Морис Дрюон
Тисту — момчето със зелените пръстчета (8)

Шеста глава,
в която се разказва как Тисту взема урок по градинарство и как същевременно открива, че пръстчетата му са зелени.

Тисту си сложи сламената шапка, за да отиде на урок по градинарство.

Почитаемия Татко сметна за логично оттам да започне опита с новата система на обучение. Урокът по градинарство, всъщност, е урок за земята. По тази земя ние стъпваме, тя ражда зеленчуците, които ние ядем, и тревата, с която храним животните, докато те станат достатъчно едри и годни за ядене.

— Земята — беше заявил Почитаемия Татко — е в основата на всичко.

„Дано само пак не заспя!“ — казваше си Тисту, като отиваше на урок.

В парника градинарят Мусташ, предупреден от Татко, очакваше своя ученик.

Градинарят Мусташ беше самотен старец, неразговорлив и невинаги приветлив. Под ноздрите му сякаш растеше великолепна белоснежна гора.

Мустаците на Мусташ! Как да ви ги опиша? Не мустаци, а истинско чудо на природата. Особено в дните, когато духа северният вятър и градинарят си тръгва с лопата на рамо — просто да ти е драго да ги гледаш! Би казал човек два бели пламъка, които излизат от ноздрите му и стигат чак до ушите.

Тисту обичаше стария градинар, но малко се страхуваше от него.

— Добър ден, дядо Мусташ — каза Тисту, като размаха шапка.

— А, ето те и тебе — отвърна градинарят. — Е, добре, ще видим на какво си способен. Ето ти една купчинка пръст, ето ти и саксии. Ще напълниш саксиите с пръст, ще издълбаеш с пръстче дупчица в средата и ще наредиш саксиите една до друга покрай стената. След това ще сложим в дупчиците подходящи семена.

Парниците на Почитаемия Татко бяха възхитителни и достойни във всяко отношение за останалата част от къщата. Те бяха защитени от огромни блестящи стъкла и благодарение на централното отопление в тях въздухът беше влажен и топъл; посред зима там цъфтяха мимози, растяха палми, внесени от Африка; там отглеждаха лилии, заради красотата им, туберози и ясмини, заради аромата им — и дори орхидеи, които не са хубави и нямат никакъв аромат, но притежават качество, напълно излишно за едно цвете — то се нарича „рядкост“.

Мусташ беше единственият господар в тази част на именното. В неделя, когато Почитаемата Мама развеждаше из парниците своите приятелки, градинарят, облечен с нова престилка, не по-любезен и не по-бъбрив от кирката си, заставаше до вратата. При най-малкия опит от страна на някоя от тези дами да пипне цветята или само да вдъхне аромата им, Мусташ се нахвърляше върху неразумната дама и започваше:

— Ама вижте какво! Да не би да искате да ми ги убиете, да ми ги удушите, да ми ги задушите!

Тисту, изпълнявайки задачата, която Мусташ му беше възложил, остана приятно изненадан: тази работа не го приспиваше. Напротив, тя дори му доставяше удоволствие. Пръстта миришеше така приятно! Вземаш една празна саксия, насипваш в нея лопата пръст, правиш дупчица с пръстчето и готово. Минаваш на следващата саксия. И покрай стената се нареждаше саксия до саксия. И докато Тисту продължаваше с много голямо усърдие да се труди, Мусташ бавничко обикаляше градината. Тъкмо този ден Тисту откри защо старият градинар говореше толкова малко на хората — ами той говореше на цветята.

Вие лесно ще разберете, че ако кажете няколко мили думи на всяка роза от някой розов храст, на всеки карамфил в градината, до вечерта ще останете без глас и мъчно ще можете да подхвърляте разните там: „Добър вечер, Господине“, „Приятен апетит, Госпожо“ или пък „Наздраве“, когато пред вас някой кихне; с една дума, всички онези установени фрази, които карат хората да казват за някого: „Колко е възпитан!“

Мусташ минаваше от цвете на цвете, безпокоеше се за здравето на всяко едно.

— Я да видим чайната роза все такава ли е хитруша? Крием си пъпките, за да ги разтворим, когато никои не очаква. Ами ти, грамофонче, сигурно си въобразяваш, че си цар на планините, та искаш да се измъкнеш нагоре, към стъкления ми покрив. Ама че фасони!

После той се обърна към Тисту и му извика отдалече:

— Какво, днес ли ще садим или да остане за утре?

— Още малко търпение, учителю, имам да напълня още само три саксии — отвърна Тисту. Той побърза да привърши и отиде при Мусташ, на другия край на градината.

— Готово, свърших.

— Добре, хайде сега да видим какво си направил — каза градинарят.

Те се върнаха бавно, защото Мусташ се спираше, тук, за да поздрави някой едър божур за хубавия му вид, там, за да окуражи някоя хортензия да стане синя… И изведнъж и двамата се заковаха на място, изумени, смаяни, поразени.

— Я да видим, я да видим, не сънувам ли — продума Мусташ, като си търкаше очите. — И ти ли виждаш същото, което и аз?

— Ами да, дядо Мусташ.

На няколко крачки от тях, там, покрай стената, всички саксии, напълнени от Тисту, бяха разцъфнали за пет минути!

Да бъдем наясно, не ставаше дума за някакво плахо цъфтене, за няколко хилави и бледи стръкчета. Не! Във всяка саксия бяха разцъфнали великолепни бегонии и всички те, наредени край стената, образуваха гъст червен храст.

— Просто невероятно! — повтаряше Мусташ. — Нужни са най-малко два месеца, за да станат бегониите такива.

Чудото си е чудо; най-напред го забелязваш, а после се опитваш да си го обясниш.

Тисту запита:

— Но щом не сме сложили семена, дядо Мусташ, откъде са дошли тези цветя?

— Загадка… загадка… — отвърна Мусташ.

После той взе изведнъж в своите загрубели ръце малките ръце на Тисту и му каза:

— Я ми покажи пръстчетата си!

Градинарят внимателно разгледа пръстите на своя ученик — отгоре, отдолу, на светло и на сянка.

— Моето момче — продума тон най-сетне, след дълбок размисъл, — с теб става нещо толкова изненадващо, колкото и изключително. Ти имаш зелени пръстчета.

— Зелени ли? — извика Тисту, много учуден. — Аз ги виждам розови и дори доста мръсни в момента. Не са зелени.

— Разбира се, разбира се, ти не можеш да видиш това — поде Мусташ. — Зеленото пръстче е невидимо. Тези неща стават под кожата. Това се нарича скрит талант. Само специалист може да го открие. А аз съм специалист и ти казвам, че имаш зелени пръстчета.

— За какво служат зелените пръстчета?

— О, това е чудесно качество — отговори градинарят, — истински божи дар. Виждаш ли, семена има навсякъде. Не само в земята, но и върху покривите на къщите, по первазите на прозорците, по тротоарите, върху стоборите, по стените. Хиляди, милиарди семена, които не служат за нищо. Те си стоят там и чакат случайния повей на вятъра да ги отнесе към някоя нива или градина. Често те умират, заклещени между два камъка, без да могат да се превърнат в цвете. Но ако някое зелено пръстче докосне едно от тези семена, където и да се намира то, цветето начаса пониква. Впрочем доказателството е пред теб. Твоите пръстчета са намерили в земята семената от бегония и сам виждаш резултата. Повярвай ми, завиждам ти. Щеше да ми е от полза в моя занаят да имам зелени пръсти.

Тисту не изглеждаше възхитен от откритието.

— Пак ще кажат, че не съм като другите — прошепна той.

— Най-добре е пред никого да не споменаваме за това — рече Мусташ. — Защо да предизвикваш у хората любопитство или завист? Скритите таланти винаги могат да ни докарат неприятности. Ясно е, че имаш зелени пръстчета! Но не казвай на никого. Нека си остане тайна между нас.

В бележника, връчен от Татко, който Тисту трябваше да дава за подпис след всеки урок, градинарят Мусташ написа простичко: „Това момче има данни за градинарството“.