Морис Дрюон
Тисту — момчето със зелените пръстчета (21)

Деветнадесета глава,
в която се разказва как Тисту прави своето последно откритие.

Приказките никога не свършват там, където очаквате. Вие навярно си помислихте, че всичко вече е казано и сигурно сте решили, че добре познавате Тисту. Знайте, че никога не е възможно да опознаете изцяло един човек. И най-добрите ни приятели могат понякога да ни поднесат изненади.

Разбира се, Тисту вече не криеше, че пръстчетата му са зелени. Тъкмо обратното. За тях много се говореше и Тисту стана известен не само в Мирпоал, но и в целия свят.

Фабриката работеше чудесно. Деветте комина бяха обрасли от горе до долу в зеленина и ярки цветя. От цеховете се носеше аромата на най-редки парфюми. Там се изготвяха килими от цветя за украса на апартаментите; на мястото на книжните тапети и на драпериите от платно щяха да се появят тапети от цветя. С вагони изнасяха цели градини. Почитаемия Татко дори получи една поръчка за облицоване на небостъргачите с цветя, тъй като се говореше, че хората, които живеели в тези къщи, често били обхващани от някаква треска. Тя ги карала да се хвърлят през прозореца от сто и тридесетия етаж долу. Да живееш толкова далеч от земята, нима това би ти подействало добре! Някои смятаха, че цветята ще помогнат на тези хора да се избавят от световъртежа.

Мусташ беше станал главен съветник по цветарство. А Тисту непрекъснато усъвършенстваше изкуството си. Сега той вече сам измисляше нови сортове цветя. Беше успял да създаде синя роза: всяко нейно листенце беше като късче синьо небе, Тисту дълго се труди и над два нови вида слънчоглед: слънчоглед с цвета на зората и слънчоглед в медночервения оттенък на залеза.

Щом свършеше работа, той отиваше да си играе в градината с оздравялото момиченце. Гимнастик вече ядеше само бяла детелина.

— И тъй, значи сега ти си доволен! — каза един ден понито на Тисту.

— О, да, много съм доволен — отвърна момчето.

— И вече не скучаеш?

— Ни най-малко.

— Не изпитваш ли желание да ни напуснеш? Ще останеш ли с нас?

— Ама разбира се! Що за странен въпрос?

— Просто така.

— Какво искаш да кажеш? Приказката за мен още ли не е свършила? — попита Тисту.

— Ще видим… ще видим… — отвърна понито и отново захрупа детелината си.

След няколко дни една сутрин печална новина обходи Къщата-която-блести и всички се натъжиха. Градинарят Мусташ не се бе събудил.

— Мусташ реши да си почине завинаги — обясни Мама на Тисту.

— Мога ли да отида да видя как спи?

— Не, не. Не можеш вече да го видиш. Той замина на дълъг, дълъг път и никога няма да се върне оттам.

Тисту нещо не разбираше. „Човек не пътува със затворени очи, си помисли той. Ако му се е спяло, можеше да ми каже лека нощ. Ако е тръгнал на път, можеше да се сбогува с мен. Не е ясна цялата, тази работа, нещо крият от мен.“

Той отиде да попита готвачката Амели.

— Клетият Мусташ е на небето. Сега той е по-щастлив от нас — въздъхна Амели.

„Щом като е щастлив, защо тя го нарича клетият. Хем клет, хем щастлив — възможно ли е?“ — питаше се Тисту.

Каролюс пък беше на друго мнение. Според него, Мусташ бил под земята, в гробищата.

Всичко беше изпълнено с противоречия.

Под земята или на небето? Да се разберем. Градинарят не може да бъде едновременно навсякъде.

Тисту отиде да потърси Гимнастик.

— Знам — каза понито. — Мусташ е умрял.

Гимнастик винаги казваше истината. Това беше един от неговите принципи.

— Умрял ли? — извика Тисту. — Но нали нямаше война?

— Не е нужна война, за да се умре — отвърна понито. — Войната носи преждевременна смърт. А Мусташ умря, защото беше много стар. Така свършва всеки живот.

На Тисту му се стори, че слънцето помръкна, че поляната почерня, а въздухът все по-трудно се поемаше. Тези са признаците на страданието, което възрастните смятат, че само те познават и изпитват, но ето че и малките деца на възрастта на Тисту могат да изпитват същото чувство, което се казва дълбока скръб.

Тисту обгърна с ръце шията на понито и като зарови личице в гривата му, доста си поплака.

— Плачи, Тисту, плачи — казваше Гимнастик. — Нужно ти е да си поплачеш. Възрастните се въздържат да плачат; всъщност те грешат, защото сълзите им застиват отвътре и точно това прави сърцата им толкова корави.

Но Тисту беше странно дете — дойдеше ли нещастие, то не се предаваше, докато не опиташе силата на своите пръсти.

Той избърса сълзите си и сложи в ред мислите си.

„На небето или под земята?“ — повтори си момчето.

И реши да вили отблизо. На другия ден, след закуска, Тисту се измъкна от градината и изтича до гробищата. Там имаше много дървета и не изглеждаше никак тъжно.

„Като нощни огньове, които горят през деня“, си помисли Тисту, като видя хубавите черни кипариси.

Той забеляза в гръб един градинар, който почистваше алеята. За миг го обзе безумната надежда, че… Но градинарят се обърна. Беше най-обикновен градинар от гробищата, без никаква прилика с онзи, когото момченцето търсеше.

— Извинете, господине, знаете ли къде се намира Мусташ? — залита го Тисту.

— Третата алея в дясно — отвърна градинарят, без да престава да събира листата с греблото.

„Значи е тук…“ помисли си Тисту.

Той продължи в указаната посока, между гробовете и се спря пред последния съвсем пресен гроб. Върху надгробния камък се четеше следният надпис, съчинен от учителя:

Под тихия разкош на млади клони

учителят Мусташ почива скрит в земята.

Бе градинар чудесен той — приятел на цветята,

и нека всеки, който мине тук, сълза отрони.^[1]

И Тисту запретна ръкави. „Мусташ не ще устои пред един хубав божур, ще му се прииска да му поговори“ — мислеше момчето. То зарови пръстче в земята, почака малко. Божурът, се подаде, извиси се, разцъфна къдрав като зелка, натежа и наклони глава към надписа. Но камъкът не помръдна.

„Може би ароматът на някои цветя ще успее да го събуди… Обонянието му беше много чувствително, нищо че имаше такива големи мустаци“ — помисли си Тисту. И веднага изникнала зюмбюли, карамфили, люляк, мимози и туберози. Гробът потъна в цветя, но си остана само гроб.

„Ами ако направя цвете, което той не познава — продължаваше мислено да си говори Тисту. — Дори и много да е уморен човек, любопитството може да го събуди.“

Но смъртта не признава загадките. Тя самата е загадка.

Тисту даде воля на въображението си и цял час се труди, за да създаде невиждана растителност. Той измисли и цвете-пеперуда с две тичинки като антени, и две листенца, разперени като крилца, потрепващи кри най-слабия полъх на вятъра. Но резултатът беше същия.

Когато си тръгна с изненадани ръце, с наведена глава, той остави след себе си най-странния гроб, който някога е имало в гробищата. Но Мусташ не откликна.

Тисту прекоси поляната и се приближи до Гимнастик.

— Знаеш ли какво. Гимнастик…

— Да, знам — отвърна кончето. — Ти откри, че смъртта е единственото зло, на което цветята не могат да преградят пътя…

И понеже понито обичаше да поучава, то прибави:

— Ето защо хората са много глупави, дето все гледат да си пакостят едни на друг.

Загледан в облаците, Тисту обмисляше нещо.