Морис Дрюон
Тисту — момчето със зелените пръстчета (7)

Пета глава,
в която се разказва как тревогата обхваща Къщата-която-блести и как решават Тисту да учи по друга система.

Тревогата, това е една тягостна мисъл. Тя стяга главата ни още със събуждането и остава загнездена там през целия ден. Тревогата си служи с всякакви средства, за да проникне в стаите, промъква се заедно с вятъра между листата, възсяда гласа на птиците, тича по звънчевите жици.

Тази сутрин в Мирпоал тревогата се наричаше: „не е като другите“.

Слънцето не се решаваше да изгрее: „Доста ми е неприятно да будя бедния Тисту — казваше си то. — Щом си отвори очите, ще си спомни, че е бил изгонен от училище.“ Слънцето сложи заглушител на динамото си и пусна съвсем малки, незначителни лъчи, обвити в мъгла; небето над Мирпоал остана сиво.

Но тревогата крие цял куп фокуси в торбата си и винаги намира начин да накара другите да я забележат. Тя се вмъкна в мощната фабрична сирена.

И всички в къщата чуха тази мощна сирена да се провиква:

— Не е като друу-ги-те-е-е. Не е като друу-ги-те-е-е.

По такъв начин тревогата нахълта в стаята на Тисту.

„Какво ще стане с мен?“ — запита се той и зарови главата си във възглавницата. Но пак не можа да заспи. Признайте, че не е честно да можеш толкова хубаво да си спиш в клас и толкова лошо в леглото си.

Готвачката Амелй, докато палеше пешите, си мърмореше:

— Не бил като другите нашият Тисту! Че кой ще ми го докаже? Има си две ръце, два крака… какво му липсва?

Слугата Каролюс, лъскайки с яд парапета на стълбата, повтаряше:

— Ни бил като другити Тисти! Чи да дойдат на мен да ми го кажат!

Каролюс, държим да поясним, имаше лек чужд акцент.

В конюшнята жокеите си шушукаха:

— Едно толкова мило дете да не е като другите… Просто да не повярваш, нали?

И тъй като конете споделят грижите на хората и чистокръвните червени коне изглеждаха нервни, ритаха преградите, изпъваха юларите. Върху челото на Хубавката кобилка внезапно бяха израснали три бели косъма.

Само понито Гимнастик оставаше чуждо на тази суматоха и най-спокойно си ядеше сеното, откривайки хубавите си бели зъби: с крайчец, назъбен като мъничка детелина.

Но като изключим понито, което се преструваше на безразлично, наистина всеки се питаше какво ще правят с Тисту. А с най-голямо безпокойство си задаваха този въпрос, разбира се, неговите родители.

Пред огледалото Почитаемия Татко лустросваше главата си, но без радост и просто по навик.

„Ето, излиза, че е по-трудно да възпиташ едно дете, отколкото да излееш топ“ — мислеше си той.

Розова върху розовите си възглавници, Мама остави една сълза да капне в млякото с кафе.

— Ако заспива в клас, как ще го изучим? — попита тя Татко.

— Може би разсеяността не е неизлечима болест— отвърна той.

— Всеки случай мечтаенето е по-безопасно от бронхита — подзе Мама.

— Трябва все пак Тисту да стане човек — каза Татко.

След като си размениха тези силни думи, известно време те мълчаха. „Какво да се прави, какво да се прави?“ — мислеха и двамата.

Почитаемия Татко беше човек на бързите и енергични решения. Да управляваш фабрика за оръдия — това калява душата. От другата страна, Татко, много обичаше сина си.

— Много просто, намерих изход! — заяви той. — Тисту не научава нищо в училище. Е добре, няма вече да ходи на никакво училище. Понеже книгите го приспиват… ще премахнем книгите. Ще изпитаме върху него една нова система на обучение… щом не е като другите деца! Той ще научи нещата, които трябва да знае, като ги наблюдава непосредствено. Ще му преподаваме на самото място за камъните, за градината, за полята, ще му обясним как живее градът, как действа фабриката, с една дума, всичко, което би могло да му помогне да стане голям човек. Животът в края на краищата е най-доброто училище. Ще видим какъв ще бъде резултатът.

Мама с възторг одобри решението на Татко. Тя насмалко не започна да съжалява, че няма и други деца, та и те да се учат по тази привлекателна система.

Тисту нямаше вече набързо да гълта филиите, да влачи чантата си, да стои на чина, на който главата му сама клюмваше, да носи в джобовете си само нули… Започваше друг живот.

И слънцето отново заблестя.