Морис Дрюон
Тисту — момчето със зелените пръстчета (14)

Дванадесета глава,
в която се разказва как името на град Мирпоал се удължава.

Сигурно си мислите, че възрастните са започнали нещичко да се досещат и да си правят следния прост извод: „Странните цветя изникват винаги по местата, откъдето предишния ден е минал Тисту. Значи това ще е негова работа. Трябва да го следим…“

Но вие си мислите така, защото знаете, че Тисту има зелени пръстчета. Възрастните, както вече ви казах, си имат установени представи и почти никога не допускат, че може да съществува нещо по-различно от онова, което те вече знаят.

От време на време се появява някакъв човек, които разбулва отчасти тайната на неизвестното; но винаги се започва с това, че му се изсмиват в лицето, понякога дори го хвърлят в затвора, защото нарушавал реда на господин Трунадис; и едва после, вече след неговата смърт, когато видят, че е бил прав, му издигат паметник. На такива хора им викат гении.

В Мирпоал, през същата година, нямаше нито един гений, за да обясни необяснимото. И в общинския съвет беше настъпило пълно объркване.

Общинският съвет е нещо като прислужница на града. Той трябва да следи за чистотата по улиците, той трябва да определи къде да играят децата, къде да просят просяците и къде вечер да се оставят на гараж автобусите. Никакво безредие, главното е — да няма безредие!

Но безредието се настани в Мирпоал. Вече беше невъзможно да се предвиди от днес за утре къде ще се оформи градина или парк. Цветята заливаха всички обществени места. Ако общинският съвет отстъпваше пред такива фантазии, градът би престанал да бъде град.

— Не, не и не! — крещяха мирпоалскнте общински съветници, събрани на извънредно заседание.

Вече се говореше да се изкоренят всички цветя. Тогава се намеси Почитаемия Татко. Думата му особено тежеше в съвета. И още веднъж той се показа като човек на бързите и смели решения.

— Господа — каза той, — напразно хабите нерви. Впрочем, винаги е опасно човек да изпада в гняв, когато нещо не разбира. Никой от нас не знае причината за това внезапно цъфтене. Да изкореним цветята? Та вие не знаете дали утре те няма пак някъде да поникнат. От друга страна, трябва да се признае, че тези цветя по-скоро са ни от полза, отколкото във вреда. Нито един затворник вече не бяга. Бедняшкият квартал се радва на благоденствие. Всички деца в болницата оздравяват. Защо да се дразним? Нека включим цветята в нашата игра. По-добре да направляваме събитията, отколкото да ги следваме.

— Да, да, ама разбира се, да! — развикаха се съветниците. — Но как да подхванем нещата?

Почитаемия Татко продължи своята реч:

— Предлагам ви едно смело решение. Нашият град трябва да се преименува. Отсега нататък нека той се нарича Мирпоал — град на цветята. При такова име кой би се учудил, че тук навсякъде никнат цветя. И ако утре камбанарията на черквата се превърне в люляков букет, ще излезе, че в нашите планове за благоустройство на града ние отдавна сме предвидили тази украса.

— Ура, ура, ура! — неистово викаха съветниците, награждавайки единодушно Почитаемия Татко с аплодисменти.

И тъй, още на другия ден — нали трябваше да се действа бързо — общинските съветници в пълен състав заеха места във внушителното шествие, което се запъти към гарата. Предхождаха ги: местният хор, група сирачета, водени от двама свещеници, облечени в празнично облекло, делегация от старци, които олицетворяваха мъдростта, доктор Разнобол — представител на науката, един съдия — символ на закона, двама гимназиални учители — представители на литературата, и един войник-отпускар, който представляваше войската.

На гарата под овациите на ликувалата тълпа, те тържествено откриха новата табелка. На нея бе неписано със златни букви:

МИРПОАЛ — ГРАД НА ЦВЕТЯТА.

Това беше един наистина знаменателен ден.