Морис Дрюон
Тисту — момчето със зелените пръстчета (10)

Осма глава,
в която се разказва как Тисту сънува страшен сън и какво се случва след това.

Наистина, Тисту си задаваше много въпроси. Той си ги задаваше дори и насън.

През нощта след урока му се присъни ужасен кошмар. Разбира се, сънищата са си сънища и не бива да им се придава прекадено голямо значение. Но човек не може да си забрани да сънува.

И тъй, в съня си Тисту видя своето пони Гимнастик, цялото обръснато, да обикаля в кръг между високи мрачни стени, а зад него чистокръвните червени коне, също с остригани глави, облечени с раирани дрехи. Обути в смешни ботушки, с натежала, провлечена стъпка, те се въртяха ли въртяха, без да спират. Изведнъж понито Гимнастик погледна надясно и наляво, за да се увери, че никой не го вижда, после набра сили, скочи, за да премине оградата, но падна право върху големите железни зъбци. Увиснало горе, то размахваше във въздуха четирите си ботушки и сърцераздирателно цвилеше…

Тисту се стресна в съня си. Събуди се с влажно чело, с разтуптяно сърце.

„Добре, че е само сън — каза си той веднага. — И Гимнастик, и чистокръвните са в конюшнята.“

Но не можа да заспи отново.

„Това, което би могло да бъде толкова печално за конете, трябва да е още по-страшно за хората — си мислеше той. — И защо тези нещастни затворници да се превръщат в плашила; та от това те няма да станат по-добри. Уверен съм, че ако ме затворят там, дори и нищо лошо да не съм сторил, аз сигурно ще стана много злобен. Какво би могло да се направи, та те да не са толкова нещастни?“

Тон чу как камбанарията на Мирпоал удари единадесет часа, а после полунощ. И отново, за кой ли път вече, Тисту си задаваше все същите въпроси.

Изведнъж едно внезапно хрумване бодна съзнанието му.

„Ами ако край тези хора там поникнат цветя? Тогава в затвора не ще цари толкова грозен ред и може би затворниците ще станат по-разумни. Да опитам ли зелените си пръстчета? Ще поговоря за това с господин Трунадис…“

Но веднага си представи как господин Трунадис ще пламне и си спомни за съвета на Мусташ: не казвай никому, че имаш зелени пръстчета.

„Трябва да сторя всичко самичък, без никой нищо да знае.“

Една мисъл, влезе ли веднъж в главата на човека, се превръща в решение, а решението оставя на мира душата на човека едва когато е изпълнено. И Тисту почувства, че не би могъл да заспи отново, докато не осъществи своя план.

Той скочи от креватчето и потърси пантофите си; едната се беше скрила под скрина, а другата… другата ли?… Другата му се присмиваше, увиснала на ръчката на прозореца. Ето какви неща стават, когато си хвърляш пантофите във въздуха!

Тисту се измъкна от стаята си; дебелите килими заглушаваха стъпките му. Като вървеше на пръсти, той стигна до перилата и се плъзна по тях надолу.

Навън имаше пълнолуние. Луната току-що беше поела дълбоко свеж въздух и беше издула и двете си бузи.

Обикновено тя е благосклонна към хората, които нощем се разхождат. Още щом зърна Тисту в дългата бяла нощничка, застанал насред моравата, тя грабна първото облаче, което й бе подръка, и с него излъска до блясък лицето си.

„Ако не бдя над туй момченце — каза си тя, — то ще забие нос в някоя канавка.“

Луната се показа отново иззад облака, по-ярка от когато ида било, и дори заръча на всички звезди от Млечния път и те да отправят към земята най-силните си лъчи.

И така, закрилян от Луната и от звездите ту като вървеше, ту като тичаше по безлюдните улици. Тисту стигна без затруднение до затвора.

Той не беше много спокоен — човек може да му влезе в положението. Та това беше първият му опит.

„Дано само зелените ми пръстчета да действат както трябва! Дано само Мусташ не се е излъгал!“

Тисту допря пръстите си навсякъде, където можа: до земята и по ръба, където стената и тротоарът се сливаха, и в процепите между камъните, и до основата на всеки един от железните пръти на решетката. Той работи твърде добросъвестно. Не забрави и ключалките на входната врата, нито дори будката на пазача, който дремеше.

И когато привърши, Тисту се прибра у дома си и този път заспа съвсем лесно.

А на другата сутрин слугата с голяма мъка успя да го събуди:

— Тисти, какво ти става, я виш какво слинце й угрряло.

Слугата Каролюс, мисля, че вече ви споменах за това, говореше с лек чужд акцент.

Един въпрос бодеше върха на езика му, но Тисту не посмя да го зададе. Впрочем, не мина много време и той разбра какъв е резултатът от неговата нощна разходка.

Защото затворът… оле-ле-е! Дори лично господин Трунадис да бе дал топовен изстрел от главния площад на Мирпоал, пак не би се вдигнал толкова голям шум! Представете си смайването на целия град пред подобно чудо! Представете си изумлението на мирпоалците (тъй се наричат жителите на Мирпоал), когато откриха, че техният затвор се е превърнал в цветен замък, в истински дворец на чудесата!

Още преди десет часа целият град вече знаеше невероятната новина. А по обяд всички жители се тълпяха пред високия зид, покрит с рози, и пред железните огради, превърнати във венци.

Нито един прозорец на затвора, нито един железен прът не бе останал без цвете! Стеблата пълзяха нагоре, увиваха се, спускаха се отново… Навсякъде, където по-рано се виждаха ужасните зъбци, сега бяха поникнали кактуси. Но най-любопитното пешо може би беше будката на пазача: орлови нокти бяха израснали толкова буйно, че пазачът не можеше да се помръдне. Растенията се бяха увили около пушката му като около колче и плътно бяха преградили входа на будката. Изумената тълпа съзерцаваше пазача, който, миролюбив и примирен, пушеше лулата си под сянката на беседка, потънала в зеленина. Никой не можеше да си обясни това чудо, никой… освен, разбира се, градинарят Мусташ. Той също дойде да види обраслия в цветя затвор и си тръгна без да продума.

Но следобед, когато Тисту, нахлупил сламената си шапка, се запъти към него, за да вземе втория си урок по градинарство, Мусташ го посрещна със следните думи:

— А, ето те и тебе! Не е лошо, никак не е лошо, това, което стана със затвора. Като начало — добре се прояви.

Тисту леко се смути.

— Без вас, дядо Мусташ, аз никога нямаше да разбера, че имам зелени пръстчета — изрази с тези думи благодарността си Тисту.

Но градинарят Мусташ никак не обичаше излиянията.

— Добре, добре — измърмори той. — Но си прекалил с орловите нокти. И освен това внимавай с повета. Това пълзящо растение дава обилни цветове, но листата му са тъмни. Следващия път нека има повече грамофончета, ще стане по-весело.

И така Мусташ стана таен съветник на Тисту.