Морис Дрюон
Тисту — момчето със зелените пръстчета (2)

Предисловие

„Тисту, момчето със зелените пръстчета“, е единствената приказка за деца, която съм написал досега и по всяка вероятност ще си остане единствена. Стори ми се забавно един ден, между два тома на „Прокълнатите крале“ и сякаш за да си отпочина, да опитам силите си в един литературен жанр, до който никога не бях се докосвал и който е твърде далече от всички други мои творби.

Докато пишех, аз забелязах, че различията се отнасят само до формата и изразните средства, но че в основата проблемите си остават същите.

Така е, защото наистина няма деца, към които човек трябва да се обръща по детски. Има бъдещи възрастни хора, както и някогашни деца. Никога, във всекидневния живот, аз не говоря на едно дете на детски език. Не си въобразявам, че то е толкова глупаво, та да е необходимо да му се говорят глупости, за да може да ни разбере. Когато бях малък и се отнасяха с мен по този лош начин, това много ме обиждаше и си мислех, без, разбира се, да посмея да го изразя: „Ето един съвсем глупав Господин, който смята, че е необходимо да приклекне, за да изглежда висок колкото мен“.

Тисту е именно едно такова момченце, което не допуска възрастните да му обясняват света с установени представи. И като отправя нов поглед — това е основното качество на детската възраст — към съществата и предметите, то често обърква мъдруванията на възрастните, у които очилата на навика изопачават мисълта. И по-точно: след като е ясно, че може да се живее по-щастливо с хубави чувства, отколкото с лоши, на свобода, отколкото в принуда, сред правда, отколкото сред произвол, в мир, а не във война, или простичко казано, с добро, а не със зло, то не разбира защо хората не успяват да постигнат съгласие, за да живеят в добруване.

Що се отнася до мен, и по всяка вероятност тъкмо това ми е останало от детството, аз още не съм разбрал, като възприел тази неспособност на хората.

Всяко дете гори от желание да действа за общото благо и за тази цел то очаква едно чудо: да порасне, да стане голямо. А после, вече като голям човек, обикновено или е забравил какво е искал да прави, или пък се е отказал от това. И нищо не се случва. Има само един възрастен повече и никакво чудо.

Що се отнася до Тисту, той наистина има късмет — и тъкмо оттам започва вълшебството, — че може да действа, докато е още малък. И той действа, служейки си с цветята, които също като детството са обещание и надежда.

Как това малко човече, този бъдещ човек, използва цветята, за да напомни на някогашните деца, каквито сме ние, че те могат да живеят по-щастливо? Това ще научите от тази приказка.

Но съвсем очевидно е, че Тисту не е дете като другите деца. Той ми доказва това вече десет години чрез приятелите, които ми спечелва по цял свят и които са от всички възрасти.