Морис Дрюон
Тисту — момчето със зелените пръстчета (13)

Единадесета глава,
в която се разказва как Тисту решава да помогне на доктор Разнобол.

Тисту отиде да разгледа болницата. И тогава именно топ се запозна с едно малко болно момиченце.

Благодарение на щедростта на Почитаемия Татко, болницата на Мирпоал беше много хубава, много голяма, много чиста и снабдена с всичко необходимо, за да се лекуват болните. През широките прозорци слънцето проникваше свободно в стаите; стените бяха бели и просто светеха. Тисту намери, че в болницата дори е приветливо. Да, приветливо. И въпреки това, той почувства… как да ви обясня?… той почувства, че и в болницата се крие нещо тъжно.

От пръв поглед се виждаше, че доктор Разнобол, който възглавяваше тази болница, беше много учен и извънредно добър човек. Тисту намери, че той прилича малко на градинаря Мусташ, само че едни Мусташ без мустаци и с големи очила в рогови рамки. Тисту му го каза.

— Тази прилика навярно се дължи на това — отвърна доктор Разнобол, — че и Мусташ, и аз се занимаваме с едно и също: и двамата полагаме грижи, да запазим живота; Мусташ — живота на цветята, а аз — живота на хората.

Но докато слушаше доктор Разнобол, Тисту бързо разбра, че да запазиш живота на хората е много трудно. Да си лекар, това означава да бъдеш непрекъснато в разгара на някаква битка. От една страна е болестта, винаги готова да проникне в тялото на човека, а от другата е здравето, винаги готово да отлети. На всичко отгоре съществуват хиляди видове болести и само едно-единствено добро здраве. За да не могат да я познаят, болестта си слага най-различни маски; става истински маскарад. А болестта трябва да се открие, да се сплаши, да се пропъди и в същото време да се привлече доброто здраве, да се държи здраво, да му се попречи да избяга.

— Боледувал ли си досега, Тисту? — попита доктор Разнобол.

— Не, никога.

— Наистина ли?

И действително докторът не си спомни да са го викали за Тисту. Почитаемата Мама често имаше мигрена. Почитаемия Татко понякога го болеше стомах. Слугата Каролюс миналата зима беше боледувал от бронхит. А Тисту — от нищо. Ето едно дете, което откак се беше родило, не знаеше що е шарка, нито ангина, нито хрема. Твърде рядък случай на добро здраве, просто изключителен случай.

— Много ви благодаря, че ми предавате такъв урок, докторе, наистина ми е интересно — каза Тисту.

Доктор Разнобол показа на Тисту залата, в която приготвяха малки розови хапчета против кашлица, жълт мехлем против пъпки, бели прахове за спадане на температурата. Показа му и стаята, където можеше да се гледа през тялото на човека, също както през прозорец, за да се види къде се крие болестта, а също и стаята с огледала на тавана, където лекуват апендицита и много други неща, които заплашват живота на човека.

„Щом като тук преграждат пътя на злото, би трябвало всичко да изглежда радостно и весело — си мислеше Тисту. — Къде тогава се крие тази тъга, която изпитвам?“

Докторът отвори стаята, където лежеше болното момиченце.

— Тисту, аз те оставям, ела след малко. Ще ме намериш в моя кабинет — каза доктор Разнобол.

Тисту влезе.

— Добър ден — обърна се той към болното момиченце.

То му се стори много красиво, но доста бледо. Неговите черни коси бяха разпилени по възглавницата. Беше горе-долу на същата възраст като Тисту.

— Добър ден — отвърна то учтиво, без да си помръдне главата. Беше забило поглед в тавана.

Тисту седна до кревата, сложил бялата шапчица върху колената си.

— Доктор Разнобол ми каза, че краката ти не могат да вървят. По-добре ли са, откакто си тук?

— Не — отговори момиченцето все тъй учтиво — но това няма значение.

— Защо? — попита Тисту.

— Защото няма къде да отида.

— Аз имам градина — каза Тисту, само и само да каже нещо.

— Имаш късмет. Ако аз си имах градина, може би щях да поискам да оздравея, за да се разхождам.

Тисту веднага погледна пръстчетата си. „Ако само това може да й достави удоволствие…“

Той пак попита:

— Не ти ли е скучно?

— Не много. Гледам тавана. Броя пукнатините по него.

„По-добре да бяха цветя“, си помисли Тисту и започна мислено да изброява: „Макове, макове!… Лютичета, парички, нарциси!“

Семенцата сигурно бяха влезли през прозореца или пък Тисту ги беше внесъл с подметките на обувките си.

— Но ти не си много нещастна, нали?

— За да знаеш дали си нещастен — отвърна момиченцето, — трябва да си бил някога щастлив. А аз съм се родила болна.

Тисту разбра, че тъгата в болницата се спотайва в тази стая, в главата на това момиченце. И той още повече се натъжи.

— Идват ли да те видят?

— Не мога да се оплача. Сутрин, преди закуска, виждам сестрата-термометър. После идва доктор Разнобол. Той е много мил, говори ми тихичко и ми дава бонбон. На обяд идва ред на сестрата-хапчета; после заедно със закуската в четири часа идва ред на сестрата-инжекции-които-болят. А после идва елин човек в бяло, който твърди, че краката ми са по-добре. Той връзва всеки крак с въже и след това дърпа въжетата, за да размърда краката ми. Всички казват, че ще оздравея. Но аз все гледам към тавана, той поне не ми разправя лъжи.

Докато тя говореше, Тисту стана и взе да се върти край кревата.

„Ясно е, че за да оздравее това момиченце, то трябва да има желание да посрещне утрешния ден — разсъждаваше той. — Сигурно би му помогнало да гледа едно цвете — как разцъфва, какви изненади поднася. Цветето — това е гатанка и докато то расте, всяка сутрин гатанката е различна. Единия ден пъпката на цветето едва-едва се разпуква, на другия ден изскача едно още съвсем смачкано зелено листенце като жабче, а накрая се разгъва и цветът. Като очаква всеки ден нова изненада, момиченцето може би ще забрави болестта си…“

Пръстчетата на Тисту не бездействаха.

— Мисля, че ти ще оздравееш — каза той.

— И ти ли мислиш така?

— Да, да. Бъди сигурна. Довиждане.

— Довиждане — отвърна учтиво болното момиченце. — Щастлив си, че си имаш градина.

Доктор Разнобол очакваше Тисту зад голямото си никелирано бюро, отрупано с дебели книги.

— Е, Тисту — попита той, — какво ново научи днес? Какво знаеш за медицината?

— Научих — отговори Тисту, — че медицината не може много да помогне на едно тъжно сърце. Научих, че за да оздравее, човек трябва да има желание за живот. Докторе, няма ли хапчета, които да се дават за надежда?

Доктор Разнобол беше изненадан, че едно толкова малко момченце е така мъдро.

— Ти самичък откри първото нещо, което трябва да знае един лекар — каза той.

— А второто, докторе?

— Второто е, че за да лекуваш добре хората, трябва много да ги обичаш.

Докторът даде цяла шепа бонбони на Тисту и му написа хубава бележка в бележника.

Но доктор Разнобол беше още по-изненадан, когато на другия ден влезе в стаята на момиченцето.

То се усмихваше. Беше се събудило сред цъфнала поляна. Около нощната масичка растяха нарциси. Одеялото се беше превърнало в пухена завивка от синчец. Върху китеното килимче се поклащаше див овес. А цветето, цветето, на което Тисту беше отделял най-голямо внимание — една великолепна роза — непрекъснато се менеше. Ту листенце се разперваше, ту пъпка се развиваше. Розата се уви около възглавницата и израсна високо над главата на болното момиченце. То не гледаше вече тавана. Гледаше само цветето.

Още същата вечер краката му се размърдаха. Животът вече му харесваше.