Дерек анди
Последната битка на Мъртъвците (67)

65.
Уорлоките

Секачите поведоха групата след Ревъл към входа на Убежището. Старата позната теснотия, циментът и практичното мръсносиво се бяха превърнали в просторни коридори от мрамор и гранит. Таваните, доскоро така ниски и потискащи, сега се издигаха в арки и куполи. Подминаха група работници, които събаряха стена между старата част на сградата и новата, между мрачната скука и разкоша — през отвора човек сякаш надникваше в друг свят. Което, всъщност, беше и самата истина.

Събраха се на една платформа. По заповед на Ревъл тя потъна гладко надолу, като отворът над главите им се затвори сам. Спряха в началото на широк, добре осветен тунел и платформата продължи да пълзи напред по него.

— Проклетите уорлоки — промърмори Върховният маг.

В гласа на Скълдъгъри се долавяше странно задоволство:

— След като си даде такъв труд да натопиш Отдел Х…

— Именно! — възкликна възбудено Ревъл. — Искам да кажа, колко още фалшиви улики трябваше да им подхвърля, за да ги подмамя да нападнат смъртните? Всичко вървеше по план. Всичко. И въпреки това — ето ти ги, дошли тука! Каква полза имаме ние от това? За нас е интересно да нападнат Дъблин, за Бога! Искаме смъртните да ги видят, да се уплашат от тях, искаме в света да се възцари паника! Само тогава можехме да се намесим и да спасим положението.

— А после да завземем властта — довърши Векс.

— Властта е наша по право — отвърна Ревъл. — Планът ми беше най-безболезненият възможен начин да се доберем до нея, безболезнен както за смъртните, така и за нас. Какво, да не би да предпочитате да предвиждах масови разрушения по цялото земно кълбо? Опитвам се да постигна целта с минимални трудности и за двете страни. Всички ме гледате така, все едно всичко това ми прави някакво удоволствие, все едно се радвам, че си цапам ръцете с невинната кръв на приятелите си!

— Ако невинната кръв на приятелите наистина те притеснява — продума Стефани — свали ни оковите.

— Е — отговори Върховният маг, — не ме притеснява чак толкова — усмихна се на шегата си, но никой не отвърна на усмивката му, така че той въздъхна и вдигна Скиптъра. — А откъде се сдобихте с това, ако смея да попитам? Да не сте пътували отново из паралелните реалности? — огледа черния кристал отблизо. — Съществуват различни оръжия богоубийци. Мечът, кинжалът, копието и лъкът. Има и други, ако може да се вярва на легендите. Но това… Това е истината. Това оръжие е отблъснало Безликите. Армия, която го носи пред себе си, би била… непобедима.

Стефани го погледна право в очите.

— Значи ще ме убиеш? Защото единственият начин да използваш Скиптъра е да ме убиеш и така да заявиш, че си новият му собственик.

— Наистина ли мислиш, че бих те убил, Валкирия?

— Уби Гастли. И Страха. И Коривъл Двойни. И кой знае кого още.

Ревъл отвърна очи.

— Да. Добре. Но теб не бих те убил.

Грейшъс вървеше, обърнал лице нагоре към проблясващите светлини на тавана.

— В момента под улиците ли се намираме? — попита.

— Да — отвърна Ревъл. — Чрез тези тунели Убежището е свързано с всички основни точки на града. Просто трябва да видите някои от строителните материали, на които се натъкнахме в измерението, в което беше построено всичко това. Скали, минерали, метали — в нашата реалност не съществува нищо подобно! Там няма хора, само разни чудновати животни и забележителна растителност. Пратихме експерти да обследват подробно и те констатираха наличие на определено ниво на базисен разум сред представители на местната флора. Представяте ли си? Разумни моркови. Да се неначуди човек.

— Какво правиш? — тихо попита Векс. — Мъчиш се пак да сме приятели? Бъбрим ли си, или какво? Ти уби Антон и Гастли, кучи сине. Няма връщане назад.

Ревъл отвърна очи и замълча. Никой не каза нито дума повече, докато платформата най-сетне не спря.

Таванът над главите им се разтвори, платформата се заиздига, нагоре и още нагоре, набирайки скорост. Стефани отвори уста и се прозина насила, за да не й заглъхнат ушите. Точно когато й се стори, че пътуването ще продължи вечно, платформата спря, пред тях се отвори врата и вятърът ги блъсна в лицата.

Пристъпиха и се озоваха на стената — беше толкова широка, че отгоре й можеха да се паркират две коли една до друга и пак щеше да остане място да премине човек. От външната страна я опасваха бойници с амбразури, а от вътрешната — метален парапет, отвъд който се откриваше гледка над целия град. Беше забележително. Стефани се надвеси леко над парапета и надникна надолу към улиците — веднага й се зави свят. Един секач я побутна и тя избърза напред да настигне другите. Веднъж Скълдъгъри беше изброил на Валкирия имената на различните части на крепостните стени. Беше й обяснил, че трябва да мисли за стената като за венец в устата на старец: самият „венец“ се наричаше корниз, а стърчащите от венеца „зъби“ — бойници. Валкирия беше забравила урока след минути. Стефани помнеше всичко.

Вятърът тук беше силен и студен и грабна шапката на Скълдъгъри от главата му. Ревъл вдигна ръка, шапката зави, върна се полека и той я улови. Сложи я в окованите ръце на Скълдъгъри, но скелетът не каза нищо.

На генерал Мантис не му се налагаше да наднича между бойниците, за да оглежда околността. Той просто стърчеше над всички, нелепо висок, увит в целофана си. Сега, отблизо, Стефани ясно виждаше бледата му гола плът отдолу. Групата го приближи и съществото сведе глава към тях с лице, скрито от ужасната маска.

— Върховен маг Ревъл — издума. — Поздравления за това, че сте заловили враговете си. Ако желаете да ги хвърлите от стената, ще ви покажа идеалното място.

Ревъл се смръщи.

— Не съм сигурен дали се шегувате…

— Генералът си е такъв — прекъсна го непознат мъж, който пристъпи напред, следван плътно от една жена. — Човек трябва да му свикне с чувството за хумор. Здрасти, Сарацен.

— Реджис — кимна му Сарацен. — Здравей, Ашионе.

Жената демонстративно го игнорира.

— Сигурно се чудиш защо така и не ти се обадих — продължи да й говори Сарацен. — Канех се, наистина щях да ти звънна, сериозно. Но после се оказа, че съм ти изгубил номера. А след това избухна войната. После пък телефонът ми взе, че се повреди. Трябва да си взема нов. Ще ми препоръчаш ли някоя сигурна марка? Мислех си за…

Ашионе го погледна и той млъкна начаса.

— Върховен маг — рече Реджис, — ще ви заведа до наблюдателния пункт. Последвайте ме.

Оставиха Мантис и Реджис ги отведе до място на стената, където ги чакаше непозната и съвсем млада жена.

— Това е ЕнДжей — представи я Реджис. — Тя е избрала езиците на магията за своя дисциплина и в момента се обучава под ръководството на Чайна Сороуз.

— Госпожица Сороуз е прекрасна преподавателка — обади се ЕнДжей, разтворила широко невинните си очи. — Наистина е изключителен специалист. Аз никога не мога да стана и наполовина толкова добра като нея. Тя все ми го повтаря. Чудесна е!

Реджис въздъхна.

— В момента ЕнДжей е малко влюбена в госпожица Сороуз.

Ревъл се усмихна на младата магьосница и тя цялата пламна.

— Не се притеснявай въобще — рече й. — Всички сме били влюбени в Чайна, повярвай ми. Ако трябва да съм искрен, повечето от тук присъстващите все още са влюбени в нея. Но какво ще кажеш сега да забравиш всичките си съмнения и да ни покажеш какво в действителност умееш?

ЕнДжей кимна.

— Да. Добре, господине.

После извади от сребърна кутийка богато украсена писалка и я притисна в една от бойниците. Върхът на писалката светна и започна да дълбае камъка сякаш беше масло. ЕнДжей може и да беше притеснителна, но ръката й не трепваше и тя завърши символа без капка колебание. После се прехвърли на съседната бойница и повтори процедурата.

После огледа работата си, духна върху връхчето на писалката и я прибра в кутийката. След това полека натисна първия символ и той засвети, а когато момичето отдели внимателно пръста си и го отдръпна, след него във въздуха се проточи широка прозрачна ципа. ЕнДжей опъна ципата между двете бойници, докосна втория символ и тя се залепи там. Ципата трепкаше и блещукаше под напора на вятъра, а през нея цялата околност се виждаше силно увеличена.

В далечината зърнаха хора.

— Те ли са? — попита Ревъл. — Колко са на брой?

— Тридесетима, сър.

— Само толкова? Къде е Шаривари?

— Още не сме го видели.

Ревъл поклати глава.

— Значи с нас са дошли да воюват всичко на всичко тридесет души — погледна Скълдъгъри. — Какво смяташ за това?

Скълдъгъри помълча, преди да отговори.

— В момента си мисля едно: колко хубаво би било и тридесетимата да дойдат тука и да те разкъсат на парчета.

— Е — рече Ревъл, — помогна ми. Реджис, попитай генерала какво смята за това.

— Нещо става — предупредително се обади Стефани.

Уорлоките се разстъпиха и отвориха пространство, в което пристъпи старец. Той протегна ръце нагоре над главата си и започна да прави кръгови движения с длани. Между пръстите му заблестяха енергийни искри.

— Това Шаривари ли е? — обади се Грейшъс.

— Не — отвърна Векс. — Шаривари е по-млад. И с по-впечатляваща физика. Какво прави този тип?

— Ашионе — рече Реджис, — каквото и да прави този тип, спри го.

— Слушам — отвърна Ашионе и извади пушката си от калъф, оставен наблизо.

— Някои уорлоки не могат да бъдат убити с куршуми — предупреди я Донегън.

— Моите куршуми са специални — промърмори Ашионе и притисна око към мерника. Старецът беше раздалечил леко длани, оформяйки във въздуха малко кръгче трепкаща енергия. Ашионе дръпна спусъка и главата му се отметна назад сред кървава мъглица. Старецът падна, но енергийният кръг остана на място, увиснал и проблясващ.

Напред пристъпи жена уорлок, сложи длани около кръга и започна полека да го разтегля и разширява. Ашионе се прицели повторно и стреля. Тялото на жената падна върху това на стареца.

Друг уорлок приближи до кръга и го разтегли още повече. Сега през него вече можеше да мине човек на велосипед. Преди Ашионе да стреля за трети път, трети мъж пристъпи спокойно пред другаря си под енергийния кръг и й блокира всякаква видимост към него. А след това друг уорлок пристъпи и прикри първия прикриващ. След това още един стори същото и още един.

— Това е смешно — измърмори снайперистката, свали пушката и изтича до друга точка на стената. Стреля отново и отново, но твърде много уорлоки прикриваха с телата си мъжа под енергийния кръг и той, разперил ръце, го разтегляше все по-широк и по-широк. После мъжът се дръпна от кръга, светлината на енергийното поле запулсира и с всяко примигване кръгът се разширяваше все повече. През него вече можеше да мине автомобил. Бус. Камион. Двуетажен автобус. А кръгът продължаваше да пулсира и да се разширява, докато стана толкова голям, че през него можеха да преминат десет автобуса един до друг.

А после разширяването спря и кръгът остана да виси във въздуха, подобно на грамаден димен пръстен.

— Не разбирам — издума Сарацен.

Кръгът се заспуска, заспуска към земята. Ръбът му се допря до нея, но той продължи да се спуска и започна да се деформира: вече не приличаше на пръстен, а на спукана гума. След това застина на място.

Ревъл се намръщи.

— Някой знае ли каква е тая проклетия?

— Портал — отвърна Скълдъгъри.

От кръга изплуваха фигури. Стефани чу Реджис да си мърмори полугласно, прозвуча й като „Окаяници“. Не знаеше какво е Окаяник, но май беше нещо, дето нямаше връзка с човешкия род. Някои Окаяници имаха козина. Повечето нямаха. Някои бяха дебели, други — кльощави. По телата си всичките имаха някакви рани или белези от изгорено. Навлечени бяха с кожи — щавени и нещавени — като дрехите бяха зашити направо върху гниещата им кожа или пък кръпки от кожата им бяха някак си зашити върху дрехите. Окаяниците бяха покрити с издутини, сякаш вътрешностите им плуваха и тепърва се наместваха. Лицата на някои се кривяха, сякаш всеки мускул по тях беше опъван от тик, лицата на други бяха така изопнати и отпуснати, сякаш под кожата изобщо нямаше мускули. Всички обаче имаха нещо общо — бяха въоръжени. В месести юмруци или кокалести пръсти Окаяниците стискаха мечове, секири, бойни чукове и полека вървяха напред с една-единствена страшна цел.

И не спираха да прииждат.

Сто души Окаяници. Двеста. Петстотин. Хиляда. Две хиляди. Продължаваха да излизат от енергийния кръг и да се подреждат по полето пред стените. Три хиляди. Пет хиляди.

Когато преминаха всичките, порталът се затвори зад гърбовете им и изчезна.

— Изброих около дванадесет хиляди — обади се Векс.

Ревъл стисна лакътя на Реджис.

— Доведи ми веднага Мантис, искам да поеме защитата на града — Реджис се поколеба, а Ревъл присви очи. — Нещо против?

— Ние ще се бием — отговори Реджис, — ама твоите хора май няма да искат.

— За какво говориш?

— Ирландските магьосници — обясни Реджис. — Говорих с мнозина от тях. Те не ти вярват, не и след онова, което стори с Гастли и Страха, така че няма да се бият за теб.

— Няма просто да стоят със скръстени ръце и да оставят Роърхейвън да бъде разрушен!

— Не съм много сигурен, че няма точно така да стане.

— Е, какво очакваш да направя сега? Обясненията ще трябва да почакат! Ако им заповядам да се бият… — гласът му пресекна. — Проклятие. — Обърна се към Скълдъгъри. — За теб обаче ирландците ще се бият.

Сарацен остро се изсмя:

— Ама че си нагъл!

Ревъл не му обърна никакво внимание.

— Поеми командването, Скълдъгъри. Поеми командването. Ако ти издаваш заповедите, и хората на Мантис, и нашите хора ще влязат в битка. Забрави ме, забрави какво сторих. Това е цял град, пълен с магьосници, които никога не са били воини. Хиляди невинни. Мъже, жени и деца. Уорлоките ще ги изколят, знаеш, че ще го сторят!

Скълдъгъри наклони глава настрани по познатия си маниер.

— А после?

— После ще видим.

Скълдъгъри се обърна и се загледа към дванадесетте хиляди Окаяника. После протегна ръце към Ревъл.

— В такъв случай най-добре ми свали белезниците.