Дерек анди
Последната битка на Мъртъвците (65)

63.
Капанът

Облекчението беше осезаемо, витаеше тежко във въздуха, подобно на жега, която не иска да си отиде. Бойците под командването на Мантис, магьосници от всички краища на света, които изобщо не бяха желали да тръгват на война, сега се смееха и пееха с хората на Роърхейвън — техни врагове само допреди ден.

Обидите бяха забравени. Огорченията — простени. Видно беше, че никой не таи враждебност срещу никого.

Никой, освен Чайна.

В една от непознатите пусти стаи на новото странно Убежище тя седеше и наблюдаваше Винсънт Фоу, който предпазливо пристъпи през прага, следван от бандата си наемници. Всички бяха пели и пили с хората вън, но сега веселбата беше приключила.

— Изпратила си да ни повикат — рече Фоу.

— Така е — отвърна Чайна.

Бандата се изправи срещу красавицата и Фоу пробва да се усмихне.

— Вижте, госпожице Сороуз, просто ни наеха да свършим една работа. Не го приемайте лично.

— Аз приемам всяко преследване срещу себе си лично.

— Ние сме куршумът. А не пръстът, който дърпа спусъка. Върховният съвет…

— Много добре знам кой е дръпнал спусъка, господин Фоу. И той съвсем не е онзи, който вие си мислите. Зад тази война се крият някои схеми. При задвижването й бяха приведени в действие различни връзки. Абсолютно наясно съм кой е поръчал смъртта ми.

— Тогава значи сте наясно и срещу кого да насочите гнева си.

Красавицата повдигна леко вежда.

— Какъв гняв? На тяхно място аз бих постъпила по същия начин. Виждате ли, за пръста, дръпнал спусъка, за хората, поръчали смъртта ми, това е било едно чисто делово решение. Но вие и приятелите ви сте се заели да го изпълните с удоволствие. Смея да твърдя, с твърде голямо удоволствие.

— Бяхме наети…

— Пристъпете напред, ако обичате.

Фоу сбърчи чело.

— Моля?

— На пода пред вас са изрисувани пет кръга. Нека всеки от вас си избере по един кръг и да пристъпи вътре в него.

— Няма да…

— Господин Фоу, със сигурност няма нужда да ви припомням, че съм личен гост на Върховен маг Ревъл, който от своя страна ви е инструктирал да се подчинявате на всяко мое желание.

Във веселата наемническа дружина на Фоу започнаха да се споглеждат тревожно. Единствен Самюъл не изглеждаше притеснен. Той просто беше приковал поглед върху Чайна и буквално не сваляше очи от нея. Дори когато пристъпи заедно с останалите в своя кръг, все така продължаваше неотклонно да я гледа.

— Благодаря ви — рече учтиво магьосницата и докосна един символ на лакътя си.

Кръговете засветиха, телата на наемниците се изопнаха и сковаха, очите им изскочиха от орбитите, а пръстите им се сгърчиха като крака на птица под напора на възцарилата се в мускулите им болка.

— Бих могла да ви избия с едно движение на пръста си — рече Чайна и се заразхожда помежду им. — Как посмяхте да ме преследвате? Мен? Как посмяхте да посегнете на живота ми? Знаете ли изобщо коя съм аз? Известно ли ви е какво съм вършила? Не мога дори да си представя арогантната наглост, с която сте си въобразили, че моят живот може да бъде отнет от отрепки като вас! За всички дни, които сте прекарали на този свят, нито един от бандата ви не е сторил нищо, с което да заслужи правото да ми посегне. Нито вие, господин Фоу, нито някой друг от жалката ви долна сбирщина убийци.

Пръстът й висеше над символа на лакътя. Едно движение беше достатъчно — болката щеше да се увеличи толкова, че сърцата на наемниците просто щяха да се пръснат и край. Вместо това красавицата полека прокара цялата си длан над символа, кръговете угаснаха и убийците рухнаха на колене, дишайки тежко.

— Нямам навик да проявявам милост — обясни им Чайна, — но от вас има известна полза, колкото и тромави и непохватни да сте. Господин Фоу, гледайте ме, ако обичате, когато ви говоря.

Фоу вдигна глава. Пот се лееше от челото му. Внезапно Чайна се изпълни със силното желание да си вземе душ.

— Длъжник сте ми заради униженията, които изтърпях вследствие от действията ви срещу мен. В един момент ще дойда при вас и ще поискам да ми върнете дълга, а вие ще ми се подчините, без да задавате въпроси. Ясна ли съм?

— Д-да — заекна Фоу.

— Вече работите за мен. Запомнете го добре. А сега ме оставете, имам друга работа.

Наемниците се повлякоха навън, а Чайна си позволи за момент да изпита удоволствие от стореното, преди отново да се стегне. Излезе от стаята и се отправи към по-населените части на Убежището, където множество магьосници се движеха напред-назад и разговаряха енергично. Двойка секачи я отведе до Кръглата зала. Заобиколени от Децата на Паяка, Ревъл и Мист седяха на столовете си, а зад гърба на Ревъл се беше изправил Черният секач. Столът на Гастли беше, разбира се, празен.

— Чайна — почна Ревъл. — Благодаря ти, че се присъединяваш към нас. Извини ме, че те откъсвам от задачите ти, но възникна въпрос, при който можеш да ни бъдеш от помощ. Навярно вече си разбрала за изчезналите магьосници?

Красавицата леко кимна.

— Чух някакъв слух. Четирима магьосници не са се явили по служба. Домовете им са празни. Никой не знае къде са.

— Ние знаем къде са — поправи я Ревъл. — Досега мълчахме, за да не предизвикваме паника. Четиримата магьосници са мъртви. А и не са само те. Миналата седмица осмина роърхейвънци са намерили смъртта си. Всички те са убити по време на изпълнение на служебния си дълг. Още единадесетима са изчезнали. Просто липсват. Сред тях са и двамата, които бях назначил да те наглеждат.

— Ужасно.

— Нали? Подозирам, че макар и войната между Убежищата да приключи, тук, сред стените на Роърхейвън, се води друга война и нейният край още не се вижда.

Въпреки воала върху лицето на Мист, Чайна усещаше погледа й върху себе си. Ужаса и Кошмара също я наблюдаваха, макар и напълно спокойно. Само в очите на Сик и Порша личеше неприкрита враждебност. Красавицата не знаеше какво точно е известно на Децата на Паяка, но беше напълно наясно колко далеч се простират подозренията им. Една лъжа и щеше да се озове в окови, ако не и да я сполети нещо по-лошо.

Чайна се усмихна топло на всички в залата.

— Мъртъвците — рече.

— Или онова, което е останало от тях — поправи я Ревъл. — Такъв беше стилът ни — ние в отряда не водим армии на бойното поле. Проникваме в тила на врага и премахваме противниците един по един, източваме бавно кръвта на вражеските сили.

— Удряй от сенките — допълни Чайна. — Изчезни в мрака.

— Да, това беше девизът ни, а и принципът ни на действие. А сега този принцип бива използван срещу мен. Никога не съм си давал сметка колко дразнещо е да имаш срещу си враг, който действа по подобен начин. Разбира се, принципът се прилага още по-успешно, когато имаш телепортатор на своя страна. Допускам, че са успели да спасят Флетчър?

— Допускаш също, че аз знам отговора на този въпрос?

— Естествено, че го знаеш — сопна се Порша. — Ти си приятелка със Скълдъгъри Плезънт. Отношенията ви датират отдавна.

Чайна я загледа в упор.

— Същото може да се каже и за отношения на Ърскин със Скълдъгъри, а пък виж как се обърнаха нещата.

— Дами — прекъсна ги Ревъл, — не сме се събрали да си разменяме обвинения. Оставете това. Чайна, намираш се сред хора, които ти вярват безрезервно. Всички ние сме от един отбор. Прав ли съм?

Чайна премисли отговора, преди да го изрече на глас:

— В известен смисъл.

Ревъл се засмя.

— Ето, затова те харесвам. Толкова е трудно човек да те уличи в лъжа. Кога за последно разговаря със Скълдъгъри?

Ърскин Ревъл и Децата на Паяка, всички на метър от нея. А зад гърбовете им — Черният секач. Ясно, ще говорим истината.

— Преди шест дни — отвърна Чайна. — В деня на откриването на Роърхейвън Сити.

— Екзекутирайте я незабавно! — изръмжа Сик и пристъпи напред. Мадам Мист едва забележимо извърна глава към него, той се свъси и отстъпи.

— Били са тук и са чули речта? — попита Ревъл. — Дано да им е харесала. След откриването съвсем малко хора дойдоха да ме поздравят. А ми отне цяла вечност, докато я съчиня да звучи както трябва. Виж, Скълдъгъри трябва да я е оценил по достойнство.

— Не знам какво мисли Скълдъгъри за речта — отвърна Чайна. — След онзи ден не съм говорила нито с него, нито с някого другиго от групата му.

— О. Жалко. Е, като стана дума за това, за какво всъщност си говорихте последния път?

— Разпитваха ме за плановете ти. Аз отговорих напълно честно. Не знам нищичко за твоите планове. Попитаха ме също кога има вероятност да те засекат насаме. Казах им, че ти никога не оставаш сам, край теб винаги има охрана.

— В такъв свят живеем, какво да се прави — тъжно поклати глава Ревъл. — Мъртъвците изобщо имаха ли някаква полза от разговора с теб?

— Не мисля.

— Ммм. Е, ти все пак си им помогнала, защото не дойде незабавно да ми докладваш, че си ги видяла.

— Да, предполагам, че си прав.

— Бихте ли ни осведомили, госпожице Сороуз, към кого сте лоялна в момента? — продума Мист.

Чайна се обърна да я погледне.

— В момента, мадам Мист, съм лоялна към онзи, към когото съм била лоялна през целия си живот. Лоялна съм към самата себе си.

Един паяк плъпна вън от грамадния ръкав на Мист, пролази бързо-бързо по бледата й изящна длан и отново се скри.

— Ще бъда откровен — рече Ревъл. — Постъпката ти не говори добре за теб, Чайна. Ти дойде в Убежището, за да търсиш… така де, убежище, и ние те приехме. Поиска ли да свършиш някои неща? Добре, осигурихме ти възможност. Малките ти шпиони бяха ли престанали да ти докладват? Е, ние направихме така, че доносите им отново да започнат. Помогнахме ти толкова много, а в замяна поискахме съвсем малко. А при единствената възможност да ни се отплатиш, ти помагаш на врага.

— Ако не им бях сътрудничила, щяха да ме убият. Не беше необходимо много, за да реши Скълдъгъри, че отново съм го предала.

— Навярно си права — съгласи се Ревъл. — В края на краищата, ти си убила съпругата му и детето му. Всъщност, този въпрос винаги ме е озадачавал. Защо си го сторила? Искам да кажа, да, разбирам, че целта е била да примамиш самия Скълдъгъри в капан, така че Серпин да може да го ликвидира, но не можа ли просто да пратиш някого да отвлече майката и момиченцето? Някой от Диаблерията например. Вместо това си отишла лично. Сама. Изправила си се срещу жената на Скълдъгъри. Сама. Доста сериозен риск си поела за човек, който принципно се държи настрана от всяка непосредствена опасност.

— Бях млада. Нетърпелива.

— Влюбена?

— Що за странно хрумване?

— Дали е чак толкова странно? През годините в отряда сме имали най-различни теории за поведението ти в конкретния случай, но винаги се връщахме към тази. Била си влюбена в Скълдъгъри. Още докато е бил жив, още преди началото на войната. Той също е бил влюбен в теб.

— Това е смешно. Тогава го познавах само бегло.

— Така каза и Декстър, но после си спомнихме, че брат ти те взе със себе си, когато престана да почита Безликите. Тогава си прекарала доста дълго време сред нормални хора. И един от тези хора е бил Скълдъгъри.

— Как така ще сме били влюбени, при положение че скоро след това аз се върнах към религията?

Ревъл се усмихна.

— Върнала си се към религията, след като Скълдъгъри е срещнал бъдещата си съпруга. По мнението на Гастли това те е съсипало.

— Мненията на Гастли Биспоук невинаги отговаряха на истината. Спомни си, че той също така беше на мнение, че може да стои с гръб към теб, без при това да му забият нож. А виж, оказа се, че е грешал.

Усмивката на Ревъл изчезна.

— Няма да се оправдавам за действията си. Убих Гастли. Ако има специален ад за предателите, аз съм се запътил право към него. Но той трябваше да умре. Както и Антон. Трябваше да изпратя послание към поддръжниците си. Те трябваше да видят, че аз съм изцяло посветен на революцията, за която говорим. Точно както и те трябваше да пролеят кръвта на старейшините си и на мнозина свои другари, така и аз трябваше да пролея кръвта на моя брат. Сега всички заедно сме прокълнати.

— А ако ти се удаде да заловиш Скълдъгъри и останалите? — попита Чайна. — Те също ли ще трябва да умрат?

Ревъл поклати глава.

— Тях ги чакат окови и килия. Познаваш ме достатъчно добре и знаеш, че за мен убийството винаги е било крайно средство. Може и да извърших нещо ужасно, но вътрешно съм си все същият. Не съм се променил. Не съм някакъв засукващ мустак злодей от булевардна мелодрама. Аз съм си аз.

— А кой всъщност си ти? Казваш, че те познавам достатъчно добре? Нищо подобно, изобщо не те познавам. Преди ти беше горд разпространител на идеите на Коривъл Двойни! Къде точно се объркаха нещата?

Ревъл тъжно поклати глава.

— Очите ми се отвориха дълго, преди да започна да предъвквам пред всички думите на Коривъл. По време на войната с Меволент бях пленен. Изтезаван. След няколко дни мъки издадох всичко, което знаех, но изтезанията не спряха. Най-сетне бяха заловили един от Мъртъвците и се наслаждаваха на всеки мой писък. А след това една нощ дочух писъци, които не бяха мои и си помислих, ето, дойдоха. Приятелите ми дойдоха за мен. А после вратата на килията се отвори, но на прага не застана Скълдъгъри, а Изтезанието. Бездруго Ларикин беше заел мястото ми в отряда, така че, докато се възстановявах, прекарах цяла година сред Децата на Паяка. Известно ли ти е в какви условия бяха принудени да живеят те? Буквално бяха на дъното. И то не заради войната, а заради смъртните. Едно Дете на Паяка не може да съществува спокойно нито сред нас, нито сред смъртните, без съвсем скоро да разкрие колко е… различно. А в онези дни им беше още по-трудно да се крият.

— Значи за това е цялата работа? — попита Чайна. — Равни права на Децата на Паяка, а?

— „Равни права“ подсказва, че Децата са равни със смъртните. А те не са равни. Децата на Паяка са по-висши същества. Ние всички сме по-висши от смъртните. Очите ми се отвориха тогава, Чайна. Защо да живеем на дъното? Защо да трябва да крием кои сме? Само защото открай време е било така? Това не е основателна причина.

— И ти взе, че провокира война.

— Аз провокирах революция, маскирана като война. Коривъл Двойни не беше прав. Ние не трябва да сме само защитници на смъртните. Трябва да сме техни водачи. Единствената причина, поради която си още жива, е моята увереност, че споделяш това мнение.

— Сигурен ли си?

— Сто процента сигурен.

— Това не означава, че одобрявам революцията ти.

— Разбира се, че не я одобряваш — отговори Ревъл. — Ти мразиш промените. Искаш светът да си стои все един и същ: стабилен и предсказуем. Скълдъгъри иска същото. Аз обаче зачеркнах тази възможност. Уорлоките търсят Отдел Х. Насъскани са срещу смъртните. Когато се окажем принудени да се сразим с тях, когато ги победим, всички магьосници по света ще се обединят под моето водачество. Тогава ние ще поемем пълната власт. Това е Новият световен ред, Чайна, и аз ти давам възможност да си сред първите, които ще се включат в него.

— Значи ще искаш нещо от мен в замяна.

— Искам Мъртъвците. Искам Скълдъгъри и останалите.

— Не знам къде са.

— Но можеш да им изпратиш съобщение. Можеш да им кажеш, че в точно определено време ще бъда сам и уязвим.

Чайна се поколеба.

— Искаш да ги вкарам в капан.

— Уорлоките ще нападнат смъртните всеки момент. По наши сметки се очаква да атакуват Дъблин до дни. Трябва да сме готови да ги отблъснем. Твърдиш, че водят със себе си Окаяници, а това определено не влизаше в сметките ни. Ако нещо се обърка, преди уорлоките да нападнат, ако Скълдъгъри осуети плановете ни, Шаривари може и да победи! И какво ще стане после?

— Ще умрем — отвърна Чайна.

— Ще умрем — повтори утвърдително Ревъл. — Така че, да, искам да вкараш Скълдъгъри и другите в капан. Ще ги заловим, ще ги оковем, ще ги затворим и необезпокоявани ще се разправим с уорлоките. Когато установим пълна власт над смъртните, вратите на килиите ще се отворят, аз ще освободя Мъртъвците и сам ще се предам в ръцете им.

Чайна сбърчи чело.

— Нямаш намерение да поемеш водачеството?

— Аз? — засмя се Ревъл. — Какво разбирам аз от владеене на света? Убежището във всяка страна ще погълне съответното смъртно правителство и принципите на управление ще се запазят, само дето управляващите вече ще са хора като нас. Аз ще призная престъпленията си, ще вляза в затвора или ще ида в изгнание, а приятелите ми ще живеят дълго и в мир.

— Това е почти благородно.

— Да, ако не бяха манипулациите и убийствата, които извърших — съгласи се Ревъл.

— Не си правете илюзии, госпожице Сороуз — намеси се Мист. — Ако приемете предложението ни, а след това Мъртъвците не се появят на уреченото място или ако дойдат предупредени, вие ще бъдете убита на секундата.

— Не съм се и съмнявала — отвърна Чайна.