Дерек анди
Последната битка на Мъртъвците (43)

41.
На лов за Оуд

Само миг и вече бяха в Лондон.

Мъртъвците се завъртяха на всички посоки, стиснали заредени оръжия с предварително монтирани заглушители, а Танит пое по дължината на едната стена, обграждаща малката уличка. Валкирия остана зад Флетчър, като чак сега си даде сметка, че е затаила дъх. Отпусна се и задиша отново нормално.

Танит прокара ръце по тухлите.

— Само секунда — промърмори.

Без да свали очи от покривите наоколо, Гастли сви вежди.

— Нали каза, че знаеш как да влезем?

— Знам тайния вход, но само съм излизала през него. Не съм се опитвала да го ползвам за влизане.

Секундите се заточиха и Валкирия очакваше всеки момент уличката да се изпълни със секачи. Гастли и Ревъл си мълчаха, но си личеше, че са бесни.

— Сарацен — обади се Скълдъгъри, — можеш ли да й помогнеш?

Сарацен поклати отрицателно глава.

— Боя се, че нямам представа как да влезем. Но все пак мога да кажа, че влезем ли, вътре няма да ни чака цяла армия в засада.

— Е, и това е нещо.

— Намерих го — обади се Танит. — Видяхте ли? Казах ви, че го знам. Сега всички се обърнете с лице към стената. Усетите ли гъдел, пристъпете напред и влезте.

Всички се подредиха, а Скълдъгъри се обърна към Флетчър:

— Щом влезем, веднага се телепортирай с нея обратно. Когато сме готови, ще те повикаме.

Флетчър кимна, смигна на Валкирия за късмет, а после блесна светлина и Валкирия усети как цялото й тяло започва да жужи. Скълдъгъри стоеше точно пред нея и светлината огряваше тялото му толкова силно, че скелетът изглеждаше направо прозрачен. В следващия момент пристъпиха напред, една крачка през стената и Валкирия не можа да се сдържи и стисна очи, докато преминаваше през тухлите. Отвори ги отново и вече бяха в складовото помещение, а тялото на никого вече не светеше.

В пълно мълчание Сарацен кимна и ги поведе към коридора напред. Всички се скупчиха зад него с оръжия, готови за стрелба. Валкирия остана в средата на групата. Двамата със Скълдъгъри се бяха промъквали тайно на много места, момичето знаеше как се прави, но никога досега не й се беше случвало да е в група в такива моменти. Сега пет-шест дула сочеха във всички посоки. Когато бяха само двамата, Скълдъгъри надничаше иззад всеки ъгъл, проверяваше вратите и помещенията. Сега обаче отрядът явно разчиташе предимно на сигналите на Сарацен, който им сочеше кои стаи са празни и в кои има хора. Всички му се подчиняваха безпрекословно и продължаваха напред, без да се конфронтират. Сарацен Ру знае разни неща, така говореха за него. Явно не бяха преувеличавали.

Преминаха през сградата в пълна тишина. Дори коридорът, по който минаваха, беше тих — бързите им стъпки някак си заглъхваха на полирания под. Обезвреждаха всички камери по пътя си.

Минута след като бяха влезли се разделиха — отново, без да си кажат и дума. Валкирия и Скълдъгъри тръгнаха по стълбите към Хранилището, избягвайки ловко вражеските магьосници по пътя. Стигнаха до поредния ъгъл и надникнаха иззад него.

Пред вратите на Хранилището стояха секач и едно момче на около петнадесет години. Секачът стоеше изпънат като струна, без да помръдва, но на момчето това явно трудно му се удаваше. Валкирия усети как скелетът я стисна за китката и я притегли плътно до себе си. Зачакаха момчето да се отегчи достатъчно, че да почне да зяпа настрани. Така и стана. То отмести поглед от коридора пред себе си и погледна секача. Тогава Скълдъгъри се хвърли напред, повличайки Валкирия. Полетяха право към Хранилището. Секачът рязко извърна глава към тях, но беше късно. Валкирия се блъсна в момчето, а скелетът налетя на секача. От силата на удара вратите на Хранилището се разтвориха и четиримата вкупом се изтъркаляха вътре.

Валкирия не пускаше момчето, виждаше широко ококорените му очи, шока, изписан на лицето му. Момичето скочи на крака и вдигна и момчето насила. Той опита да я удари, но тя улови ръката му и я прикова между своето тяло и неговото. Момчето се бореше, но Валкирия беше по-силна. Не искаше да го наранява. Той все още се учеше. Просто вършеше онова, което са му поръчали. Но после той отвори уста да закрещи и не остави никакъв избор на Валкирия. Покритият й с броня лакът се заби в челюстта му и момчето изведнъж увисна в ръцете й. Тя го остави леко на пода и се обърна към Скълдъгъри, който тъкмо беше успял да стисне секача в ключ. Когато и секачът престана да се мята, скелетът го пусна, изправи се и си оправи вратовръзката.

Хранилището беше по-голямо от това в Ирландия, но докато се разхождаше по пътеките, Валкирия прецени, че магическите артефакти тук съвсем не са толкова впечатляващи като онези у дома, освен това по рафтовете зееха доста празнини. Момичето стигна до края на първия ред и застана пред празна стъклена кутия. На табелката отгоре й пишеше, че трябва да съдържа меча богоубиец и Валкирия се зачуди защо ли от администрацията още не са махнали кутията. Танит беше откраднала меча, а Сангуайн го беше стопил. Надеждите на англичаните бяха без значение, тази кутия щеше да си остане все така празна.

Момичето пое покрай втория ред рафтове, докато стигна до другия му край, където Скълдъгъри вече беше сложил белезници на момчето и секача. В същия момент и скелетът се показа от съседния ред рафтове отдясно.

— Намерих една — рече и подхвърли на момичето сфера невидимка. Застанаха до вратата, Валкирия завъртя двете половинки в противоположни посоки. Мехурът невидимост скри и двамата, щом пристъпиха обратно вън в коридора.

Рамо до рамо двамата затичаха по дължината му и поеха нагоре по стълбите в противоположния му край. Подминаха шестима магьосници, до един напълно неподозиращи за присъствието им. Стигнаха до най-горния етаж, където започнаха да напредват по-бавно, защото Скълдъгъри трябваше да обезврежда всички мерки за сигурност по пътя им. Най-сетне стигнаха до друго, мраморно стълбище, което извеждаше до поредния коридор, този път украсен с картини по стените. На първото мраморно стъпало имаше момиче в черни дрехи, горе-долу на възрастта на Валкирия, което, заболо поглед в земята, стоеше чинно пред възрастен магьосник и слушаше конско.

— Имаш задача! — хокаше я магьосникът. — Знаеш ли какво означава това? Доведохме те тук с другите, защото решихме, че си дорасла да ти се възлагат отговорности! Искаш да работиш за Убежището, когато обучението ти приключи, нали?

Момичето промърмори нещо.

— Моля? Не те чух, Айви?

— Да — начумерено, но по-ясно произнесе момичето.

— И как смяташ да постигнеш тази цел? Като се скатаваш?

Айви сви рамене.

— Скучно е.

Магьосникът замръзна.

— Моля?

Айви вдигна очи към него.

— Ами скучно е! Да стоиш с часове на едно и също място. Доскуча ми.

— И ти реши да се поразходиш?

— Просто исках да съм по-близо до истинския екшън.

— Никакъв екшън няма, Айви! Всички на пост са отегчени като теб, но това не им пречи. Вършат си работата. Ти трябва да се чувстваш поласкана. В края на краищата си последният пост преди кабинета на Върховния маг. Очаквам повече от теб, ясно ли ти е?

— Да — отвърна Айви и прибави едно „господине“ от кумова срама.

Магьосникът въздъхна.

— Връщай се на мястото си. Ще дойда след малко.

После се обърна и се отдалечи, като мина на една ръка разстояние от Валкирия. Зад гърба му Айви извъртя очи от досада и се затътри нагоре по стълбите.

— Аз го поемам — прошепна скелетът. — Ти се оправи с момичето.

Скълдъгъри се измъкна изпод прикритието на сферата и се втурна след магьосника. Валкирия намали невидимостта, така че мехурът да скрива само нея и пъхна сферата в джоба на куртката. Качи се по стълбите и за момент застана точно пред Айви. Странно чувство — да си толкова близо до някого, а той да не те вижда. Остави Айви да я изпревари и разтърси ръце, готова да я стисне в ключ.

Тогава сферата изпадна от джоба й, отскочи от пода и Валкирия рязко отмести поглед към търкалящата се топка. Сферата изчезна нанякъде, отнасяйки невидимото прикритие със себе си.

Валкирия вдигна очи. Айви се беше втренчила в нея.

За момент.

Валкирия нападна, но Айви се оказа по-бърза. Ръката й се стрелна, основата на дланта й плесна Валкирия по бузата. Валкирия залитна, парира лесно два ритника с коляно в корема, но твърде много се забави, за да отбие удара с лакът в ухото. Залитна, ругаейки от болка, Айви скочи на гърба й, обви крака около нея и сама я стисна в ключ. Валкирия веднага долепи брадичка до гърдите си, но ръката на Айви я притисна през лицето. Валкирия се олюля. Натискът се усилваше. Струваше й се, че челюстта й всеки момент ще поддаде.

Момичето се приведе напред, опита се да отърси Айви от себе си, но англичанката се държеше здраво. От болката в лицето очите на Валкирия се насълзиха. Беше отворила уста и сега ръката на Айви й пречеше да я затвори.

Наклони се отново, насмалко не падна, губейки постепенно равновесие. Не можеше да си позволи да падне. Паднеше ли, край на играта. Ако останеше на крака, поне имаше някакъв шанс да смъкне Айви от гърба си.

Тежестта на Айви леко се премести. Тя отчаяно се мъчеше да остане на място, но гравитацията си казваше думата. Валкирия се разтърси още по-енергично. Спря да дърпа ръцете на Айви от лицето си и вместо това се зае с краката й, като полека почна да ги отскубва от себе си. Разтърси се още веднъж, Айви се изхлузи долу и натискът върху Валкирия изчезна. Тя се изправи, едва дишайки, но Айви измести въздуха и Валкирия се тресна в стената. Отскочи, залитна към Айви и посегна към пръчката на гърба си. Ръката й хвана само въздух и в същия момент Айви я цапардоса право в брадичката.

Светът се завъртя, коленете на Валкирия се подкосиха и тя падна. Пръчката лежеше на пода до главата й.

— Искам само да ти кажа — рече й Айви отгоре, — че съм ти страшен фен!

После я изрита, Валкирия се изтърколи надолу по стъпалата и се просна на пода в коридора.

— Всъщност сме връстнички — продължи Айви и също заслиза надолу. — Ти си с няколко месеца по-голяма, но в общи линии сме на една възраст. В някакъв смисъл и външно си приличаме, не смяташ ли? Ти си малко по-висока, но ако хората не ни познават, можем да минем за сестри. Сигурно всички биха ни взели за сестри!

Валкирия едва-едва се надигна на четири крака и Айви я изрита в ребрата.

— Все слушам разни истории за теб и Скълдъгъри. Искам да кажа, ти си на моята възраст, още дори не си преживяла Прилива си, а ето на, вече спасяваш света, бориш се с Безлики и с Останки, и… Окей, сега вече здраво ще се изложа, но все пак ще ти го кажа: заради теб реших да стана елементал.

Айви махна с ръка, Валкирия литна от пода, преметна се и пак се блъсна в стената. Свлече се безпомощно на пода.

— Отначало исках да боравя с енергийни лъчи — продължаваше да нарежда Айви, — защото една приятелка почна да се занимава с това и аз исках да съм като нея. Но после разбрах за теб и, така де, ти може и да се занимаваш малко с некромантия, но в основата си си елементал, нали? Искам да кажа, нали ще избереш да си елементал след Прилива? Опитвала ли си някога да боравиш с енергийни лъчи? Толкова е яко!

Валкирия се надигна с усилие и един енергиен лъч от ръката на Айви я перна по рамото и я завъртя на място.

— Но ако след Прилива ти станеш елементал, и аз искам да стана елементал. Така ще имаме още нещо общо помежду си. Страхотно, нали? А в някакъв момент може дори да работим в екип. Това вече ще е изключително!

Валкирия заотстъпва назад.

— Знам, че сигурно звуча като най-голямата загубенячка на света — разсмя се Айви, — но ти… Ти просто ме вдъхновяваш така, както никой преди не ме е вдъхновявал! Като разбрах, че тренираш бойни изкуства, и аз започнах да тренирам!

Айви посегна рязко, удари Валкирия право в носа, после й заби един лакът в лицето и я преметна през бедрото си отново на пода.

— Дори сме облечени еднакво — продължи, докато Валкирия с последни сили се мъчеше да се изправи. — Но твоите дрехи са специални, нали? Защитни? Да, човек трудно може да се сдобие с такива, затова… — англичанката се изчерви. — Ох, направо не знам как имам кураж да те попитам, но смяташ ли, че ще мога да поприказвам с шивача ти и да го помоля да ми изработи и на мен такива? Да го накарам да ми направи и на мен същите дрехи, а? Мислиш ли, че би се съгласил?

Валкирия едва-едва се надигна и коленичи, изтри очи, за да проясни погледа си и попипа носа си. Болеше я. От устната й течеше кръв на малка вадичка.

— Да ти ушие дрехи ли? — изграчи. — Кой размер носиш?

Очите на Айви станаха кръгли от радост и тя притисна длани до устата си.

— Ще го попиташ ли? Ще направиш това за мен? Нямаш представа какво означава това за…

В момента, в който Айви дръпна ръце от лицето си, юмрукът на Валкирия се стовари в челюстта й. Айви се завъртя назад, блъсна се в стената и се плъзна по нея, полагайки усилие да се задържи на крака.

— Момиче, ти имаш проблеми! — рече й Валкирия. — Сериозно. Големи проблеми.

Айви скочи срещу й, но явно ударът й беше дошъл в повече. Очите й се подбелиха и тя падна в безсъзнание.

Удържайки се насила да не я изрита, Валкирия изтри кръвта от носа си и се наведе да си вземе пръчката. После методично се разходи няколко пъти от стена до стена в коридора, докато най-сетне улучи мехура от невидимост, пристъпи в него и сферата се появи пред очите й на пода. Момичето я деактивира, прибра я в джоба си, като този път я нагласи така, че да не пада.

— Добре са те подредили — изкоментира Скълдъгъри, като пристъпи отново до нея.

Валкирия се намръщи към Айви, все така просната на пода.

— Тя мамеше. Макар че се оказа по-добра от мен.

Скълдъгъри сви рамене.

— Да, но ти си на крака, а тя е в безсъзнание. Дори си успяла да й попречиш да вдигне тревога.

— Тя въобще не се и опита да вдигне тревога! — отвърна Валкирия. — Беше твърде заета да ме зяпа благоговейно. Явно съм нейният герой.

— Всеки с вкуса си — изкоментира скелетът и тръгна по коридора с картините.

Момичето се изравни с него.

— Да не си посмял да говориш така! Аз съм страхотен модел за подражание. Притежавам множество достойни за уважение черти.

— Прилепналите панталони не се броят.

— Така ли? От някакви критерии ли се ръководим вече?

Пристъпиха към кабинета на Оуд и се смълчаха. Скълдъгъри свали шапката си, остави я на пода и извади револвера. Валкирия посегна към бравата. Скелетът кимна, момичето натисна, отвори вратата и Скълдъгъри влетя в стаята.

Оуд скочи на крака зад бюрото си, скелетът измести въздуха, но англичанинът успя да вдигне ръка и парира въздушната ударна вълна. Валкирия се хвърли настрани и запрати сенките срещу ръката на Оуд, но сега пък въздухът се измести към нея и разкъса сенчестото пипало. То сякаш се стопи, а стена от въздух се стовари върху момичето и я блъсна назад. Тя падна, като в последния момент видя как Скълдъгъри прескочи бюрото и налетя върху Оуд. Сенките се усукаха около ръката на Валкирия, тя се изправи, доближи бюрото с три крачки, но веднага се отпусна: Оуд стоеше скован, с дуло, притиснато под брадичката му.

— Здравей, Котернъс — рече му Скълдъгъри.