Дерек анди
Последната битка на Мъртъвците (16)

14.
Да видиш бъдещето

Касандра Фарос им отвори вратата топло усмихната. Днес сивата й коса беше прибрана назад, сплетена на плитка. Носеше широка риза и чифт избелели джинси. Прегърна Валкирия и пренебрегна протестите на Скълдъгъри, докато най-сетне той й позволи да прегърне и него.

Отвътре къщичката на Касандра си беше същата, каквато си я спомняше Валкирия — библиотечни рафтове на едната стена, китара в ъгъла, голям килим на дъсчения под и един диван, явно виждал и по-добри дни. От гредите на тавана висяха десетки снопчета съчки, пристегнати с връвчици и оформени като малки човечета. Шептящи. При първата им среща Касандра беше подарила един от тях на Валкирия.

— Още ли си го пазиш? — попита магьосницата Валкирия, забелязвайки притеснения поглед, с който момичето гледаше човечетата.

— Да — автоматично отвърна младата магьосница, преди дори да си даде време да премисли възможността да каже истината. Обърна гръб на Скълдъгъри, който я изгледа, наклонил глава на една страна, и пристъпи към китарата. — Често ли свириш?

— Не и колкото преди — отвърна Касандра. — Имаше време, когато бях много добра. Сдобих се с първата си китара през шестдесетте и учих при един от най-добрите китаристи на века.

— Джими Хендрикс?

— Анджело Бартолоти. Имам предвид шестдесетте години на седемнадесети век.

— О. Ясно.

— Тогава китарата като цяло беше съвсем различен инструмент. Но ми се струва, че не сте дошли да си говорим за музикалното ми бароково минало, нали?

— Ново видение ли получи? — обади се Скълдъгъри.

— Да — отвърна Касандра. — Всъщност, предстои да го получа. След няколко минути.

Валкирия сбърчи вежди:

— Още не си преживяла видението?

— Не. Но сънувах, че ще го получа и че в него ще участвате и вие двамата.

— Момент сега. Значи… си получила видение, че ще получиш видение?

— Предсказването на бъдещето е особена работа. Елате да слезем в мазето.

Касандра поведе гостите си надолу към широко помещение с циментови стени и метална решетка на пода. По стените пълзяха ръждиви тръби, кръстосваха се по тавана като възпалени вени. Беше студено и мрачно. Касандра седна на стола с висока права облегалка, поставен точно в средата на мазето, вдигна жълтия си чадър и го сложи на коленете си.

— Та, как я карате вие двамата?

— Ъм, добре — отвърна Валкирия. — Скоро ли ще получиш видението?

— Ще дойде, когато само реши — отвърна Касандра. — Какво прави гаджето ти?

— Флетчър?

— Не, другото гадже.

Валкирия настръхна:

— Сийлън?

— Не, другото гадже. Всъщност… момент, момент. Него май още не си го срещнала.

— Какво? Видяла си мое ново бъдещо гадже? Кой е той? Как се казва? Секси ли е?

— Опасявам се, че не мога да ти кажа — усмихна се Касандра.

— Кажи ми само дали е секси?

— Ако ти разкрия каквито и да било подробности, може да нарушим хода на бъдещето. То е много несигурно. Непрекъснато се променя. Ако знаеш за кого става дума, може той никога да не ти стане гадже.

— Толкова дразнеща става, когато си има гадже — намеси се Скълдъгъри. — Моля те, направи ни услуга и ни кажи кой е този новият.

Касандра се засмя.

— Вече бездруго казах твърде много. Единствената причина, поради която сега ще ви покажа днешното видение, е фактът, че то е тясно свързано с предишното, което гледахме заедно.

— Разрушеният град — рече Валкирия.

— Аха — промълви Касандра и затвори очи. — Започва. Ако обичате.

Скълдъгъри щракна с пръсти, Валкирия последва примера му и в дланите им се появиха огнени кълба. Двамата пуснаха огъня през решетката и след секунди въглените под нея вече грееха в оранжево. Топлина се надигна от пода и загря помещението. Валкирия се дръпна встрани и опря гръб на стената.

Касандра разтвори чадъра си, а Скълдъгъри отвъртя един малък, боядисан в червено кран. Вода забълбука по тръбите и заваля от пръскачките, наоколо веднага се закълбиха облаци пара. Касандра се скри сред тях, останала на сухо под чадъра. Когато фигурата й напълно изчезна, скелетът затвори крана и спря водата.

Валкирия пристъпи напред, Скълдъгъри я последва. Цареше пълна тишина. Парата беше гъста като мляко. Дори звукът от бавните капки, протекли от пръскачките, долиташе сякаш много отдалеч.

Първия път, когато Валкирия беше стъпила в това мазе, към нея от мъглата се беше втурнал образът на Гастли. Този път обаче беше различно. Някаква фигура помръдна в полумрака. Залитна. Сега край двамата детективи сред парата се издигаха високи стени, отпред се ширна грамадна маса. Валкирия позна мястото — конферентната зала в Убежището. Фигурата се препъна и се показа пред очите им. Ърскин Ревъл, облечен в старейшинската си роба, рухна напред и се свлече на колене; ръцете му бяха оковани зад гърба и той закрещя в ада на неописуема агония.

После падна напред по очи, образът се стопи и детективите се оказаха в познатия от предишното видение град, над чиито руини се виеше дим. Валкирия се огледа, за да види нещо познато, да се опита да се досети кой е градът — може би улична табела? — но сред парата всичко бе твърде неясно. Градът приличаше на разфокусирана снимка, на размазано копие на действителността.

Гастли изтича към тях, точно както и предния път, а после цялата улица и всичко край Валкирия се задвижи, потече назад, подобно на бягаща пътечка. Момичето напълно изгуби ориентация и трябваше да улови Скълдъгъри за лакътя, за да запази равновесие. Гастли зави зад ъгъла, но самият ъгъл се върна назад толкова рязко, че Валкирия се сви и се дръпна. Гастли полека забави бяг, улицата също забави движението си, а когато шивачът спря, и улицата застина напълно неподвижна.

Гастли хвърли поглед през рамо, борейки се да си поеме дъх.

— Това е нещо ново — промърмори Скълдъгъри.

От лявата страна на главата, точно над ухото, Гастли имаше нов белег, пресичащ напряко останалите. Раната не беше прясна, но не беше и много отдавнашна.

— А така — чу се глас от мъглата. — Чувствам се като пълна глупачка.

Парата се раздели и Валкирия видя Танит Лоу, облегнала се на стълба на една улична лампа, притиснала ръце към корема си, който представляваше кошмар от кръв и разкъсана плът. Гастли се втурна обратно към нея с разширени очи.

Двамата заговориха нещо един на друг, но парата засъска и погълна думите им, а после Гастли сграбчи русата магьосница, а тя извика от болка:

— Проклятие, адски боли!

— Не ме интересува — отговори й Гастли, притисна я към себе си и двамата се целунаха, дълга и страстна целувка, толкова дълга и страстна, че на Валкирия й стана леко неудобно да ги гледа. По-нататъшното неудобство й беше спестено от нов облак пара, който скри целуващите се и пред очите на момичето изникна нова фигура.

Когато при предишното видение за пръв път беше видяла бъдещото си Аз, си беше помислила колко по-възрастна изглежда сред цялата тази мъгла. Предния път бъдещата Валкирия беше значително по-висока, с по-източени и силни крайници. Сега обаче днешната и бъдещата Валкирия бяха напълно еднакви, само дето бъдещата имаше татуировка на лявата ръка, а дясната беше облечена в метална ръкавица. За пръв път момичето забеляза широк кожен ремък, пристегнал бъдещото й Аз пред гърдите. Валкирия във видението носеше нещо преметнато на гърба си.

— Виждала съм това и преди — произнесе Валкирия от видението, вятър рошеше косата й. — Наблюдавах точно от… — огледа се в парата и присви очи. — … там. Здрасти.

Сегашната Валкирия сбърчи чело. Днешното видение беше различно от предното. Предния път не си беше казала „здрасти“ сама на себе си.

Бъдещата Валкирия се усмихна тъжно:

— Точно в този момент се случва всичко, но ти вече го знаеш, нали? Поне си мислиш, че знаеш. Мислиш си, че това е моментът, в който ги оставям да умрат.

— Стефани!

Други две фигури в мъглата. Тичат. Тичат бързо. Бъдещата Валкирия поклати глава:

— Не искам да виждам това. Моля те. Не искам това да се случва. Позволи ми да го предотвратя. Моля те, позволи ми да го предотвратя — сведе поглед към нещо, което държеше в ръката си, но мъглата го криеше и не позволяваше на днешната Валкирия да види какво е. — Моля те, задействай се — произнесе бъдещото й Аз и сълзи потекоха по страните й. — Моля те, позволи ми да ги спася.

После образът й се стопи, а на фокус излязоха родителите на Валкирия. Майка й се завъртя и вдигна очи към небето. Държеше нещо в прегръдките си.

— О, не — прошепна си сегашната Валкирия, съзряла малката си сестричка, притисната плътно до гърдите на майка си.

— Стефани! — изкрещя баща й. — Тук сме! Стеф!

Зад тях фигура в черно падна от небето и под нозете й асфалтът се напука.

Даркесата. Усмихна се с Валкирината усмивка. Облечена беше в черно от главата до петите, дрехата прилепваше по тялото й като втора кожа. Дезмънд Еджли пристъпи напред и застана между съпругата си и чудовището.

— Върни ни дъщерята — рече.

Даркесата продължи да се усмихва.

— Върни я! — извика бащата на Валкирия повторно.

Картината беше само движещи се образи, не беше действителна, все още не се беше случила, но въпреки това, когато Даркесата изпепели семейството й с черен пламък, Валкирия извика и заплака.

Скълдъгъри я прегърна здраво през раменете и момичето се притисна в него с насълзени очи.

От кълбата пара излезе нова фигура: Скълдъгъри в черен костюм, гологлав, с лъснал бял череп и с пистолет в ръка. Той забави крачка и спря, наведе се и вдигна нещо от земята. Шапката. Сложи си я на главата и внимателно нагласи ръба на периферията под правилен ъгъл. Зад гърба му пристъпи Даркесата. Скълдъгъри бавно се обърна, без да си прави труд да вдига очи към нея. Презареди пистолета.

Усмивката на лицето на Даркесата стана още по-широка.

— Любимата ми играчка. Нали знаеш, че след малко ще умреш?

Скълдъгъри повдигна глава, едната празна очна орбита погледна изпод ръба на шапката.

— Аз обещах.

Даркесата кимна:

— До самия край.

— Точно така — отвърна Скълдъгъри, щракна барабана на револвера обратно на място и запъна предпазителя. — До самия край.

Вдигна оръжието и стреля в нея, и закрачи напред, и стреля отново и отново. После изведнъж леко залитна, пистолетът падна от ръката му, миг по-късно го последва и цялата му облечена в ръкавица длан. Костилките на пръстите му се разпиляха по земята.

Скелетът изсумтя, явно без никаква изненада, когато и другата му длан се откачи от китката, после дългите кости на ръцете се изхлузиха една по една от ръкавите на ризата, после глезените му се разглобиха, той се препъна и падна на колене.

Бедрените кости се разкачиха, тялото на Скълдъгъри рухна по гръб сред тракането на разпилените си части. Вече представляваше само гръден кош, гръбнак и череп, борещи се напразно да останат изправени. После гръдният кош се разпадна.

Даркесата пристъпи напред, наведе се и отскубна черепа от гръбнака. Целуна затворената му уста, притискайки устни към оголените зъби, а после пусна черепа на земята, долната челюст се счупи и отхвърча нанякъде.

После Даркесата се извърна, погледна днешната Валкирия право в очите и се усмихна.

Усмивката се стопи в парата и черната магьосница изчезна, изчезна и разрушеният град и ето че двамата детективи бяха отново в пълното с пара мазе на Касандра, а самата долавяща вече отваряше очи.

— Много разстройващо — изрече тя с глух глас.

Валкирия не каза нищо. Тръгна право към стълбището и излезе вън.

* * *

Чаят беше горещ и твърде сладък, но Валкирия въпреки това си го изпи. Слава Богу, ръцете й бяха спрели да треперят. Ръцете на Касандра обаче все така трепереха. Да получаваш подобни видения със сигурност не беше добре за нервите.

— Значи можеш да ми покажеш видение, предсказващо гибелта на семейството ми — рече момичето с пресилена бодрост, — но няма да ми кажеш името на бъдещото ми гадже? Това честно ли е?

Касандра й се усмихна колебливо.

— Така е, защото срещата с бъдещото гадже едва ли е събитие, което би искала да пропуснеш, докато бъдещето, което ти показах, със сигурност желаеш да предотвратиш.

— Поредността на събитията беше различна — обади се Скълдъгъри от мястото, което беше заел до прозореца. — В предишното видение първо видяхме Гастли, после мен, после Валкирия, а след това Валкирините родители. Сега обаче редът беше променен. Това дали има някакво значение?

— Не знам — отвърна Касандра. — Може би. А може би не. Самото узнаване на бъдещето вече го променя. Понякога тази промяна е дребна и незначителна. Понякога — така грамадна, че дава отражение върху световната история.

— Този път аз сякаш говорих повече — обади се и Валкирия. — Обърнахте ли внимание? Говорех фактически сама на себе си, говорех на своето сегашно Аз, което наблюдаваше видението. А родителите ми… Този път Алис беше с тях. В предишното видение я нямаше.

Касандра кимна:

— Бъдещето е в състояние на непрекъснато изменение.

— А Гастли и Танит — не спираше момичето, — и Ревъл… Той дали умираше? Изглеждаше така, сякаш умира — вдигна очи към скелета. — Как да го предотвратим? Как да предотвратим всичко това? Някои от нещата не ги бяхме видели предния път, други бяха напълно разбъркани, значи ли това, че във видението нещата не се случват в хронологичен ред?

— Най-често човек ги вижда именно в хронологичен ред — отвърна Касандра. — Най-често. Не забравяй, че това пред очите ти е видението, интерпретирано от моя мозък, така че е било подложено на капризите на подсъзнанието ми, следователно — видоизменено. Може тъкмо аз да съм поставила образите на семейството ти на най-преден план, защото знам, че те те интересуват най-много.

Скълдъгъри обърна гръб на прозореца.

— Ако видението ни е показало събитията в хронологичен ред, значи случката с Ревъл би трябвало да настъпи най-напред. Какво ще последва, ако предотвратим нея?

Касандра сви рамене.

— Всички следващи събития ще бъдат засегнати. Някои ще бъдат променени, дори напълно избегнати. Други обаче ще си останат такива, каквито ги видяхме.

— Значи точно така ще постъпим — заяви скелетът. — На първо време ще пазим Ревъл в пълна безопасност. Във видението беше облечен в роба, а той я носи само в Убежището, така че като начало ще се погрижим да го държим далеч от Роърхейвън. Касандра, благодаря ти за предупреждението, Валкирия, време е да бягаме.

— Няма как да си тръгнете в момента — отвърна му долавящата. — Не и докато онези хора са отвън.

Валкирия сбърчи чело.

— Кои хора?

— Онези, които са дошли да ви убият. Трябва да пристигнат всеки момент.