Дерек анди
Последната битка на Мъртъвците (42)

40.
Вълци на прага

Чайна паркира колата далеч от всякакви улични лампи и погледна в огледалото за обратно виждане. Доволна, че наблизо не се мяркат мотоциклетни фарове, отвори вратата и се смръщи, когато направи крачка навън. Колата беше мини купър — едно елегантно малко бижу. Не че беше нейна. Беше втората кола, която вземаше назаем, след като изгуби своята собствена. Но и по нея вече имаше дупки от куршуми.

Притиснала с длан единия си хълбок, Чайна пресече улицата с бърза крачка. Влезе в тясна уличка с напукана бетонна настилка с прораснали тук-там бурени и приближи до къща, която някога беше била малка и непретенциозна, но сега се издигаше гордо: префасонирана, подновена, достроена. Явно Елиза Скорн не беше стояла със скръстени ръце.

Дори входната врата беше нова. Тежка, с каса, вградена в арка. Цялата сграда излъчваше яркото послание „Църква!“, макар че никъде по нея не се виждаха религиозни символи, които някой смъртен да може да разпознае. Чайна бутна вратата, влезе и я затвори пак зад гърба си. Вътре цареше тишина. Мълчалив покой.

На останалата зад гърба й врата се потропа, красавицата подскочи и се извърна с разтуптяно сърце. Но не, Винсънт Фоу не тропаше, а направо разбиваше вратите.

Чайна отвори и срещу й се изпречи изключително необичайна физиономия. На нея за секунда се изписаха благоговение, очарование и похот, а едновременно с тях и шок, срам, и ужас. Окта Грегориън Бууна се вторачи в красивата магьосница, устата му се отваряше и затваряше, изгубил дар слово. После се врътна и се заотдалечава.

— Окта — повика го тихо Чайна.

Окта се закова на място, но не се обърна. Раменете му се тресяха. Плачеше.

— Върни се.

Окта поклати яростно глава, но против волята си все пак се обърна и се повлече към вратата. Заподсмърча срещу Чайна, навел ниско глава.

— Сигурно не си очаквал да видиш мен, когато почука на вратата — рече му Чайна, като силно се постара в тона й да не се долавя нито една обвинителна нотка. — Съжалявам, че те стреснах.

— Няма нищо — изхлипа мъжът.

— Отдавна не съм те виждала. Не и след като библиотеката ми беше унищожена. Липсвах ли ти?

Окта трескаво закима.

— Тук ли носиш информацията си сега? На Елиза ли докладваш?

Окта падна на колене.

— Простете ми, простете ми, толкова съжалявам! Не исках да ви предавам! Обичам ви! Знаете, че ви обичам! Но Елиза плаща за онова, което знам. Плаща ми. С пари. Не… Не с обещания или…

— Окта — прекъсна го Чайна, — някога да съм ти обещавала нещо?

Мъжът вдигна към нея пълни със сълзи очи, лицето му беше подпухнало и червено.

— Никога не сте ми обещавали нищо с думи. Всичко беше… само в моите мечти.

— Едва ли бих могла да нося вина за това, нали така?

— Не, не сте виновна.

— А и никога не съм смятала, че се налага да ти плащам. Никога не съм гледала на теб като на информатор, Окта. За мен ти беше приятел. Ако искаше да ти плащам, трябваше просто да ми кажеш. Тогава щях да знам, че отношенията ни са чисто делови.

— Не — отвърна Окта. — Не бяха чисто делови. Между нас имаше нещо, Чайна. Не ме интересуват парите. Интересувате ме само вие. Обичам ви!

— Толкова си мил! Какво си дошъл да разкажеш на Елиза днес?

— Дочух нещичко за уорлоките. Един бил забелязан в Мозамбик тази сутрин. Убил осемнадесет души магьосници.

— Един уорлок е убил осемнадесет магьосници?

— Така говорят, да.

В далечината се зачу рев на мотоциклетни двигатели.

— Обичам ви! — рече Окта. — Госпожица Скорн може и да смята, че съм неин информатор, но дълбоко в сърцето си винаги съм бил ваш!

— Знаех си, че ще ми останеш верен — отвърна Чайна. — Благодаря ти, Окта. Аз ще й предам съобщението ти.

Чайна отстъпи от прага и затвори вратата, после се обърна и се оказа очи в очи с мъж с лице на плъх, облечен в старомоден костюм от три части.

— Здравей, Джайо — усмихна му се красавицата.

Мъжът отстъпи в паника и практически побягна. Чайна въздъхна и закрачи навътре в църквата. Ръчно изработените пейки бяха украсени с дърворезба. Двата кръга на стената — един голям и един малък, леко застъпени — бяха от чисто злато.

Следвана по петите от Джайо Прейв, от вътрешните стаи излезе Елиза Скорн. Изглеждаше прекрасно, дори Чайна не можеше да го отрече. Стилно облечена. Косата й сияеше. Устните й бяха извити в жестока усмивка.

— Чувам, че те преследвали — рече.

— Още ме преследват — отвърна Чайна.

— Отлично! Значи припкаш насам-натам като подплашена лисичка, погната от глутница кучета?

— Така ли си представяш нещата?

— Представям си много треперене из тъмни самотни ъгълчета. Разбира се, отначало се зачудих защо ли не си изтичала направо при детектива скелет и милите хора от Убежището, но после си спомних. Гордостта ти. Бас ловя, че потръпваш при самата мисъл да отидеш да искаш помощ от приятелите си.

— Те вече не са ми приятели, Елиза. Ти се погрижи за това.

Скорн се усмихна.

Чайна й отвърна с една от своите усмивки.

— Гледам тук какво влияние и богатство си натрупала и, да ти призная честно, завиждам ти! Неотдавна всичко това беше мое.

— А после ти го остави да ти се изплъзне.

Чайна сви рамене.

— Бях арогантна. Глупава. Залагах твърде много на игричките, които играех. Когато ти се върна, ме свари неподготвена. Заслужавам си всичко, което ме сполетя.

— Радвам се, че приемаш така нещата. Но ако си въобразяваш, че Църквата на Безликите ще те приеме обратно след всичко, което си вършила през годините…

— О, не, Елиза! Не съм тук да прося помощ. Все още гледам на Безликите като на побъркани създания с безкрайна мощ, а на последователите им — като на най-заблудените хора, които някога съм имала нещастието да познавам. В това число включвам и теб, разбира се.

— Защо тогава си дошла, Чайна? Да ми губиш времето? Да изпитваш колко далеч се простира търпението ми?

— Дойдох, за да накарам и други да изпитат моята болка. Преди имах положение, репутация, имах собственост, имах библиотеката си… Мислех, че всички те ме правят силна, но всъщност са ме правели просто една лесна мишена. Сега нямам нищо. Сега вече аз съм силната. А ти? Ти имаш всичко. И това те прави слаба.

— Така ли било? Дошла си за една последна схватка, преди кучетата да те докопат? Колко разочароващо прозаично от твоя страна. И толкова необмислено. При последната ни битка те победих лесно. Ще го направя отново.

— Не съм дошла да се бия с теб, Елиза.

— А защо тогава? Какво правиш тук?

Чайна се усмихна.

— Не кучета ме преследват. Не са кучета, а вълци. И аз ги доведох до твоя праг.

Усмивката на Елиза изчезна.

— Вън. Вън, махай се.

— Боя се, че е твърде късно. Те вече са тук.

— Тогава ще те хвърля право в ръцете им — отвърна Скорн и стисна Чайна за лакътя.

Красавицата се отскубна, фрасна Елиза в лицето и силно я настъпи. Скорн падна на коляно и тънките пръсти на Чайна се впиха в гърлото й.

— Последния път ме победи, защото бях станала твърде самоуверена — каза й кротко. — Бях изгубила остротата си. Но мина година и през тази година остротата ми се върна. Усещаш ли остротата ми, Елиза?

От гърлото на Скорн се изтръгна дълбок звук.

Прейв изтрополи надолу по стълбите.

— Вън има някакви хора! Обградили са църквата!

Чайна отхлаби хватката си и Елиза се дръпна, притиснала гърлото си с ръка.

— Ще изгорят това място до основи и теб заедно с него, Елиза.

— Ще им кажем, че не си под наша защита — обади се Прейв.

— Няма да ни послушат — отвърна му Скорн, а очите й святкаха от гняв. — Активирайте защитите.

Чайна ги остави и бързо намери малка стаичка, в която се скри. Извади от джоба си дебело парче тебешир и нарисува символ на пода. Дочу трясък и звук от счупено стъкло. Легна върху символа, пое дълбоко дъх и докосна краищата му.

Символът засвети и Чайна изскърца със зъби, когато ярък лъч рязко се издигна от него, блъсна се в тавана и огря цялата стая. Счупените й ребра пламнаха, докато заздравяваха за секунди. Болка пробяга по цялото й тяло, но сега не беше време да се прави на деликатна. Още от момента, в който вампирът я блъсна от хотела, беше търсила спокойно място, за да извърши тази операция.

Докосна отново символа, светлината изчезна и магьосницата ахна. Претърколи се и се опита да се изправи. Цялата трепереше. Беше си все така пребита и насинена, но поне ребрата й вече не бяха счупени. Чу как нейде из църквата разбиват врата.

Толкова по въпроса за защитите на Елиза.

Насили се да стане и излезе от стаята само за да види как Елиза панически бяга, следвана от Прейв.

— Тя е тук! — изврещя Прейв и посочи към Чайна.

Срещу й се изправиха Фоу и Мърси, макар че не се държаха много стабилно на крака. Явно защитите на църквата все пак бяха оказали известен ефект, но преследвачите изглеждаха много повече раздразнени, отколкото ранени. Но явно нещо беше отслабило силите им, а Чайна възнамеряваше да се възползва и от най-малкото предимство. Обърна се и се втурна нагоре по тясна дървена стълба и скоро се оказа в широко пространство с грамаден стъклопис на едната стена. Но без друг изход, освен обратно надолу.

В главата й се промъкна глас, гласът на Облоки, носещ обещание за болка. Защитите около съзнанието на Чайна бяха по-мощни от тези на средния магьосник — все пак беше прекарала целия си живот сред тайни — но тази атака не можеше да бъде блокирана с обичайните средства.

Болка, изрече Облоки, и Чайна изкрещя, коленете й се подгънаха. Тя падна и се обърна, за да види как Облоки се качва по стълбите, взира се в нея с присвити очи. Още болка. Повече болка, отколкото някога си усещала. Чайна се опита да изкрещи отново, но цялото й тяло се беше сковало, мускулите й се стягаха от гърчове. Облоки вече се беше качил при нея, идваше все по-близо и по-близо, а когато се доближи достатъчно, Чайна стисна глава с две ръце и прилепи пръсти към скритата под косата й татуировка на скалпа.

Мислите й се превърнаха в натрошено стъкло. Обраснаха с бодли. С шипове. Облоки изпухтя. Опита се да се дръпне от нея. Мислите му се закачиха за нейните мисли. Набодоха се на шиповете. Шиповете ги раздробиха. Разкъсаха ги. Чайна пронизваше. Разпаряше. Облоки залитна. Изпадна в паника. Бодлите на Чайна се разраснаха, пробождайки, после се оттеглиха, повличайки мислите му след себе си.

Чайна примигна и седна. Облоки стоеше надвесен над нея, лекичко се олюляваше с безизразна физиономия. Красавицата се изправи на крака, присвивайки очи от главоболието, което запулсира зад очите й. Опита се да се втурне навън, но краката й сякаш бяха налети с олово. Досега й се беше случвало да използва този символ само веднъж. Тогава последиците бяха сходни. Няколко минути. Само толкова й трябваше. Няколко минути и силите й щяха да се върнат.

Стъклописът срещу й се разби на парчета и на рамката стъпи Самюъл. Типично.

Чайна докосна символите на ръцете си. Въпросът дали в момента изобщо беше в състояние да използва каквато и да било магия се оказа излишен — Самюъл се хвърли отгоре й толкова бързо, че до отговор на този въпрос въобще не се стигна. Вампирът я блъсна с длан в гърдите, магьосницата отхвърча назад и падна по очи на пода. Още преди да успее да отвори очи, усети студените му ръце, усети, че той я вдигна. После я запрати срещу стената. В последния момент Чайна извърна глава и черепът й остана непокътнат, но рамото й изхрущя и болката разцъфна в нея като цвете.

Беше се скрила тук да излекува счупените си ребра, а ето че й бяха счупили ключицата.

Магьосницата се надигна на едно коляно, а Самюъл отново налетя. Тя протегна ръка да го спре, да го задържи настрани, но той стисна китката й, отстъпи и рязко дръпна. Чайна се завъртя във въздуха, но вампирът не я пусна, засили се и пак я тресна в стената.

Тя падна на пода, борейки се да си поеме дъх. Счупена ключица. Пак ребрата. Извадено рамо.

Пръстите на Самюъл се сключиха около глезена й и той я повлече подире си. Подминаха Облоки, който продължаваше да си стърчи на същото място с полупритворени очи. Чайна се улови за крака му, но Самюъл дори не забеляза. Дръпна я, пръстите на магьосницата се плъзнаха по ботуша на долавящия и малко остана да изпуснат и ножа, който Облоки носеше скрит вътре. Чайна посегна с последни сили и грабна оръжието, преди да я повлекат по-нататък по пода.

Пое си малка глътка въздух. После втора. После рязко седна и намушка Самюъл в ръката.

Той я пусна веднага и залитна, нададе рев по-скоро от ярост, отколкото от болка. Чайна се изправи с мъка, налетя отгоре му и заби чело в лицето му. Вампирът падна назад, тя падна отгоре му, претърколи се, виейки от болка. Причерня й, но се пребори. Самюъл може и да беше в безсъзнание, но пък мозъкът на Облоки щеше да се върне на линия всеки момент. Ако Чайна припаднеше сега, това щеше да е краят й. Ако спреше само за секунда почивка, нямаше да се измъкне жива оттук.

Стенейки, магьосницата приседна, после коленичи, след това се изправи на крака. Насили се и пристъпи до счупения красив прозорец. Покатери се на рамката, после пропълзя по малката козирка под нея. Точно отдолу бяха оставени мотоциклетите.

Седна на ръба на малкото покривче и отпусна крака от стрехата. Пое си дълбоко дъх, пусна се и падна.

Краката й се удариха в земята, поддадоха и тя се свлече с писък. Насила превърна виковете си в псувни и накара гнева си да я вдигне отново на крака.

Възседна най-големия мотор, щракна с пръсти и двигателят оживя. Чайна ритна стъпенката, на която стоеше подпряна машината, натисна газта и се завъртя на място. После, притиснала с ръка единия си хълбок, освободи спирачката и отпраши.