Дерек анди
Последната битка на Мъртъвците (81)

79.
Пакетът

Кени приключи с всичко.

Разчисти напълно материалите по разследването от апартамента си. Сега стените в дома му бяха голи, подовете — чисти, а върху масичката за кафе изведнъж се отвори много място. Изтри харддиска на компютъра си, както и историята на Интернет търсенията си, заличи всеки свързан с работата му файл, който беше оставял на съхранение някъде онлайн. А после извади всички снимки и филмови записи, правени от Патрик Слатъри, и ги унищожи до последния.

Почти до последния.

Монтира някои кадри. Отне му няколко часа. Не се справи добре, монтажът беше видим и аматьорски, но Кени вложи цялото си умение, а после унищожи останалите немонтирани части от заснетото.

Запали малка клада зад кооперацията, в която живееше, и започна бавно и методично да хвърля в огъня всички материали по разследването, като търпеливо ги гледаше как изгарят докрай. Мина му през ума, че в момента всъщност гледа как кариерата му се превръща в дим. Но това вече не му се струваше проблем. Беше достигнал до една точка, която малко журналисти достигат, и беше установил, че трябва да направи избор: или да разкрие истината и да гледа безпомощно как тя променя света, или да я скрие завинаги и светът да продължи да си върви постарому.

Преди битката в Роърхейвън беше искал да промени света. Тогава смяташе, че хората имат право да знаят истината. Историята трябваше да бъде разказана.

Но дали действително всяка история трябва да бъде разказана, само защото съществува, само защото е истинска? Беше се нагърбил със задачата да покаже на света скритата култура на магията и нейните хора, беше си наумил да го стори и не беше се замислял за последствията от това разкритие. Но сега тези последните му бяха кристално ясни. Ако магьосниците бъдеха принудени да се покажат публично, щяха да пострадат хора. Щяха да умрат хора. Нормалните смъртни щяха да се хванат за пушките, танковете и бомбите си, а магьосниците щяха да отвърнат на удара със своите енергийни лъчи и огнени кълба, така че още хора като Патрик Слатъри щяха да намерят смъртта си.

Слатъри имаше съпруга. Кени не знаеше дори името й. Никога не беше говорил със Слатъри за друго, освен за магьосническото разследване. Жената на Слатъри никога нямаше да узнае какво се беше случило със съпруга й и от тази мисъл душата на Кени се гърчеше в адски мъки. Но нямаше какво да стори.

Но за Валкирия Каин все пак можеше да стори нещо. През последната година в някакъв смисъл я беше опознал. Тя беше нормално момиче, изтръгнато от обикновения живот и захвърлено в свят на магия, смърт и ужас. Беше се борила срещу силите на тъмнината и не беше поискала нищо в замяна — нито отплата, нито признание, нито паради в своя чест. Беше се борила, защото беше добър човек, достоен човек, герой и беше загинала с геройска смърт сред ослепителния блясък на онзи взрив.

Точно онзи блясък беше за Кени последната капка. Не можа да издържи повече. След смъртта на момичето беше намерил кола и беше побягнал, оставяйки битката да се смалява назад в огледалото за обратно виждане. Ако светът щеше да бъде прегазен всеки момент от ужасните същества, подобни на Шаривари, Кени предпочиташе в момента на катастрофата да е сред свои хора.

Отиде си вкъщи. Гледа новините. Чака. Спа. Пак чака.

А после осъзна, че Шаривари явно е бил спрян, че светът отново е бил спасен, че саможертвата на Валкирия не е била напразна.

Осъзна също така, че с кариерата му е свършено и че трябва да стори само още едно последно нещо, преди да зареже журналистиката завинаги. Валкирия Каин беше герой и най-близките й заслужаваха да знаят това.

Когато материалите по разследването догоряха в задния му двор, Кени се качи в колата и напусна Дъблин. Отиде там, където трябваше да отиде и седя отвън в паркирания автомобил в продължение на два часа. А после събра сили, взе пакета, оставен на мястото до шофьора и излезе на тротоара. Стомахът му се беше свил на топка, но журналистът пресече тихата улица, отиде до входната врата и почука. Зачака. Устоя на порива да се обърне, да побегне и да забрави за случая. Продължи да чака. Най-сетне вратата се отвори.

— Здрасти — каза Дезмънд Еджли. — Мога ли да ви помогна с нещо?