Дерек анди
Последната битка на Мъртъвците (61)

59.
Възход

Утринта беше настъпила и Валкирия изведе Посветения си от палатката. Само за една нощ изгарянето й се беше превърнало в прекрасен тен и сега отново можеше да се движи, без нищо да я боли. По нейна заповед Посветеният беше заплел хубаво косата й със златните панделки и беше привързал както трябва сандалите й. Сега Валкирия приличаше на истинска Невеста на кървавите сълзи, дори се опитваше да поклаща бедра, когато върви, за да бъде преобразяването й пълно. Оказа се ненужно. Останалите Невести й хвърляха само по някой и друг разсеян поглед, така че днес момичето необезпокоявано влезе през грамадната врата, водеща към килиите.

Вратата дори беше отворена. До нея стоеше самотен Посветен, навел глава надолу. Пазач?

Убий го. Счупи му врата. Прережи му гърлото.

Валкирия предпазливо подмина Посветения. Той дори не вдигна очи. Нейният собствен посветен обаче също спря до вратата и не мръдна повече. Очевидно не му беше позволено да влиза по-нататък. Идеален вариант за Валкирия. Тя хвърли последен възхитен поглед на мускулестия гологлав мъж и забърза нататък, следвайки коридора, докато стигна до втора, също така сериозна врата с две крила. Те бяха открехнати, през отвора се процеждаше топла светлина, явно от огън. Момичето забави ход и приближи вратата безшумно. Дочу отвътре гласове и надникна.

Каменна пещера, осветена от една-единствена факла на стената. Невеста с шоколадова кожа бавно обикаляше около издълбан на пода широк символ — кръг от свързани асиметрични форми. Вътре в него бяха изрисувани допълнителни, по-малки символи. Кръгът идеално повтаряше формата на огърлицата, която Невестата носеше на шията си. Валкирия беше виждала и преди тази магия и знаеше, че скъса ли се огърлицата, и кръгът на пода ще се разтвори. Вътре в кръга стояха Скълдъгъри и Флетчър. Флетчър си беше жив и здрав, а Скълдъгъри очевидно беше изгубил шапката си.

Той обожаваше тази шапка.

Валкирия полека сложи некромантския пръстен на пръста си. Повика сенките, за да я скрият и се промъкна през открехнатите врати, като мигновено се сля с мрака покрай стените на пещерата. Невестата тъкмо казваше, че затворниците не бива да се успокояват и че няма да им се размине.

— Честно да ти кажа — отвърна й Скълдъгъри, — струва ми се, че едва ли ще останем тук още дълго. Все пак, бих ли могъл да задам един въпрос, преди да продължиш със своя очарователен монолог? Шаривари — този негодник — непрекъснато заплашва всички с действията си и върши какви ли не гадости. Той дали още вярва, че Отдел Х е отговорен за смъртта на хората му?

— Смяташ ли, че знам? — отвърна Невестата.

— Ами ти поддържаш връзка с него, Ажуога. Сигурни сме в това.

— Може би — отвърна Ажуога и се засмя. Имаше хубав смях. — Добре. Да, поддържам връзка с него, както се изразихте. Забележителен и впечатляващ мъж. Когато напусна Африка, той разговаря с още много хора, разпитвайки за смъртната организация, убила толкова уорлоки. Ние също разпитвахме доста. Но вече стана напълно ясно — Отдел Х не е нищо повече от един слух. Почувствахме се като глупаци.

— А какви са плановете на Шаривари сега?

— Извинявайте, но не разбирам въпроса. Плановете му са същите, каквито са били винаги. Да открие виновните и да ги накара да си платят.

— И как точно ще го стори?

— Уорлоките са могъщи, а Шаривари не е някакъв прост варварин. Нашият истински враг е искал да ни подлъже да започнем да нападаме смъртни. На подобно коварство са способни единствено магьосници, които ненавиждат смъртните хора. А тия магьосници лесно могат да бъдат намерени.

— А какво ще направи, ако ги намери?

— Ако? Божичко, няма никакво „ако“! Нещо не сте ме разбрали. Той вече ги намери. Проблемите на уорлоките идват само и единствено от ирландското Убежище, господин Плезънт. Там са се събрали всичките Деца на Паяка, нали? Там живееше и Изтезанието. Отлично знаем, че и той е замесен в плана срещу нас.

— Изтезанието е мъртъв — обади се Флетчър.

— Да, но братята му са живи и заговорничат срещу ни. Не си правете излишни илюзии, Убежището ви ще падне. Както и да е, трябва да кажа обаче, че се зарадвахме да узнаем за съществуването на този така наречен Усилвател. Наистина ли е толкова мощен, колкото се говори? Сигурно е нещо забележително. Нямам търпение да го видя.

— Значи Невестите са се съюзили с уорлоките? — попита скелетът.

— Разбира се. Ние сме вещици. Те са уорлоки. Ние практикуваме единствената истинска магия. Вашите хора ни презират еднакво.

— Аз съм жив скелет — поправи я Скълдъгъри. — Нямам свои хора.

Гласът на Ажуога прозвуча весело. Под воала тя със сигурност се усмихваше.

— Наистина, жив скелет! Много истории сме слушали за вас, господин Плезънт. Легендата за вас проникна дори тук, където слабо се вълнуваме от вашите Убежища и от дребнавите ви свади. Но при все това трябва да призная, че малко се разочаровах. Залавянето ви беше отчайващо лесно.

— Чували ли сте някога за похвата, при който човек приспива вниманието на врага, като му внушава фалшиво чувство на сигурност в победата? — попита Скълдъгъри.

Ажуога разтвори ръце.

— Къде е изненадващото нападение тогава? Къде са подкрепленията ви?

— Не съм много сигурен — призна скелетът. — Предполагам, че в момента прилагат същия похват. Не съм сигурен дали това е правилно, защото в такъв случай всички мамят врага, но никой реално не върши нищо по въпроса за унищожаването му. Явно в бъдеще трябва да поработим още върху уменията си за стратегическа преценка на ситуацията.

— В бъдеще? — изненада се Ажуога. — Може би щяхте да имате някакво бъдеще, ако бяхте заловен от Девиците на новата зора или от Стариците на студената прегръдка — макар че и в това малко се съмнявам. Но вие сте сред Невестите на кървавите сълзи, най-страховитите вещици на света, така че, детектив Плезънт, уверявам ви, безсмислено е да се тревожите за каквото и да било бъдеще, защото нямате такова.

Валкирия приклекна. Ажуога я приближаваше.

— Разбирам — отвърна Скълдъгъри. — А какво искате от младия господин Рен, ако смея да попитам?

— Той е телепортатор — отвърна вещицата. — Природен талант. Искаме кръвта му.

— Няма да стане — изръмжа момчето.

— Искаме генетичния му материал.

— Това не ми стана много ясно…

— Искаме той да ни заплоди — мен и сестрите ми.

— Оттук нататък и сам ще се оправя — обърна се Флетчър към Скълдъгъри.

Скелетът не му обърна и грам внимание.

— А като приключите със заплождането, какво ще го правите? Ще го убиете?

— Заплождането ще продължи вечно.

— Ще ги задържа — обади се пак момчето. — Ти се спасявай.

— Няма да те оставя тук, Флетчър.

— О, спокойно, няма проблем.

Валкирия изхвърча от сенките, Ажуога се обърна, ръката й проблесна, но момичето се приведе и от стената зад главата й се разхвърчаха камъчета. Валкирия запрати сноп сенки напред, за да разсее вещицата, приведе се и я блъсна с рамо в корема, като едновременно с това хвана краката й. Опита се да я повдигне и събори, но вещицата беше силна и запази равновесие.

Тази ще се окаже костелив орех.

Лакът се стовари болезнено между плешките на Валкирия и тя в последния момент отмести глава, за да избегне едно коляно в лицето. Все пак я фраснаха и пред очите й избухнаха звездички. Ажуога я заобиколи и обви гърлото й с ръка. Рязко я дръпна и я изправи.

Тази си знае работата. Опитна е.

Преди да почнат да я душат, Валкирия се извърна и сама заби лакът в носа на вещицата. Ажуога я пусна на мига и кръвта бързо започна да попива във воала й. Момичето замахна с отворена длан, измести въздуха и вещицата отхвърча презглава назад.

— Довърши я — обади се Скълдъгъри от кръга. — Не й оставяй време да…

Но Ажуога вече беше дошла на себе си. Ръката й проблесна в бяло и Валкирия отскочи настрани. Енергийният лъч изсъска само на косъм от голата й кожа. Сенките удариха вещицата в гърба, така че вторият лъч съвсем пропусна целта, но в този момент кинжалът се озова в ръката на Невестата, тя замахна и резна Валкирия по ръката. Разхвърча се кръв. Флетчър вече крещеше предупредително, острието блесна пак, момичето се дръпна, но Ажуога пристъпваше, замахваше като светкавица и й пускаше още и още кръв.

— Не отстъпвай — подсказа Скълдъгъри спокойно, сякаш момичето тренираше, а не се бореше за живота си. — С всяка стъпка назад й отваряш повече пространство за действие. Посрещни я. Влез й отблизо. По-близо. Гардът, Валкирия! Къде ти е гардът?

Валкирия вдигна ръце, с длани към себе си. Ажуога я обикаляше в кръг. Момичето свали леко гарда, вещицата зърна пролуката, замахна, а Валкирия се нахвърли отгоре й.

— Браво! — похвали я скелетът.

Валкирия блокира замаха, хвана ръката с ножа и я притисна към хълбока си, докато в същото време нанасяше удари с длан в лицето на вещицата. Воалът се откъсна. Под него Ажуога беше окървавена, но красива. Валкирия пристъпи съвсем близо до нея, бедро до бедро, и я събори на земята със стара джудо хватка. Ажуога се преметна в облак от червена коприна, падна на земята и изпусна кинжала. Валкирия обаче също изгуби равновесие, препъна се и вещицата я дръпна към себе си. Двете се задращиха и заудряха, ръмжаха, съскаха и се хапеха. Валкирия се оказа отгоре, но краката на вещицата се увиха край тялото й и приклещиха шията и едната й ръка.

Триъгълната хватка

Валкирия знаеше как се нарича хватката, но не и как да се измъкне от нея. Щракна с пръсти и се опита да призове пламък, но Ажуога изви гръб, отлепи бедра от пода и стисна много силно. Ръката на Валкирия беше притисната о гърлото й и спираше притока на кръв към мозъка й. Очите й изскочиха от орбитите.

Освободи ме и ще ти помогна.

Флетчър псуваше, Скълдъгъри нареждаше инструкции как да постъпи, но Валкирия не чуваше нито единия, нито другия. Беше й замаяно. Сълзи замъгляваха погледа й. Лицето й беше алено. Знаеше, че лицето й е алено. Сигурно изглеждаше нелепо смешна. Мразеше лицето й да е алено.

Флетчър продължаваше да псува, Скълдъгъри продължаваше да нарежда инструкции.

Валкирия издаваше онзи звук, звукът, който издават хора, когато ги душат с триъгълна хватка. Нещо като гъргорене. От устните й закапа слюнка. Още по-отблъскващо. След малко щеше да припадне. Не можеше да се изскубне, не можеше и да използва магията си.

Нека да помогна. Пусни ме.

Скълдъгъри. Какво казваше той? Какво точно казваше?

Отвъд рева на кръвта в ушите си, момичето дочу:

— Валкирия, ти също имаш кинжал!

Да, бе, вярно.

Тя посегна надолу със свободната си ръка, заопипва със схванатите си пръсти, изтегли кинжала от ножницата и с цялата си останала сила го заби. В задника на Ажуога.

Вещицата изпищя, Валкирия се оказа изритана настрани и се претърколи, борейки се за въздух, докато Ажуога се мяташе на пода до нея. Погледът на момичето бавно се проясни и тя видя как вещицата измъкна кинжала от себе си, захвърли го надалеч и се извърна към нея. По очите й се виждаше, че се кани да убива.

Опа.

Ажуога се нахвърли, впи окървавените си ръце в гърлото на Валкирия и заруга на някакъв екзотичен език.

Убий я.

Валкирия заблъска по стисналите я ръце, но те бяха като от желязо. Задращи вещицата по лицето, ноктите й се впиха в бузите й, оставяйки кървави следи. Ажуога се дръпна, Валкирия я отблъсна и се опита да се изправи, но вещицата се вкопчи в гърба й.

Убий я.

Валкирия се надигна, приведе се напред, опита се да се отърси. Стисна очи, за да не изгуби някое от тях. Ажуога скубеше косата й, захапа я за ухото и момичето изпищя. Изви се силно, Ажуога падна тежко на земята и се надигна с усилие, а от устата й течеше кръв. Валкирия заотстъпва ужасена, притиснала длан до раненото място.

УБИЙ Я.

Ажуога пак нападна, Валкирия просто искаше да я задържи настрани, само това искаше, просто да я спре, просто да я спре и да приключи схватката, просто да измести въздуха достатъчно силно, че вещицата да отлети пак назад и да се удари в стената, просто да измести въздуха…

Ажуога скочи, Валкирия запрати срещу й копие от сенки и я прониза.

Ажуога остана там, във въздуха, остана да виси, нанизана на сенките. Ръцете й се люшнаха неподвижно, краката й спряха да ритат, брадичката й легна на гърдите. Притихнала и мъртва.

Валкирия вдигна очи към нея. Погледна сенките, видя как бяха проболи тялото на вещицата от край до край. Видя какво острие бяха образували. Очите й проследиха елегантната сенчеста извивка, видяха как сенките се сливаха с мрака и се проточваха чак до пръстена на ръката й.

Чакай сега. Не. Нещо не беше както трябва. Тя само беше изместила въздуха. Ажуога беше нападнала, беше скочила и Валкирия само беше изместила въздуха.

Нищо подобно.

Беше изместила въздуха, сигурна беше! Искаше само да задържи Ажуога по-далеч, затова просто беше изместила въздуха! Беше използвала елементалната магия, точно както я беше научил Скълдъгъри.

Ти я уби.

— Валкирия — тихичко я повика скелетът.

— Мм?

— Валкирия, погледни ме.

Момичето го погледна.

— Свали я на пода, Валкирия.

Тя кимна, сенките положиха Ажуога на пода до кръга и пак се сляха с мрака в ъглите, сякаш никога не ги беше имало.

Убийца.

Флетчър гледаше всичко с широко отворени очи. Не продумваше. Скълдъгъри не сваляше поглед от момичето. Стоеше напълно неподвижен. Изправил глава и изопнал рамене.

— Валкирия — рече. Непрекъснато повтаряше името й. — Сега искам да скъсаш огърлицата на шията й. Би ли го направила? Скъсай огърлицата, за да можем да излезем. Хайде. Нямаме много време. Някой сигурно ви е чул да се биете. Идват.

Убийца.

Валкирия пристъпи до вещицата,

която уби

и я погледна. Въпреки кръвта тя беше много красива.

— Валкирия, чувам ги — обади се Скълдъгъри. — Идват. Скъсай огърлицата. Валкирия. Валкирия!

— Внимавай! — кресна Флетчър.

Момичето се обърна. През вратата влизаше Невеста, а ръката й вече започваше да свети.