Дерек анди
Последната битка на Мъртъвците (29)

27.
Мантис

По-отблизо Ловците на чудовища се оказаха много готини типове. Танит беше напълно сигурна, че, ако тя и Били-Рей сгафят, Ловците имат заповеди да ги убият веднага, но иначе тримата се разбраха отлично. На път към хотел „Среднощ“ се смяха, майтапиха се и само Сангуайн остана встрани от веселбата. Отново се цупеше.

Паркираха край пътя и се запромъкваха сред дърветата. Малко по малко шегите стихнаха, докато в един момент и четиримата вече се прокрадваха напред в пълно мълчание.

Донегън вдигна свитата си в юмрук ръка, после махна на другите да се приближат. Танит пролази напред и легна до него. Сангуайн легна от другата му страна.

Пред тях сред дърветата се откри сечище. По краищата му, наредени в широк кръг, стояха на стража въоръжени мъже и жени. Бяха около тридесетина.

— Страхотно — прошепна Грейшъс. — Не е за вярване. Какво ще правим сега?

Донегън погледна часовника си.

— До пладне остават седем секунди — рече. — Четири. Три. Две. Едно.

Насред сечището от нищото изникна дървен гредоред, тухлена зидария и бетон се заиздигаха от земята, оформяйки стени и подове. Стъкла покриха прозоречните рамки, цветове плъзнаха и нашариха всичко. Хотел „Среднощ“ проскърца за последно и застина на място. Миг по-късно входната му врата се отвори.

Навън се заизсипваха магьосници, всеки с преметната на гърба мешка. Десетина се строиха пред хотела, зад тях продължаваха да излизат други и други. Двадесет души. Тридесет. Когато потокът най-сетне секна, отвън се бяха събрали може би петдесетина мъже и жени и тихичко си приказваха. Преди вратата да се затвори, Танит мерна вътре сивите униформи на секачи. Петдесет души, плюс тридесетимата на пост, плюс кой знае колко още вътре в хотела…

— Мисля, че леко ни превъзхождат по брой — прошепна Донегън. — Освен ако Грейшъс не предложи революционен план, с който да изравним силите…

— Смешно е, че го казваш — сряза го Грейшъс, — защото не, нямам такъв план. Освен ако не броим факта, че си нося мобилния. Предлагам да го използваме, за да звъннем да ни пратят подкрепления.

Танит огледа прозорците на хотела.

— Никакви подкрепления. Първо, ще им трябва сума ти време да стигнат до тук, второ, силите ни бездруго са малко, да не ги разкъсваме допълнително. Няма да искаме помощ. Изпратени сме да свършим една работа, така че давайте да я вършим.

— Четирима души срещу осемдесет? А и не знаем колко човека има още в хотела.

Танит поклати глава.

— Не е необходимо да се бием с тях. Това не влиза в задачата. Гастли заръча само да деактивираме системата за телепортация, така че да не могат да пращат повече войски тук.

Върху това и ще се съсредоточим.

— Не можем да минем през такава охрана — обади се Сангуайн, — но аз бих могъл да вляза сам.

Донегън сбърчи чело.

— Нетипично храбро от твоя страна.

— Нищо подобно. Да ви влача със себе си, идиоти такива, ще значи да се забавя прекалено много и в резултат да ме убият. Откъде се изключва тая телепортационна система?

— На втория етаж — рече Донегън — виси стенен часовник. Натисни с длан циферблата и завърти съвсем леко наляво. Ще чуеш щракване и то ще ти подскаже, че системата е изключена.

— Звучи лесно — намеси се Танит.

— Лесно си е — отвърна Сангуайн. — Ще ме целунеш ли за късмет?

— После ще се целувате — сряза го Грейшъс.

— Можем да ти стиснем ръка? — предложи Донегън.

— Не им обръщай внимание — каза, Танит, привлече го към себе си и го целуна силно и страстно. — Тръгвай сега. И не поемай глупави рискове.

— Кой, аз? — рече Сангуайн. — Никога.

И потъна в земята.

Танит вдигна очи към Ловците.

— Ако Били-Рей не успее да се добере до часовника, как предлагате да се справим с целия тоя народ?

— Много предпазливо — отвърна Донегън.

— Какво ще кажете да побегнем с крясъци? — рече Грейшъс. — Те ще ни последват. А после, тъкмо когато решат, че са ни докопали, ще паднат право в капана ни.

— Окей — съгласи се Танит. — А какъв ще е този капан?

— Голяма дупка в земята, която предварително ще сме изкопали и ще сме я покрили с клонки.

Танит се смръщи.

— Мислех, че все пак имаш някакъв ум в главата.

Грейшъс се смръщи неразбиращо в отговор.

— Кой пък те излъга така?

— Грейшъс притежава предимно теоретични знания — намеси се Донегън. — Оставя същинското мислене на хора като мене и тебе, както и на малките кученца, които среща в живота.

— Често невежите са най-мъдри.

От хотела се чу трясък на счупено стъкло, Танит обърна бързо глава натам, точно, за да види как Сангуайн изхвърча от най-високия прозорец. Магьосниците долу се отдръпнаха и тексасецът се стовари на земята сред водопад от натрошени стъкла. Танит цялата настръхна. Сангуайн падна по очи и остана да лежи неподвижен доста дълго. После се закашля.

Миг по-късно входната врата отново се отвори. Магьосникът на име Мантис излезе от хотела и разгъна високото си тяло, приведено, за да мине под горния праг. Танит знаеше малко за живота на генерала. Той принадлежеше към същия безполов вид същества като доктор Най, притежаваше същите несъразмерно дълги крайници, макар и не така тънки. Беше два пъти по-висок от всички останали магьосници тук, кожата му беше бледа, набръчкана, а тялото му беше плътно, макар и непохватно увито в нещо като целофан. Само главата на Мантис оставаше скрита под шлем, подобен на несъразмерно голям противогаз. Приличаше на гигантско насекомо, което се наведе и се вторачи в Сангуайн.

После генералът рязко се изправи, сякаш дочул някакъв звук. Танит се сви и се приведе, затаила дъх. Рискува да надникне отново и видя как земята под Били-Рей се разтвори и той потъна надолу. Мантис изведнъж направи невъзможно бързо движение и пръстите му се сключиха около глезена на тексасеца. После съществото го изтегли вън от пръстта и го захвърли зад гърба си. Сангуайн се тресна във фасадата на хотела и се свлече на неподвижна купчина.

По нареждане на Мантис магьосниците завързаха Били-Рей за глезените, преметнаха го през един близък клон и се увесиха с главата надолу. Той остана да се полюшва там в безсъзнание.

Танит още наблюдаваше сцената, когато до нея се обади Донегън:

— Ще имаш ли нещо против, ако просто… избягаме?

Не, Танит не би имала нищо против. Нямаше нужда дори да употребяват думата „бягство“. Щяха да го нарекат стратегическо отстъпление или изтегляне, или пък прегрупиране на силите. Но когато Валкирия и другите разберяха, че Танит е изоставила Били-Рей Сангуайн в ръцете на врага, без дори да направи и опит да го спаси, всичките им подозрения можеха да се потвърдят. В техните очи тя вече с пълна сигурност щеше да бъде една хладнокръвна, безчовечна психопатка, на която не може да се има никакво доверие. А частица от Танит силно желаеше да й се доверяват. Не знаеше що за частица беше тази, нито къде в съзнанието й се намираше, но частицата си я имаше и толкоз.

— Няма да го изоставим — отвърна. — Той ми е годеник и ние с вас ще го отървем.

— Имаш ли план как да стане?

— Зависи — отвърна русата магьосница. — Носите ли някакви оръжия с вас?

 

 

Танит вдигна ръце над главата си и на висок глас обяви, че ще излезе на открито, за да не му се прииска на някого да ги обезглави изненадващо. Магьосниците на пост се разстъпиха пред нея и тя излезе бавно насред сечището, а генерал Мантис се втренчи отвисоко в нея.

— Здрасти — рече му Танит. — Искам да си поприказваме.

Малките жълти очички на Мантис неестествено се уголемяваха от дебелите лупи на противогаза.

— Дошла си да се предадеш ли?

— Че защо ми е да се предавам?

Гласът на съществото имаше странен акцент, но не беше така писклив като фалцета на Най.

— Защото си издирвана за убийството на Върховен маг Куинтин Стром. Всъщност, и господин Сангуайн е издирван за същото.

Танит се засмя.

— Били-Рей само ме вкара в Убежището. Аз отрязах главата на Стром. Но не, не съм дошла да се предавам. Тук съм, за да преговарям по условията за освобождаването на моя годеник, гореспоменатия Били-Рей.

— Какво можеш да ни предложиш като основание на преговорите?

— Информация. Мога да стана двоен агент. Знам всички тайни и планове на ирландското Убежище.

— Кажи ни как да обезвредим щита около Ирландия и веднага пускам Сангуайн на свобода.

— А, тази точно информация за съжаление не притежавам. Но питайте нещо друго. Какво обичат да закусват ирландците, кои програми гледат по телевизията… Такива неща.

— Назови ми настоящото местоположение на Мъртъвците.

Танит примигна.

— Ако можех, щях да ви го кажа, ама те не ми дават отчет къде смятат да ходят. Честно казано, нямат ми много доверие. Не бих казала, че ги виня. Защото — ето ме на, дошла съм при вас и ви предлагам да стана двоен агент. Такова поведение не заслужава много доверие, а, как смятате?

— Разполагаш ли с каквато и да било информация, която би могла да ни е полезна?

— Купища такава информация имам — отвърна Танит. — Не сте ме питали например защо с Били-Рей въобще сме тук.

— Допускам, че са ви пратили да ни попречите да продължим да използваме хотела като транспортно средство.

— О. Да, така е.

— Ако нямаш какво повече да споделиш…

— Чакай малко сега. Дай ми да помисля. А, да! Със Сангуайн не дойдохме сами. Тук сме с Ловците на чудовища.

— Бейн и О’Калахан?

— Познавате ли ги?

Мантис кимна.

— Чел съм книгите им.

— Какво ще кажете тогава за размяна? Вие ми давате Били-Рей, аз ви давам Бейн и О’Калахан. Можете да ги затворите, да ги убиете, да се снимате с тях, каквото там си решите.

— Ще предадеш съюзниците си?

— Лоялността ми е плаващо понятие.

— Изкушаващо предложение — отвърна Мантис. — Ловците на чудовища могат да създават много главоболия. Оставени на свобода, представляват сериозна заплаха за плановете ни.

— Имаме сделка значи?

— Но ти и господин Сангуайн също представлявате такава заплаха, а към момента вас вече сме ви заловили. Да ви заменя с Ловците на чудовища ми се струва малко нелогично.

— Още не съм приключила с преговорите.

— Напротив.

— Имам и малко пари в джоба.

— Задръжте госпожица Лоу.

Един секач пристъпи напред.

— Ако направиш още една крачка — предупреди Танит, — Бейн и О’Калахан ще открият огън.

Малките очички на Мантис примигнаха зад стъклата.

— Искаш да повярвам, че двамата са достатъчно близо, че да могат да ни навредят?

— Няма нужда да са близо — отговори Танит. — Знаете каква е репутацията им. И двамата са отлични снайперисти. В момента са качени всеки на по някое дърво и те държат на мушка.

В гласа на Мантис се промъкна развеселена нотка.

— Само преди миг се канеше да ги предадеш.

— Блъфирах.

— Откъде да знам, че и сега не блъфираш?

— Предлагам да почакаме и да видим, а?

Мантис я погледа мълчаливо секунда-две, после обърна глава.

— Господин Хабергеън, ако обичате.

Хабергеън беше брадат мъж, въоръжен с пушка. Той пристъпи до ръба на сечището, опря пушката в краката си и разкърши рамене. В първия миг не се случи нищо. След това обаче сякаш токов удар мина през тялото му и от него израсна щит от синя енергия, разгърна се, разшири се, достатъчно голям, за да обвие и хотела, и всички хора пред него.

— Силата на Хабергеън има за задача да ни пази от досадни куршуми — обясни Мантис на Танит и махна на двама секачи. Те пристъпиха с отключени белезници в ръце, а Танит извади меча си. Наоколо припукаха енергийни лъчи и защракаха затвори на пушки.

— Ако направиш някоя глупост, ще умреш — рече Мантис.

Танит се поколеба, после се усмихна насила и остави секачите да й вземат меча.

— Отлично решение — каза генералът. После се обърна към двамата магьосници, които през цялото време бяха стояли редом с него. — Реджис. Ашионе. Всеки от вас да вземе по двадесет души и идете да заловите Ловците на чудовища. Не поемайте рискове.

Реджис и Ашионе кимнаха и тръгнаха да изпълнят задачата, а Мантис се обърна отново към Танит.

— Това — рече — навярно е най-калпавият и необмислен опит за спасяване на затворник, който някога съм виждал.

— Чудна работа — възкликна Танит. — Взе ми думите от устата!