Дерек анди
Последната битка на Мъртъвците (54)

52.
Разумна реакция

Единственото, което интересуваше Сангуайн, беше да открие Танит, но след час търсене се принуди да се върне в малкото училище с празни ръце. Училището беше отдалечено от всякакви населени места. Лесно разбиха вратите, а прозорците му предлагаха отлична видимост във всички посоки. Прилична временна база, стига, разбира се, да не им се наложеше да я отбраняват при нападение.

Ру и Векс също се бяха върнали, а Грейшъс О’Калахан работеше на малкия училищен компютър, тракайки на клавишите под мътната светлина на монитора. Минути по-късно Плезънт се спусна от обедното светло небе и влезе в класната стая, в която се бяха събрали всички.

— Някаква следа? — попита Векс.

— Никаква — отвърна Плезънт. — Ще трябва да разширим периметъра на търсене.

— Не — прекъсна го Ру. — Скълдъгъри, разбирам, че се тревожиш, но Валкирия явно е пленена от врага. С други думи, военнопленница. Ще се държат добре с нея и ще я пазят далеч от всяка опасност. Ако продължим да я търсим, ще налетим право на хората, които са пратени да търсят нас. А те бездруго скоро ще ни открият и ти много добре го знаеш. Трябва да се махаме оттук.

— Никъде не отиваме без Танит — тихо се обади Сангуайн. — Валкирия ще бъде освободена, когато войната свърши, но Танит е издирвана престъпничка. Ако не я спасим сега, ще я хвърлят в затвора до края на живота й.

Векс поклати отрицателно глава.

— Твърде е рисковано. Съжалявам.

— Така значи, а? Използвахте я да се бие за вас, но когато сега има нужда от помощта ви, обръщате гръб? Мислех, че вие сте добрите, честните и благородните. Не виждам кое му е благородното да изоставяш хората си.

— Никого не изоставяме — обади се Плезънт. — Когато Мантис разбере кого е пленил, веднага ще ги даде на долавящите. Вероятно вече ги обработват. Трябва да измъкнем Валкирия, преди да са разчовъркали съзнанието й твърде надълбоко.

Ру сбърчи чело.

— Защо? Момичетата не знаят къде сме. Не знаят и какви са плановете ни, най-вече защото нямаме планове.

— Не това ме тревожи.

— А какво тогава те тревожи, за Бога?

По позата му пролича, че Плезънт се кани да каже нещо, което никак, ама никак не му се иска да казва, но О’Калахан му спести затруднението.

— Елате да видите — обади се той.

Сангуайн пристъпи напред.

— Намери ли ги?

О’Калахан поклати глава.

— Този компютър не е достатъчно мощен, че да разбия през него защитите на комуникационната система на Мантис. Вместо това пробвах да видя дали не можем да се свържем с Гастли. Каквито и да ги е надробила, мадам Мист още не се е сетила да смени кодовете на компютърните системи на Убежището, така че получих достъп до всички видеокамери там.

— Да погледнем — рече Плезънт и Сангуайн се втурна напред преди най-хубавите места пред монитора да се заемат. На екрана се виждаше празната Кръгла зала в Роърхейвън.

— В момента не се случва нищо — рече О’Калахан и седна пак пред клавиатурата, — затова… Превъртях няколко часа назад. И… попаднах на това.

Кликна на някакъв файл и пред очите на всички на екрана се появи мадам Мист в компанията на още няколко гнусни индивиди, застанали очи в очи с Биспоук, Ревъл, Страха, и цял куп секачи, изправили се зад гърбовете им. Започна някаква размяна на думи.

— Къде е аудиото? — попита Векс.

О’Калахан се смръщи и почна да отваря и затваря прозорци, докато безмълвната словесна схватка на екрана продължаваше.

— Познавам ги тия, красивичките — обади се Сангуайн. — Сик и Порша. А грозниците кои са?

— Ужаса и Кошмара — отговори му Ру. — Другари на Изтезанието. И те могат да се превръщат в гигантски паяци. По-противни са дори и от самия него, ако това въобще е възможно… Чакай, чакай, това кой е?

Под окото на камерата пристъпи мъж в черни дрехи. Приличаше на секач.

— Готово — възкликна О’Калахан, чу се съсък и гласът на мадам Мист зазвуча от тонколонките:

— … но Черният секач е същият човек, който за малко не ви уби преди шест години — издума тя. — Намирам, че е много подходящо той да присъства на вашата смърт тук днес.

Ревъл пръв направи някакво движение. Но вместо да се нахвърли върху Децата на Паяка, той измъкна от ръкава си нож и го заби в гърба на Гастли Биспоук.

Плезънт цял се скова, Векс изруга грозно, а Ру рязко се дръпна от монитора. Ако Сангуайн имаше очи, те щяха да се разширят от изненада.

Ру пръв си възвърна дар словото и закрещя, когато Биспоук падна, а Антон Страха беше разпорен от рамото до корема. Секачите забиваха косите си в него хладнокръвно, яростно, без капка милост, докато най-сетне не свалиха главата му от раменете. Биспоук лежеше по гръб на пода, а Ревъл се беше надвесил над него.

— Съжалявам, приятелю — каза Върховният маг и ножът му потъна в гърлото на Гастли.

Векс се обърна гърбом, а Ру залитна и се подпря на стената. Само Плезънт остана неподвижен, гледайки как покритият му с белези стар приятел се дави в кръвта си и умира. Сякаш скелетът беше замръзнал на място. Сангуайн усети нелепия порив да посегне и да го побутне с пръст само за да види дали ще получи някаква реакция, но се въздържа, защото и преди беше виждал същия тип гняв. Тих гняв. Най-опасният.

На монитора се възцари секунда мълчание. Секачите отстъпиха от Страха, от косите им капеше кръв, а Ревъл бавно се изправи, втренчен в ножа в ръката си.

Сик пристъпи напред, наведе се за миг над мъртвото тяло на Биспоук и се разсмя.

Движението на Ревъл беше толкова бързо, че Сангуайн изстина от страх. В следващата секунда Сик беше на колене, а острието, убило шивача, беше притиснато в гърлото му. Порша извика. Ужаса и Кошмара пристъпиха напред и започнаха да растат, ръцете и краката им се удължиха.

— На място! — ревна Ревъл. — На място или ще го убия, а след това ще избия и вас, до последния!

Сангуайн се приведе напред, жаден за още кръвопролития, но Ужаса и Кошмара престанаха да растат, а след още миг възвърнаха нормалната си човешка форма.

— Пусни го — издума Порша с треперещ от ярост глас.

Ревъл не й обърна никакво внимание. Вдигна насила Сик на крака и се приведе към него.

— Не смей да се присмиваш на този човек. Разбра ли ме? В сравнение с него ти си нищо. По-малко и от нищо дори. Той ми беше приятел, а ти? Ти не заслужаваш даже да умреш от същия нож, който отне живота му.

После блъсна Сик далеч от себе си. Сик го загледа злобно, но мълчаливо се върна зад Порша.

Само мадам Мист явно не беше изгубила самообладание.

— Докладваха ни за битка при Твърдината. Силите ни са смазани от армията на Мантис. Част от нашите са загинали. Повечето са пленени.

Ревъл я погледна, а по лицето му не можеше да се прочете нищо.

— Добре — рече. — А Скълдъгъри и останалите?

— Избягали са — отвърна Мист. — Но Мантис е заловил Валкирия Каин.

— Хубаво. Това ще държи Скълдъгъри зает поне още известно време. Искам да идете да приберете Вориен Скейпгрейс в ареста. Той ни помогна да влезем, ще помогне и на други. Декъни да се заеме.

— Разбира се, Върховен маг.

— И някой да… почисти тук. Искам тези мъже да бъдат погребани подобаващо.

— Разбира се.

Ревъл погледна за последен път Биспоук и Страха, обърна се и излезе от залата. Черният секач го последва пръв, после и останалите поеха навън. Последни останаха Сик и Порша.

— Защо да приемаме заповеди от него? — попита Сик, когато останаха сами, а гневът клокочеше под думите му. — Трябваше да го убия, задето ми посегна. Никой не вдига ръка срещу мен. Никой.

Порша го улови за лакътя.

— Потърпи още малко — рече му. — После вече няма да имаме нужда от него. Няма да имаме нужда от никого. Хайде, ела. Хайде.

Подръпна го и го изведе от залата. Пътем и двамата трябваше да прескочат мъртвото тяло на Биспоук.

О’Калахан се поколеба, после натисна един клавиш и образът застина.

Сангуайн отстъпи назад, за да може да наблюдава тримата Мъртъвци едновременно. Видя ужаса в очите на Ру и невярващото изражение на Векс. Малко остана да се засмее, задето ги вижда толкова шокирани. Никога не беше харесвал Гастли Биспоук. Съжаляваше единствено за това, че лично не заби острието в гърлото му.

На стената на класната стая висеше огледало, по което бяха налепени магнитни цифрички. Плезънт пристъпи към него, отмести ги настрани и се загледа в отражението си. Старателно оправи възела на вратовръзката си. Векс, Ру и О’Калахан не сваляха очи от него. На Сангуайн му хрумна, че всяка една дреха на гърба на Плезънт сигурно е шита от Биспоук.

— Какво ще правим? — осмели се да попита Ру.

Плезънт свали шапката си и занаглася ръба на периферията.

— Пусни записа отново. Трябва да чуем всяка дума, която са си казали. После го качи в Глобалната връзка. Хората ни трябва да знаят, че Роърхейвън вече не е убежище за нас.

— Питам за Ърскин — рече Ру. — Какво ще правим с Ърскин и Мист?

— А, да — отвърна Плезънт и си сложи обратно шапката. — Ще ги убием. Ще ги избием всичките.