Дерек анди
Последната битка на Мъртъвците (47)

45.
Атаката

Флетчър се появи в лабораторията, точно когато Най и Кларабел повдигаха Инженера, за да го поставят в изправено положение. Виеха аларми.

— Къде са останалите? — попита момчето, с което накара Най да подскочи и да се извърне стреснато, опулил малките си жълти очи.

— Не прави повече така! — рече. — Имам деликатно сърце!

— Което държи в стъкленица на бюрото си — прошепна високо Кларабел.

Най я изгледа и отново се обърна към Флетчър.

— Ловците на чудовища и господин Мейбъри още не са дошли. Може би трябва да се телепортираме без тях. Възможно е и да са мъртви вече.

— Или пък можем просто да ги почакаме още малко — предложи Кларабел.

— Ами Инженерът? — попита момчето. — Проработи ли?

— Да, господин Флетчър — отговори сам роботът. — Мобилен съм и функционирам на сто процента. Вие как сте?

— Бомба — промърмори Флетчър, изтича до вратата и надникна навън. — Стойте тук — рече. — Връщам се след малко.

После хукна, дочул експлозии, заглушаващи алармите. Пред него Кухите хора се тътреха към изхода, по свой начин нетърпеливи да се включат в битката. Флетчър стигна до един открехнат прозорец. През облаците зелен газ различи препъващи се фигури, блясъци на пъстроцветни енергийни лъчи, а после един тъмен силует се втурна право срещу му.

Момчето се дръпна бързо назад, точно когато Грейшъс влетя с трясък през стъклото й и се пльосна забележително тромаво на пода. Донегън прескочи през прозореца втори, следван от Мейбъри. Тримата кашляха и от очите им течаха сълзи.

— Вързаха се на примамката! — изхриптя Донегън. — Смятам, че трябва да изчезваме.

Уловиха се за ръце и Флетчър телепортира всички обратно в лабораторията. Взеха оттам Най, Кларабел и Инженера и още секунда по-късно се озоваха на чист въздух в противоположния край на долината под Твърдината, точно на мястото, къде само две минути по-рано Флетчър беше телепортирал Мъртъвците и тяхната армия.

Скълдъгъри се извърна да ги погледне.

— Позабавихте се.

— Ние сме виновни — обади се Грейшъс. — Искахме да видим колко врагове ще успеем да повалим, преди да ни се наложи да отстъпим.

— И колко повалихте? — полюбопитства Валкирия.

— Аз — нито един — обясни Грейшъс. — Донегън почти се справи с оня, високия тип, нали?

Донегън не отговори, защото кашляше твърде силно.

— Но после високият почна да го удря и Донегън избяга. Ами ти, Мейбъри?

Мейбъри притисна клепачите си с пръсти.

— Бях се втурнал директно към Мантис, когато гадният газ ми влезе в очите, а после, не знам, някакъв едър магьосник ми се изпречи на пътя. Ударих го, но все едно ударих стена, заклевам се.

Грейшъс кимна.

— То онова си беше стена.

Мейбъри примигна.

— Какво?

— Нали те гледах. Попадна в облак газ, препъва се малко насам-натам, после стигна до някаква стена, изкрещя и я удари. Много героично беше.

Флетчър обърна гръб на разговора и се загледа над долината нагоре към Твърдината. Видя стотици магьосници, току-що разбрали, че са били измамени.

Валкирия застана до рамото му.

— Страшничко, а?

— Че то Мантис разполагал с истинска армия.

Момичето сви рамене.

— И ние тука разполагаме с цяла армия. Скълдъгъри очаква на първо време Мантис да се окопае в Твърдината и да постои там, докато намисли план за по-нататъшно действие.

— А нашият план какъв е?

— Ти се телепортираш с Най, Кларабел и Инженера обратно в Роърхейвън, а ние оставаме тук. Мантис рано или късно трябва да ни нападне.

— Значи… сработи. Стратегията с примамката сработи.

Валкирия се ухили.

— Страхотно, нали?

Флетчър отведе доктор Най, Кларабел и Инженера обратно в Убежището, където роботът незабавно пристъпи към деактивирането на Усилвателя. Минути по-късно момчето се върна в долината. Грейшъс го зърна, пристъпи към него и сложи ръка на рамото му.

— Задругата отново се събра.

— Моля.

— Ще приключенстваме, млади Флетчър. Ще пътуваме далеч, в незнайни земи, ще търсим непознати хора, ще ядем чудновата храна, ще изричаме странни думи. Ние сме Задругата на тримата. Другари по оръжие. Приятели. Братя.

— Ъм…

— Възложиха ни да разследваме проявите на уорлокска активност в Мозамбик — намеси се Донегън. — Казаха ни, че задачата е изключително опасна, затова те вземаме с нас, за да ни измъкваш навреме, ако стане напечено.

— Ще бъде страхотно приключение! — палеше се Грейшъс. — Песни ще се пеят за него!

— Сериозно те предупреждавам! — сряза го Донегън. — Престани веднага да говориш така префърцунено.

— Но ние ще приключенстваме!

— Не, просто отиваме на лов. Както винаги. Не му позволявай да те притеснява, Флетчър. С него сме ловували хиляди пъти, а със сигурност ни предстои да ловуваме още хиляди пъти. Професионалисти сме.

— Отивам да си обуя шортите — обяви Грейшъс.

Донегън го загледа.

— Ще изгориш на слънцето.

— Няма страшно.

— Има страшно!

— Отиваме в Мозамбик! Трябва да си нося шортите, тениската с „Цар Лъв“ и да пея „Хакуна Матата“! Бездруго само тези думи знам на суахили.

— А какво ще стане, като изгориш? Кой ще трябва да те слуша как се жалваш после нонстоп? Аз ще трябва да те слушам! Флетчър, бил ли си досега в Африка?

— Да — отвърна момчето. — Бил съм и в трите им Убежища, както и на някои други места. Ходих веднъж да погледам лъвовете и прочее.

— Е, видя ли ги?

— Да. Много лъвове. Беше супер яко.

— Отлично — заключи Донегън. — Макар че, боя се, при сегашното пътуваше няма да видим нито един лъв. Отиваме право в Мапуто, ще зададем тук-там някои въпроси и ще се държим настрани от всякакви опасности.

— „Опасност“ е другото ми име — продължаваше Грейшъс.

— Нищо подобно — рече Донегън. — Тръгваме веднага, щом се снабдя с муниции за пушката.

Флетчър сбърчи чело.

— Нали каза, че ще се държим настрани от всякакви опасности.

— Така е, казах. Но няма гаранция, че опасностите ще се държат настрани от нас.