Милан Кундера
Незнанието (52)

52

Както всяка неделна вечер, тя бе сама в скромната си гарсониера на беден учен. Ходеше напред-назад из стаята и ядеше същото като на обяд: сирене, масло, хляб, бира. Тъй като бе вегетарианка, бе осъдена на тази хранителна монотонност. След престоя й в планинската болница месото й напомня, че тялото й може да бъде нарязано и изядено също като тялото на теле. Разбира се, хората не ядат човешка плът, това би ги ужасило. Но този ужас само потвърждава, че човек може да бъде изяден, сдъвкан, глътнат, превърнат в екскременти. Но Милада знае, че ужасът от това да бъдеш изяден е само следствие от друг, по-всеобхватен ужас, който е в сърцевината на всеки живот: ужасът да бъдеш тяло, да съществуваш под формата на тяло.

Тя свърши с вечерята и отиде в банята да си измие ръцете. После вдигна глава и се видя в огледалото над мивката. Погледът бе съвсем различен от този преди малко, когато бе наблюдавала красотата си във витрината. Този път той бе напрегнат; бавно повдигна косите си, които обгръщаха бузите й. Погледна се като хипнотизирана, дълго, много дълго, после пусна косите, нагласи ги около лицето си и се върна в стаята.

В университета я блазнеха мечти за пътувания към други звезди. Какво щастие — да избягаш далеч във вселената, някъде, където животът се проявява по начин, различен от тукашния, и няма нужда от тяло! Но въпреки всичките си главозамайващи ракети човекът никога няма да стигне далеч във вселената. Краткостта на живота превръща небето в черен похлупак, в който той винаги ще си троши главата, после отново ще пада на земята, където всичко живо яде и може да бъде изядено.

Нищета и високомерие. „Възседнали жребец — паунът и смъртта.“ Тя стоеше до прозореца и гледаше небето. Небе без звезди, черен похлупак.