Милан Кундера
Незнанието (14)

14

Хотелът датираше от последните години на комунизма: модерна гладка сграда, каквито ги строяха навсякъде по света, на централния площад, много висок, извисяващ се с много етажи над покривите на града. Той се настани в стаята си на шестия етаж, после отиде до прозореца. Беше седем вечерта, падаше мрак, фенерите светваха, а площадът бе невероятно тих.

Преди да тръгне от Дания, си бе представял срещата с познатите места, с миналия си живот и се бе запитал: дали ще бъде развълнуван или безразличен, радостен или потиснат? Нищо подобно. По време на отсъствието му невидима метла бе минала върху пейзажа от младостта му, заличавайки всичко, което му бе близко; срещата, на която се бе надявал, не се състоя.

Много отдавна Ирена бе посетила един френски град в провинцията, търсейки миг покой за мъжа си, който вече бе много болен. Една неделя, градът бе спокоен, те спряха на някакъв мост и погледнаха към водата, която кротко течеше между зеленикавите брегове. Там, където реката правеше завой, една стара вила, заобиколена от градина, им се стори като символ на вдъхващ успокоение дом, като мечта по отминала идилия. Развълнувани от тази красота, те слязоха по едни стълби на речния бряг с желанието да се поразходят. След няколко крачки разбраха, че неделният покой ги бе подвел; пътят бе преграден; натъкнаха се на изоставен строеж: машини, трактори, купчини пръст и пясък; от другата страна на реката — отсечени дървета; а вилата, чиято красота ги бе привлякла, когато я гледаха отгоре, разкриваше счупени прозорци и голяма дупка на мястото на вратата; отзад стърчеше висока постройка на десетина етажа; красотата на градския пейзаж, която ги бе пленила, все пак не беше оптическа илюзия; стъпкана, унизена, подиграна, тя прозираше през собствената си разруха. Още веднъж погледът на Ирена се насочи към другия бряг и тя забеляза, че големите отсечени дървета бяха цъфнали! Отсечени, повалени, но живи! В този момент от един високоговорител внезапно гръмна музика, фортисимо. Под въздействие на шока Ирена притисна ръце към ушите си и се разплака. Плачеше за света, който изчезваше пред очите й. Мъжът й, който щеше да умре след няколко месеца, я хвана за ръка и я отведе.

Гигантската невидима метла, която преобразява, обезобразява, заличава пейзажи, се труди от хилядолетия, но движенията й, някога бавни, едва забележими, така са се ускорили, че се питам: днес Одисея можеше ли да бъде замислена? Епопеята на завръщането принадлежи ли още към нашата епоха? Сутринта, когато се е събудил на брега на Итака, Одисей би ли могъл да чуе в захлас музиката на Голямото Завръщане, ако старото маслиново дърво бе отсечено и ако не би могъл да разпознае нищо около себе си?

Близо до хотела една висока сграда показваше голата си страна, сляпа стена, украсена с гигантска рисунка. Полумракът правеше надписа нечетлив и Йозеф различи само две ръце, които се стискаха, огромни ръце между небето и земята. Винаги ли са били там? Вече не помнеше.

Вечеряше сам в ресторанта на хотела и навсякъде около себе си чуваше шума от разговорите. Това бе музиката на непознат език. Какво се бе случило с чешкия през тези жалки две десетилетия? Ударението ли се бе променило? Изглежда. Някога твърдо поставяно върху първата сричка, то бе отслабнало, от което интонацията бе останала сякаш без кости. Мелодията изглеждаше по-монотонна отпреди, провлачена. А тембърът? Той бе станал носов, което придаваше на речта нещо неприятно бездушно. Вероятно музиката на всички езици неусетно се променя през вековете, но този, който се завръща след дълго отсъствие, се чувства смутен: наведен над чинията си, Йозеф слушаше един непознат език, от който разбираше всяка дума.

После, в стаята си, взе телефона и набра номера на брат си. Чу радостен глас, който го покани веднага да дойде.

— Исках само да ти съобщя за пристигането си — каза Йозеф. — Извини ме за днес. Не искам след толкова години да ме виждате в такова състояние. Капнал съм. Свободен ли си утре?

Дори не бе сигурен дали брат му още работи в болницата.

— Ще се освободя — бе отговорът.