Милан Кундера
Незнанието (37)

37

Погълната изцяло от утрешната си среща, Ирена иска да прекара съботата на спокойствие, като спортистка в навечерието на състезание. Густаф е в града, където ще има досаден работен обяд, и дори вечерта няма да си е вкъщи. Тя се наслаждава на самотата си, спи дълго, след което си остава у дома, избягвайки срещите с майка си; от горния етаж чува нейното сноване, което секва чак към обяд. Когато най-после се затръшва врата, сигурна, че майка й е излязла, тя слиза, хапва разсеяно нещо в кухнята и също излиза.

На тротоара се спира запленена. Този квартал с градини, изпъстрени с малки вили, разкрива под есенното слънце дискретна красота, от която сърцето й замира и която я мами на дълга разходка. Спомня си, че през последните дни, предшествали емиграцията й, й се бе приискала такава дълга и мечтателна разходка, за да се сбогува с града, с всички улици, които бе обичала; но трябваше да уреди прекалено много неща и не намери време.

Видяна оттам, където се разхожда, Прага е широка зелена ивица от тихи квартали с малки, осеяни с дървета улички. Именно към тази Прага е привързана, не към онази, разкошната, в центъра; към тази Прага, родена в края на деветнайсети век, Прага на дребната чешка буржоазия, Прага на детството й, където през зимата се пързаляше със ски по уличките, които се изкачваха и спускаха, Прага, където на свечеряване околните гори скришом нахлуваха, за да разпръснат уханието си.

Върви замечтано; за секунди й се мярва Париж, който за пръв път й се струва враждебен: студената геометрия на авенютата; високомерието на Шанз-Елизе; строгите лица на гигантските каменни жени, олицетворяващи Равенството или Братството; но никъде, никъде нямаше нито следа от тази приветлива интимност, нито полъх от тази идилия, която вдишва тук. Впрочем по време на цялата си емиграция точно този образ бе запазила като символ на изгубената си страна: малки къщи сред градини, които се простират докъдето поглед стига върху земя, прорязана от долини. В Париж се почувства по-щастлива, отколкото тук, но една невидима нишка красота я свързваше единствено с Прага. Изведнъж разбира колко обича този град и колко болезнено трябва да е било заминаването й оттук.

Спомня си последните трескави дни: в бъркотията през първите месеци на окупацията да напуснеш страната беше все още лесно и те можеха без страх да се сбогуват с приятелите си. Но имаха прекалено малко време, за да се видят с всички. Два дни преди заминаването им спонтанно решиха да посетят един стар приятел, ерген, и прекараха с него няколко вълнуващи часа. Едва по-късно, във Франция, научиха, че ако този човек отдавна проявяваше към тях толкова голямо внимание, то бе, защото бе избран от полицията да шпионира Мартин. В навечерието на заминаването им, без да предупреди, тя звънна на вратата на една приятелка. Завари я да си говори с друга жена. Без да продума, присъства дълго на разговор, който не я засягаше, очаквайки жест, окуражителна фраза, дума за сбогом; напразно. Забравили ли бяха, че заминава? Или се преструваха, че са забравили? Или пък нито присъствието й, нито отсъствието й вече имаха значение за тях? Ами майка й? В момента на заминаването не я целуна. Целуна Мартин, но не и нея. Стисна здраво рамото на Ирена, произнасяйки гръмогласно: „Ние не обичаме да показваме чувствата си“. Думите трябваше да прозвучат по мъжки сърдечно, но бяха смразяващи. Спомняйки си сега за всички тези сбогувания (фалшиви сбогувания, изкуствени сбогувания), тя си казва: който е пропуснал сбогуванията си, не може да очаква кой знае какво от новите си срещи.

Ето че вече два или три часа върви из зелените квартали. Стига до парапета, който загражда малък парк над Прага: оттук замъкът се вижда отзад, откъм скритата страна; това е една Прага, за чието съществуване Густаф не подозира; и тутакси към нея прииждат имената, които й бяха скъпи, когато бе младо момиче: Маха, поет от времето, когато нацията й като русалка изплува от мъглите; Неруда, разказвач на малкия чешки народ; песните на Вошковец и Верих от трийсетте години, които баща й, умрял, когато тя бе дете, толкова обичаше; Храбал и Шкворецки, романисти от нейното юношество; и малките театри и кабаретата от шейсетте години, така свободни, така весело свободни с непочтителния си хумор; именно несподелимото ухание на тази страна, нейната нематериална същност бе отнесла със себе си във Франция.

Облегната на парапета, тя гледа към замъка: за да стигне дотам, ще й е достатъчен четвърт час. Точно там започва Прага на пощенските картички, Прага, върху която екзалтираната История бе отпечатала многобройните си клейма, Прага на туристите и курвите, Прага на толкова скъпите ресторанти, в които чешките й приятели не могат и да стъпят, танцуващата Прага, кълчеща се под прожекторите, Прага на Густаф. Каза си, че за нея не съществува място, което да й е по-чуждо от тази Прага. Густафтаун, Густафвил, Густафщад, Густафград.

Густаф: вижда го с размити черти зад матовото стъкло на език, който тя слабо познава, и почти зарадвана си казва, че е точно така и че най-после истината е излязла наяве: не изпитва никаква нужда да го разбира, нито да бъде разбрана от него. Вижда го жизнерадостен, облечен с тениска, крещящ, че Kafca was born in Prague, и чувства как в тялото й се надига желание, неудържимото желание да има любовник. Не за да закърпи живота си такъв, какъвто е, а за да го разтърси из основи. За да има най-после своя собствена съдба.

Защото никога не бе избирала никой мъж. Винаги бе избирана. Накрая обикна Мартин, но в началото той бе само повод да избяга от майка си. Смяташе, че в авантюрата си с Густаф открива свободата. Но днес разбира, че това е било само вариант на връзката й с Мартин: сграбчи протегнатата ръка, помогнала й да се измъкне от мъчителни обстоятелства, които не бе по силите й да понесе.

Знае си, че притежава дарбата на благодарността; винаги я бе изтъквала като своя първа добродетел; когато благодарността го изискваше, любовното чувство доприпкваше като покорна слугиня. Бе искрено предана на Мартин, бе искрено предана и на Густаф. Но имаше ли с какво да се гордее? Благодарността не е ли само другото име на слабостта, на зависимостта? Това, което отсега нататък желае, е любов без всякаква благодарност! Ала знае, че подобна любов трябва да се заплати с дръзка и рискована постъпка. Тъй като в любовния си живот никога не е била дръзка, дори не знаеше какво значи това.

Изведнъж сякаш задуха вятър — в каданс преминава шествието на старите емигрантски мечти, на старите тревоги: вижда жени, които ненадейно се появяват, обграждат я и вдигайки халби с бира, смеейки се лукаво, й пречат да се измъкне; тя е в магазин, където други жени, продавачки, се втурват към нея, обличат й рокля, която върху тялото й се превръща в усмирителна риза.

Дълго остава облегната на парапета, после се изправя. Изпълнена е с увереност, че ще се измъкне; че няма да остане повече в този град; нито в този град, нито в живота, който този град крои за нея.

Върви и си казва, че днес най-сетне осъществява своята разходка на сбогуванията, която някога бе пропуснала; най-сетне прави своите Големи Сбогувания с града, който измежду всички други обича най-много, но който е готова да изгуби още веднъж, без съжаление, за да заслужи собствения си живот.