Милан Кундера
Незнанието (44)

44

Пристигна навреме, но тя вече го чакаше във фоайето на хотела. Заведе я в ресторанта й я настани срещу себе си на масата, която бе запазил.

След няколко фрази тя го прекъсва:

— Е, как се чувстваш тук? Би ли искал да останеш?

— Не — казва той. После на свой ред пита:

— Ами ти? Теб какво те задържа тук?

— Нищо.

Отговорът е така рязък и толкова прилича на неговия, че и двамата се разсмиват. Така съглашението между тях е сключено и те започват оживено и весело да разговарят.

Той поръчва обяда, но когато сервитьорът му представя листа с вината, Ирена го грабва.

— Обядът от теб, виното от мен!

Вижда в менюто няколко френски вина и избира едно от тях.

— За мен виното е въпрос на чест. Нашите сънародници не разбират от вино, а пък ти, оскотял от твоята варварска Скандинавия, ти още по-малко разбираш.

Разправя му как приятелките й отказаха да пият бордото, които им бе донесла:

— Представи си, реколта 1982 година! А те нарочно пиха бира, за да ми дадат урок по патриотизъм! После ме съжалиха и, вече пияни от бирата, продължиха с виното!

Тя разказва, забавна е, смеят се.

— Най-лошото е, че ми говореха за неща и хора, за които нищо не знам. Не искаха да разберат, че след всичките тези години техният свят се е изпарил от главата ми. Мислеха си, че с моите забрави искам да се правя на интересна. Да се разгранича. Разговорът беше странен: аз бях забравила кои са били те; а те не се интересуваха каква бях станала аз. Представяш ли си, тук никой не ми зададе нито един въпрос за живота ми там. Дори един-единствен въпрос! Нито веднъж! Постоянно имам усещането, че тук искат да ми ампутират двайсет години от живота ми. Наистина имам усещането за ампутация. Чувствам се като скъсена, смалена, като джудже.

Тя му харесва и онова, което разказва, също му харесва. Разбира я, съгласен е с всичко, което казва.

— А във Франция твоите приятели задават ли ти въпроси?

Тъкмо да каже „да“, но след това променя намерението си; иска да бъде точна и говори бавно:

— Разбира се, че не! Но когато хората често се виждат, смятат, че се познават. Не си задават въпроси и това не ги смущава. Не се интересуват един от друг, но то е съвсем невинно. Дори не го осъзнават.

— Така е. Само когато се върнеш в страната след дълго отсъствие, си поразен от тази очевидност: хората не се интересуват едни от други и това е нормално.

— Да, нормално е.

— Но си мислех за друго. Не за теб, за живота ти, за личността ти. Мислех си за твоя опит. За това, което си видяла, за това, което си преживяла. За него френските ти приятели не биха могли да имат никаква представа.

— Французите, честно казано, нямат нужда от опит. При тях преценките предшестват опита. Когато пристигнахме там, те нямаха нужда от информация. Вече бяха добре осведомени, че сталинизмът е зло и че емиграцията е трагедия. Не се интересуваха какво ние мислехме, интересуваха се от нас като от живи доказателства за онова, което те мислеха. Ето защо бяха щедри към нас и се гордееха с това. Когато един ден комунизмът се срина, те ме погледнаха втренчено с изпитателен поглед. И тогава нещо се обърка. Не се държах така, както очакваха.

Тя отпива от виното и продължава:

— Те наистина направиха много за мен. Видяха в мен страданието на емигрантката. После настъпи моментът, когато трябваше да потвърдя това страдание с радостта от завръщането си. Но потвърждение не последва. Почувстваха се излъгани. Също и аз, тъй като междувременно си мислех, че ме обичат не заради страданието ми, а заради мен самата.

Говори му за Силви:

— Тя бе разочарована, че още първия ден не дотърчах на барикадите в Прага!

— Барикадите?

— Разбира се, че нямаше барикади, но Силви си ги въобразяваше. Дойдох в Прага едва по-късно, след месеци, и тогава останах за известно време. Когато се върнах в Париж, изпитах неистова нужда да говоря с нея, нали разбираш, наистина я обичах и исках всичко да й разправя, всичко да обсъдим, шока от завръщането в страната след двайсет години, но тя вече нямаше особено желание да се вижда с мен.

— Скарахте ли се?

— Не, разбира се. Чисто и просто аз вече не бях емигрантка. Вече не бях интересна. Затова постепенно, любезно, с усмивка тя престана да ме търси.

— С кого тогава можеш да говориш? С кого се разбираш?

— С никого. — После: — С теб.