Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- L’Ignorance, 2000 (Пълни авторски права)
- Превод от френски
- Боян Знеполски, 2004 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 3 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Silverkata (2020)
- Корекция и форматиране
- NMereva (2020)
Издание:
Автор: Милан Кундера
Заглавие: Незнанието
Преводач: Боян Знеполски
Език, от който е преведено: френски
Издание: първо (не е указано)
Издател: Колибри
Град на издателя: София
Година на издаване: 2004
Тип: роман
Националност: френска
Печатница: „Симолини“
Излязла от печат: 21.04.2004
Редактор: Силвия Вагенщайн
ISBN: 954-529-301-2
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/12870
История
- — Добавяне
22
Колкото по-обширно е времето, което сме оставили зад себе си, толкова по-неустоим е гласът, който ни приканва да се завърнем. Тази сентенция изглежда очевидна, но въпреки всичко е грешна. Човек остарява, краят наближава, всеки миг става все по-скъп и вече няма време за губене със спомени. Трябва да разберем математическия парадокс на носталгията: тя е най-силна през първата младост, когато обемът на отминалия живот е съвсем незначителен.
Виждам как от мъглата на времето, когато Йозеф бе гимназист, изплува младо момиче; тя е висока, красива, девствена и е меланхолична, защото току-що се е разделила с едно момче. Това е първата й любовна раздяла, тя страда, но болката й е по-слаба от учудването, което изпитва, откривайки времето; вижда го такова, каквото никога преди това не го бе виждала.
Дотогава времето й се явяваше през призмата на настоящето, което напредва и поглъща бъдещето; боеше се от скоростта му (когато очакваше нещо мъчително) или се бунтуваше срещу бавността му (когато очакваше нещо хубаво). Този път времето й се показва съвсем различно; вече не като победоносно настояще, което завладява бъдещето, а като победено настояще, пленено, отнесено от миналото. Тя вижда един младеж, който се откъсва от живота й и си отива, завинаги недостъпен. Като хипнотизирана не може да направи нищо друго, освен да гледа това парче от живота си, което се отдалечава, може единствено да го гледа и да страда. Изпитва съвсем ново усещане, което се нарича носталгия.
Това чувство, това непобедимо желание да се завърнеш изведнъж й разкрива съществуването на миналото, властта на миналото, на нейното минало; в къщата на живота й са се появили прозорци, прозорци, обърнати назад към онова, което преживя; без тези прозорци съществуването й отсега нататък е немислимо.
Веднъж тя тръгна с новия си любовник (платоничен любовник, разбира се) по един горски път край града; именно по този път, няколко месеца по-рано, се бе разхождала с предишния си любовник (този, който след раздялата им я бе накарал да изпита първата си носталгия) и това съвпадение я развълнува. Съзнателно се отправя към малък порутен параклис на един горски кръстопът, защото именно там предишният й любовник поиска да я целуне. Непреодолимото изкушение я подтиква да преживее отново миговете на отминалата любов. Желае двете любовни истории да се пресекат, да се сродят, да се смесят, да се уподобят една на друга и двете да израснат от своето сливане.
Когато на същото място тогавашният любовник се опита да спре, за да я притисне към себе си, щастлива и объркана, тя ускори крачка и му попречи. Този път какво ще се случи? Днешният й любовник също забавя ход, също се готви да я прегърне! Заслепена от повторението (от чудото на повторението), тя се подчинява на императива на приликата и с бързи крачки продължава напред, дърпайки го за ръката.
Оттогава тя се отдава на очарованието на тези родства, на тези бегли съприкосновения на настоящето и миналото, търси тези отгласи, тези съответствия, тези съзвучия, които я карат да чувства дистанцията между онова, което е било, и това, което е, времевото измерение (така ново, така удивително) на живота си; има чувството, че по този начин излиза от юношеството, че става зряла, възрастна, което за нея означава: става тази, която е опознала времето, която е оставила къс от живота си зад себе си и може да обърне глава, за да го погледне.
Един ден вижда новия си любовник да тича към нея със синьо сако и си спомня, че първият й любовник също й харесваше със синьо сако. Друг път, гледайки я в очите, той възхвалява красотата им с много необичаен метафоричен израз; тя е възхитена, защото първият й любовник й бе казал за очите й, дума по дума, същата необичайна фраза. Тези съвпадения я запленяват. Никога не се чувства така пропита с красота, както когато носталгията по отминалата й любов се смесва с изненадите на новата й любов. Нахлуването на някогашния любовник в историята, която в момента преживява, за нея не е тайна изневяра, а още повече увеличава нежността й към този, който върви до нея.
Като по-възрастна тя ще види в тези прилики жалкото еднообразие на индивидите (които, за да се целунат, се спират всички на едни и същи места, имат едни и същи вкусове за дрехи, ласкаят жената с една и съща метафора) и уморителната монотонност на събитията (които са само вечно повторение на същото); но през юношеството си приема тези повторения като чудо и е нетърпелива да разгадае значенията им. Фактът, че днешният й любовник странно прилича на някогашния, го прави още по-изключителен, още по-оригинален и тя вярва, че по тайнствен начин той е предопределен за нея.