Милан Кундера
Незнанието (22)

22

Колкото по-обширно е времето, което сме оставили зад себе си, толкова по-неустоим е гласът, който ни приканва да се завърнем. Тази сентенция изглежда очевидна, но въпреки всичко е грешна. Човек остарява, краят наближава, всеки миг става все по-скъп и вече няма време за губене със спомени. Трябва да разберем математическия парадокс на носталгията: тя е най-силна през първата младост, когато обемът на отминалия живот е съвсем незначителен.

Виждам как от мъглата на времето, когато Йозеф бе гимназист, изплува младо момиче; тя е висока, красива, девствена и е меланхолична, защото току-що се е разделила с едно момче. Това е първата й любовна раздяла, тя страда, но болката й е по-слаба от учудването, което изпитва, откривайки времето; вижда го такова, каквото никога преди това не го бе виждала.

Дотогава времето й се явяваше през призмата на настоящето, което напредва и поглъща бъдещето; боеше се от скоростта му (когато очакваше нещо мъчително) или се бунтуваше срещу бавността му (когато очакваше нещо хубаво). Този път времето й се показва съвсем различно; вече не като победоносно настояще, което завладява бъдещето, а като победено настояще, пленено, отнесено от миналото. Тя вижда един младеж, който се откъсва от живота й и си отива, завинаги недостъпен. Като хипнотизирана не може да направи нищо друго, освен да гледа това парче от живота си, което се отдалечава, може единствено да го гледа и да страда. Изпитва съвсем ново усещане, което се нарича носталгия.

Това чувство, това непобедимо желание да се завърнеш изведнъж й разкрива съществуването на миналото, властта на миналото, на нейното минало; в къщата на живота й са се появили прозорци, прозорци, обърнати назад към онова, което преживя; без тези прозорци съществуването й отсега нататък е немислимо.

Веднъж тя тръгна с новия си любовник (платоничен любовник, разбира се) по един горски път край града; именно по този път, няколко месеца по-рано, се бе разхождала с предишния си любовник (този, който след раздялата им я бе накарал да изпита първата си носталгия) и това съвпадение я развълнува. Съзнателно се отправя към малък порутен параклис на един горски кръстопът, защото именно там предишният й любовник поиска да я целуне. Непреодолимото изкушение я подтиква да преживее отново миговете на отминалата любов. Желае двете любовни истории да се пресекат, да се сродят, да се смесят, да се уподобят една на друга и двете да израснат от своето сливане.

Когато на същото място тогавашният любовник се опита да спре, за да я притисне към себе си, щастлива и объркана, тя ускори крачка и му попречи. Този път какво ще се случи? Днешният й любовник също забавя ход, също се готви да я прегърне! Заслепена от повторението (от чудото на повторението), тя се подчинява на императива на приликата и с бързи крачки продължава напред, дърпайки го за ръката.

Оттогава тя се отдава на очарованието на тези родства, на тези бегли съприкосновения на настоящето и миналото, търси тези отгласи, тези съответствия, тези съзвучия, които я карат да чувства дистанцията между онова, което е било, и това, което е, времевото измерение (така ново, така удивително) на живота си; има чувството, че по този начин излиза от юношеството, че става зряла, възрастна, което за нея означава: става тази, която е опознала времето, която е оставила къс от живота си зад себе си и може да обърне глава, за да го погледне.

Един ден вижда новия си любовник да тича към нея със синьо сако и си спомня, че първият й любовник също й харесваше със синьо сако. Друг път, гледайки я в очите, той възхвалява красотата им с много необичаен метафоричен израз; тя е възхитена, защото първият й любовник й бе казал за очите й, дума по дума, същата необичайна фраза. Тези съвпадения я запленяват. Никога не се чувства така пропита с красота, както когато носталгията по отминалата й любов се смесва с изненадите на новата й любов. Нахлуването на някогашния любовник в историята, която в момента преживява, за нея не е тайна изневяра, а още повече увеличава нежността й към този, който върви до нея.

Като по-възрастна тя ще види в тези прилики жалкото еднообразие на индивидите (които, за да се целунат, се спират всички на едни и същи места, имат едни и същи вкусове за дрехи, ласкаят жената с една и съща метафора) и уморителната монотонност на събитията (които са само вечно повторение на същото); но през юношеството си приема тези повторения като чудо и е нетърпелива да разгадае значенията им. Фактът, че днешният й любовник странно прилича на някогашния, го прави още по-изключителен, още по-оригинален и тя вярва, че по тайнствен начин той е предопределен за нея.