Милан Кундера
Незнанието (41)

41

Построена върху един склон, къщата разкриваше откъм улицата само приземен етаж. Когато вратата се отвори, Йозеф бе връхлетян от любовните набези на голяма немска овчарка. Едва след малко успя да забележи N., който, смеейки се, усмири кучето и поведе Йозеф през един коридор, после по дълго стълбище към един двустаен апартамент наравно с градината, където живееше с жена си; тя бе там и приятелски му подаде ръка.

„Горе, каза посочвайки тавана, апартаментите са много по-просторни. Там живеят дъщеря ми и синът ми със семействата си. Вилата е собственост на сина ми. Той е адвокат. Жалко, че не е вкъщи. Слушай, казва той, снишавайки глас, ако искаш пак да се установиш в страната, той ще ти помогне, ще те улесни във всичко.“

Тези думи припомниха на Йозеф деня, когато, преди четирийсетина години, със същия този поверително снишен глас N. му бе предложил приятелството си и помощта си.

„Говорих им за теб…“, каза N. и извика няколко различни имена към горния етаж; започнаха да слизат внуците и правнуците, всичките красиви, елегантни (Йозеф не можеше да откъсне поглед от една блондинка, гаджето на един от внуците, германка, която не разбираше и дума чешки), и всички те, дори момичетата, изглеждаха по-високи от N. (в тяхно присъствие той приличаше на заек, изгубен сред диви треви, които видимо никнеха наоколо и надвисваха над него). Като манекени по време на ревю, те се усмихваха, без нищо да казват, докато N. не ги помоли да го оставят насаме с приятеля му. Жена му остана в къщата, а те двамата излязоха в градината.

Кучето ги последва и N. отбеляза: „Никога не съм го виждал толкова възбуден от някой посетител. Сякаш разпозна професията ти“. После подробно разказа как сам е проектирал градината си с морави, разделени от малки пътеки, и показа на приятеля си всички плодни дървета; за да пристъпи към темите, за които искаше да говори, Йозеф трябваше да прекъсне дългото ботаническо изложение:

— Кажи ми, как живя през тези двайсет години?

— Да не говорим за това — каза N. и в отговор постави показалец върху сърцето си. Йозеф не разбираше смисъла на този жест: толкова дълбоко ли го бяха засегнали политическите събития, „чак в сърцето“, или бе преживял любовна драма, или пък бе получил инфаркт? — Един ден ще ти разкажа — добави той, отклонявайки всякаква дискусия.

Разговорът не беше лесен; всеки път, когато Йозеф се спираше, за да формулира по-добре някой въпрос, кучето се чувстваше задължено да скочи върху него и да сложи лапи на корема му.

— Помня онова, което винаги си твърдял — каза N. — Ставаш лекар, защото се интересуваш от болестите. Ставаш ветеринар от любов към животните.

— Наистина ли съм казал такова нещо? — учуди се Йозеф. Спомни си, че онзи ден обясни на снаха си, че бе избрал професията си, за да се разбунтува срещу семейството си. Нима бе действал от любов, а не заради бунта? В един-единствен смътен облак видя пред себе си да дефилират всички болни животни, които бе познавал; после видя ветеринарния си кабинет в задната част на тухлената си къща, където утре (ами да, точно след двайсет и четири часа!) щеше да отвори вратата, за да приеме първия за деня пациент; широка усмивка покри лицето му.

Трябваше да се насили, за да се върне към едва започналия разговор: попита N. дали са го нападали заради политическото му минало; N. отговори, че не; според него хората знаеха, че винаги бе помагал на онези, които режимът тормозеше. „Не се и съмнявам“, каза Йозеф (наистина не се съмняваше), но настоя: как самият N. преценяваше целия си минал живот? Като грешка? Като поражение? N. поклати глава, казвайки, че не е нито едното, нито другото. Най-накрая го попита какво мисли за така бързото и брутално възстановяване на капитализма. Вдигайки рамене, N. отговори, че с оглед на ситуацията не е имало друго решение.

Не, разговорът не можа да се получи. Най-напред Йозеф си помисли, че N. смята въпросите му за недискретни. После се поправи: бяха не толкова недискретни, колкото неактуални. Ако мечтата за отмъщение на снахата се сбъднеше и обвиненият N. бъдеше призован в съда, може би той щеше да се върне към комунистическото си минало, за да го обясни и защити. Но без такава призовка това минало днес бе далеч от него. То вече не живееше у него.

Йозеф си спомни за една отдавнашна своя идея, която навремето бе смятал за светотатство: приобщаването към комунизма няма нищо общо с Маркс и теориите му; епохата само предостави на хората възможността да удовлетворят най-разнообразните си психологически потребности: потребността да се представиш за неконформист; или потребността да се подчиняваш; или потребността да наказваш лошите; или потребността да бъдеш полезен; или потребността да вървиш напред към бъдещето заедно с младите; или потребността да бъдеш заобиколен от голямо семейство.

Кучето лаеше в добро настроение, а Йозеф си каза: „Днес хората изоставят комунизма не защото мисленето им се е променило, претърпяло е шок, а защото комунизмът вече не предоставя възможността нито да се представиш за неконформист, нито да се подчиняваш, нито да наказваш лошите, нито да бъдеш полезен; нито да вървиш напред заедно с младите; нито да бъдеш заобиколен от голямо семейство. Комунистическото убеждение вече не отговаря на никаква потребност. То е станало дотолкова неизползваемо, че всички лесно го изоставят, без дори да си дават сметка за това“.

Въпреки всичко първоначалното намерение на посещението му си оставаше незадоволено в него: да сподели с N., че пред един въображаем съд той, Йозеф, би го защитил. За да стигне дотам, най-напред искаше да му покаже, че не бе сляпо въодушевен от света, който се установяваше тук след комунизма, и спомена големия рекламен образ на площада в родния си град, където неразбираемо съкращение предлагаше на чехите услуги, показвайки им стиснати бяла и черна ръка. „Кажи ми, това все още ли е нашата страна?“

Очакваше да чуе сарказъм по адрес на световния капитализъм, който униформизира планетата, но N. си мълчеше. Йозеф продължи: „Съветската империя рухна, защото вече не можеше да обуздае нациите, които искаха да бъдат суверенни. Но днес тези нации са по-малко суверенни откогато и да било. Не могат да избират нито икономиката си, нито външната си политика, нито дори лозунгите на рекламите си“.

— Националният суверенитет отдавна е илюзия — каза N.

— Но ако една страна не е независима и дори не желае да бъде, дали все още някой е готов да умре за нея?

— Не искам децата ми да са готови да умрат.

— Ще го кажа по друг начин: дали все още някой обича тази страна?

N. забави крачка.

— Йозеф… — каза той развълнуван. — Как можа да емигрираш? Ти си патриот! — После, много сериозно: — Да умреш за страната си, това вече не съществува. Вероятно за теб времето е спряло по време на емиграцията ти. Но те, те вече не мислят като теб.

— Кои?

N. кимна с глава към етажите на къщата, сякаш искаше да посочи потомството си.

— Те са другаде.