Милан Кундера
Незнанието (45)

45

Замълчаха. И тя повтори с почти драматичен тон:

— С теб. — И добави още: — Не тук. Във Франция. Или по-скоро другаде. Където и да било.

С тези думи му предложи бъдещето си. И макар Йозеф да не се интересува от бъдещето, чувства се щастлив с тази жена, която така явно го желае. Сякаш се бе озовал далеч назад в годините, когато отиваше в Прага да сваля. Сякаш тези години сега го приканваха да поеме нишката оттам, където я бе прекъснал. В компанията на тази непозната се чувства подмладен и мисълта да съкрати следобеда заради срещата със заварената си дъщеря изведнъж му се струва неприемлива.

— Ще ме извиниш ли? Трябва да се обадя по телефона. — Става и отива към кабинката.

Тя го гледа как, леко приведен, взима слушалката; от тази дистанция по-ясно преценява възрастта му. Когато го видя на летището, той й се стори по-млад; сега установява, че трябва да е с петнайсет, двайсет години по-възрастен от нея; като Мартин, като Густаф. Това не я разочарова, напротив, създава й успокоителното усещане, че тази авантюра, колкото и да е дръзка и рискована, принадлежи към логиката на живота й и не е толкова безумна, колкото изглежда (отбелязвам: тя се чувства окуражена както Густаф навремето, когато научи за възрастта на Мартин).

Едва се е представил, и заварената му дъщеря се нахвърля върху него:

— Обаждаш ми се, за да ми кажеш, че няма да дойдеш.

— Позна. След всички тези години имам да свърша много неща. Нямам нито една свободна минута. Извини ме.

— Кога заминаваш?

Тъкмо да каже „тази вечер“, но му хрумва, че тя би могла да поиска да се срещнат на летището. Излъгва:

— Утре сутринта.

— И нямаш време да се видим? Дори между две срещи? Дори късно вечерта? Ще се освободя, когато пожелаеш!

— Не.

— Все пак съм дъщеря на жена ти!

Патосът, с който тя почти изкрещя последната фраза, му припомня всичко онова, което в тази страна го вбесяваше някога. Настръхва и търси язвителен отговор.

Тя е по-бърза от него:

— Мълчиш! Не знаеш какво да кажеш! Е, добре, ще ти го кажа: мама ме посъветва да не ти се обаждам. Обясни ми какъв егоист си! Какъв жалък, мръсен, дребен егоист си.

И затвори телефона.

Той се отправя към масата и се чувства като опръскан с кал. Внезапно, нелогично през главата му минава мисълта: „В тази страна имах много жени, но нито една сестра“. Изненадан е от фразата и от думата: сестра; забавя крачка, за да вдъхне тази тъй кротка дума: сестра. Наистина в тази страна никога не намери нито една сестра.

— Някаква неприятност?

— Нищо сериозно, отговаря той, сядайки. — Но неприятно — да.

Той мълчи.

Тя също. Приспивателните от безсънната нощ й напомнят за себе си чрез умората. В желанието си да я прогони, изсипва остатъка от виното в чашата си и я изпива. После поставя ръка върху ръката на Йозеф.

— Тук не се чувстваме добре. Каня те да пийнем по нещо.

Отправят се към бара, откъдето се носи силна музика.

Тя се отдръпва, после се овладява: пие й се алкохол. На бара двамата изпиват по чаша коняк.

Той я поглежда.

— Какво има?

Тя кимва с глава.

— Музиката? Да отидем вкъщи.