Том Егеланд
Краят на кръга (83)

14.

Макмълин ме взема призори. По средата на съня отварям очи и в лепкавата светлина той сякаш кръжи над мен като някой дух.

Опитвам се да се събудя. Опитвам се да разбера какво иска. И дали е част от съня, който все още не ме е напуснал.

— Какво има? — измърморвам. Думите идват и си отиват на талази в черепа ми като жилаво, стържещо ехо.

За първи път той изглежда несигурен. Потрива свития си юмрук в дланта на лявата си ръка.

— Бьорн — проронва. Сякаш е нещо, което би искал да не му се налага да ми казва.

Сядам в леглото. Опитвам да се отърся от съня. Стаята се разширява във всички посоки. Виждам двама Макмълиновци. Главата ми пада обратно на възглавницата.

— Позвъниха — казва той.

Стисвам силно очи и след това ги облещвам, стисвам и облещвам. Едва ли изглеждам напълно нормален. Но се опитвам единствено да дойда на себе си.

— Кой е звъннал? — питам.

— Става въпрос за Грете.

— Мъртва…

— Не! Все още не. Но е питала за теб.

— Кога можем да тръгнем.

— Веднага.