Том Егеланд
Краят на кръга (77)

8.

— Къде съм?

Макмълин посреща въпроса ми с леко повдигнати вежди. Стои на вратата. Аз все още се намирам в дълбоката рамка на прозореца. Седя тук вече от няколко часа. Но пейзажът не издаде някоя от своите тайни.

— Виждам, че си станал от леглото? Радвам се, че се възстановяваш.

— Благодаря. Къде съм?

— В Рен льо Шато.

Нещо в мен пропада.

Рен льо Шато. Дами и господа, представлението може скоро да започне, още едно парченце от завесата е дръпнато встрани, актьорите чакат зад кулисите, но многоуважаваният ни автор трябва първо да донапише пиесата.

Макмълин затваря вратата и влиза навътре в стаята.

— В Източните Пиренеи. В Южна Франция.

— Знам къде се намира — казвам тихо. — Това е селото на свещеника.

— Имаш добра памет.

— Какво правя тук?

— Беше доведен.

— Как? Защо?

— С частния ми самолет.

— Не помня.

— Беше в безсъзнание.

— Колко дълго?

— За определено време. Бяха принудени да ти дадат нещо упояващо и успокояващо. След като те намерихме в пустинята. Беше много изтощен.

— Значи съм бил упоен. Отново.

— Нямахме избор.

— Имате гаден навик!

— Беше за твое добро.

— Защо ме доведохте тук?

— Болничното отделение на института няма с какво да се похвали.

— Но защо точно тук?

— Можехме да те заведем в някоя частна болница в най-близкия град. Или в Лондон, или в Осло, ако трябва да сме изчерпателни. Но те доведохме направо тук. Защото исках да ми гостуваш тук. В Рен льо Шато. В моя дом. Скоро ще разбереш защо.

— Каква е тази къща?

— Това е крепост, така да се каже.

— Твоята собствена малка частна крепост, така ли?

— Стара крепост на кръстоносци. Собственост е на фамилията ми от известно време.

— Разбирам какво искаш да кажеш — казвам. — И моето семейство притежава няколко средновековни крепости.

 

 

По-късно с Макмълин излизаме от стаята, преминаваме по един тъмен коридор и вървим нагоре по гранитна стълба. Не бързаме. Той ме придържа под ръка.

На края на стълбите той отваря масивна врата и след това се озоваваме на покрив, между кули и шпилове, на малък пасаж, защитен от стена. Изгледът е внушителен. Въздухът е душен и изпълнен с аромати.

Оглеждаме пейзажа.

— Красиво е, нали? — пита той.

Посочва на югоизток.

— Планината, която виждаш, се казва Безие. Там се намира средновековно укрепление, където тамплиерите пребивавали и преподавали. Тук има стотици църкви. Много от тях са издигнати на свети земи. В забравени гробове, предполага се, лежат апостоли, пророци и светци. Стотици от тях! На изток от нас — той се обръща наполовина и посочва — се намират руините на замъка Бланшфор. Четвъртият велик магистър на тамплиерите, Бертран дьо Бланшфор, е живял там през дванадесети век.

— Брокерът ти със сигурност може да го нарече добре устроен жилищен район, ако ти хрумне да се отървеш от крепостта — подмятам.

Макмълин се засмива учтиво.

— През Средновековието тук е било почти пренаселено — казва той. — Някои учени твърдят, че около Рен льо Шато са живели почти тридесет хиляди души. Регионът се намирал близо до Средиземно море, а търговските пътища — близо до Испания и Италия. Да, тази част на Франция е разположена централно спрямо почти всичко.

— Да не обмисляш да ми предложиш крепостта безплатно? Или има нещо, което искаш да ми разкажеш?

Макмълин се отдалечава към стената и сяда на една бойница.

— През хиляда деветстотин и шестдесета година едно френско списание публикува история, която събуди интереса на онези читатели, които умеят да четат между редовете — започна той. — Статията амбицирала шепа псевдонаучни автори на документални поредици, които се захванаха да правят предположения какви загадки може да крие мястото. Резултатът от тези книги е, че все повече туристи идват насам.

— Загадки?

— Списанието разказва историята на Беранже Соние.

— Свещеника…

— Един мъж на тридесет и три години, който пристига тук в Рен льо Шато като новият свещеник на селото през юни хиляда осемстотин осемдесет и пета година.

— Каква е историята му?

— Мистерия е защо е попаднал тук, в откъснато село с няколкостотин души миряни. Докато учел, пред него се очертавало блестящо бъдеще. Нещо трябва да се е случило. Вероятно е провокирал висшестоящите, след като е бил изпратен на този пост.

— Все пак е красиво тук.

Макмълин се обляга на стената.

— В първите пет години от идването му Соние имал скромен годишен доход, точно толкова, колкото било необходимо за едно почтено съществуване. Все пак тук не е имало кой знае за какво да се харчат пари. — Той оглежда пустия терен. — Соние бил свещеник, посветен на службата си. Той започнал да изучава местната история с помощта на свещеника на съседното село, абат Анри Буде от Рен льо Бен.

Макмълин посочва с ръка, за да ми поясни къде се намира Рен льо Бен. Един облак потъмнява склона.

— Отдавна Соние искал да пооправи разнебитената църква. Самата постройка датирала от хиляда петдесет и девета година, но още тогава била издигната върху основите на църква от шести век. През хиляда осемстотин деветдесет и първа година Соние започнал ремонт. Той заел малка сума от селската каса и почнал. Едно от първите неща, които направил, било да махне плочите на олтара. Тогава се открили две колони. Едната била куха. Вътре той намерил четири свитъка с пергаменти в запечатани дървени цилиндри. Два от пергаментите съдържали родословия. За другите два казват, че били документи, подписани от предшественика на Соние, абат Антоан Бигу, през хиляда седемстотин и осемдесета година. Бигу бил също така и свещеник в двора на рода Бланшфор, който преди Френската революция бил сред най-едрите земевладелци в района. Текстовете на Бигу били от Новия завет. Преписи. Но оформлението изглеждало доста безсмислено. Липсвало разстояние между думите, а напълно излишни букви били удебелени и разпръснати сякаш случайно из текста. Сякаш носели скрито послание. Някои от тези привидно кодирани текстове не могат да бъдат дешифрирани, дори и с помощта на компютър. Соние също не разбирал текста или кодовете. Но разбрал, че е попаднал на нещо, което можело да се окаже важно. Той занесъл пергаментите на своя висшестоящ, епископа на Каркасон, който им хвърлил един поглед и от свое име ги изпратил в Париж до най-първите духовници. Соние отишъл до Париж за три седмици. Какво се е случило там е все още неясно. Но бедният селски свещеник бил приет в най-висшите кръгове. Носели се слухове, че имал връзка с именитата оперна певица Ема Калве. В последвалите години тя го посетила тук в селото няколко пъти. След престоя си в Париж той се завърнал в Рен льо Шато и продължил с ремонта на църквата. Необяснимото било обаче, колко състоятелен бил станал селският свещеник. Финансирането на обновяването на църквата вече не било проблем. Той започнал проточила се във времето кореспонденция с хора от страната и чужбина. Вземал участие във финансови начинания. Благодарение на него до Рен льо Шато стигнал модерен път. Купувал рядък порцелан, събирал ценни пощенски марки, подредил завидна библиотека. Построил зоологическа градина и засадил горичка с портокалови дръвчета. Пръскал пари и уреждал забавления за миряните си. Посещавали го величия от страната и чужбина. Вярвай или не, но до смъртта си през хиляда деветстотин и седемнадесета година той успял да похарчи няколко десетки милиона крони. Откъде идвали тези пари? На този въпрос той отказвал да отговори. Един нов и подозрителен епископ опитал да го премести, но Соние направил нещо толкова нечувано: отказал. Станал жертва на ядни обвинения и бил отстранен от службата си. Но тогава се намесил самият Ватикан и го върнал на служба като свещеник на селото. На седемнадесети януари хиляда деветстотин и седемнадесета година той получил удар. Починал след няколко дни. Но хората в това село все още се питат: откъде било дошло неговото внезапно появило се богатство?

Макмълин става от бойницата и се приближава към мен.

— Мисля, че виждаш връзката. И че се питаш: какво са съдържали пергаментовите свитъци, които той намерил в кухата колона под плочата на олтара? Какво е пишело на документите, които той занесъл в Париж, преди богатството да превърне някога така бедния селски свещеник в сдържан и потаен човек?

— Нямам представа — признавам. — Но си прав, че си задавам въпросите.

— Така си и мислех. Ти си любопитен по природа.

— А ти несъмнено знаеш отговора.

Той ме хваща за ръката, сякаш му се е завило свят, но в следващия момент я пуска.

— Но не смяташ да ми го кажеш? — питам.

— Пергаментите съдържали в кодирана форма една генеалогия, родословно дърво, плоча с имената на рода, ако искаш, която проследявала кралски родословия назад чак до началото на нашето летоброене. А пергаментите обяснявали по какъв начин човек следва да тълкува разкритията за родовете.

— Кралски родословия?

— Име по име. Крал след крал. Кралица след кралица. Държава по държава. Век след век.

— Това има ли нещо общо с онова, което загатна вчера? За разпъването на кръста на Исус.

— Не би било съвсем неоснователно предположение — съгласява се той.

Хванал здраво ръката ми, той ме води обратно към вратата.

— Но документите, открити в църквата, съдържали още един набор от сведения — продължава той. — Не знаем откъде идват те. Не знаем кой ги е писал или как са били предавани във времето. Но те ни дадоха първите насоки къде може да е Кивотът на свещените тайни. Дадоха ни ключа към търсенето. Именно като последствие от това, Общността за международни изследвания била основана девет години по-късно. Директен резултат от кодираната информация. Най-накрая се появяват реални следи, по които да се водим. Знаели сме повече къде да търсим кивота. Научили сме за октагона. И все пак щяло да ни отнеме близо сто години, за да го открием.

Той заключва вратата с огромен ключ, който предизвиква ръждиви проскърцвания в механизма за заключване.

— Реално погледнато — казвам аз, слизайки надолу по стълбите, — все пак е малко рано да се твърди, че сте успели.