Том Егеланд
Краят на кръга (36)

13.

Даян ме чака на маса, направена от бъчва, в най-вътрешния край на кръчмата. Не успявам да я разпозная през цигарения дим, преди да ми помаха изискано с ръка.

Съблазнителната мисъл за сродните души, затова, че нашето дълго, колкото и самият живот, преследване на голямата любов всъщност представлява търсене на изгубената ни духовна половинка, е за мен най-романтичната идея на метафизиката. Пълни глупости, разбира се. И все пак изкусителна фантазия! Не може категорично да отхвърля възможността Даян да е моята сродна душа. Естествено, същото мисля за всяка, в която се влюбвам.

Мъжете около Даян проследяват погледа й. Като ме видят, поглеждат отново към нея. Сякаш за да проверят дали не е късогледа или умствено изостанала. Или специалист, помагащ на пациент в приобщаването му към обществото, който го е извел на забавление. Или може би сладко маце, което съм си поръчал по телефона.

С извинения си пробивам път през крещящата тълпа и се вмъквам между Даян и немец, който пее някаква пиянска песен. В Лондон има около 7000 кръчми. В много от тях посетителите са изключително туристи. Англичаните си имат своите скрити убежища. Разбирам ги. Примамваме с банкнота келнера към масата ни. Даян поръчва две светли бири. Изпиваме ги бързо.

 

 

Уличното движение преминава покрай нас в движеща се маса от метал. Светлинните фонтани на неоновите реклами се изкривяват във външния ръб на очилата ми. Чувствам се изгубен. На друга планета. За Даян това е вкъщи. Пъхнала е ръката си в моята и бърбори, изпълнена с онази самоувереност, израснала от отражението, което е оставила в огледалото след часовете, прекарани над кутията с гримове и в гардероба. Сложила си е червени найлонови чорапи, черна пола и червена блуза под късо кадифено яке. За бельото мога само да фантазирам. Носи малка чантичка, чиято презрамка пристяга по диагонал гърдите й. Косата си е прибрала в конска опашка.

— Сетих се да се обадя на Луси. Не съм ли добро момиче?

— Луси?

— От библиотеката. На Британския музей. Тя с голямо удоволствие би ти помогнала.

— С голямо удоволствие?

Тя се смее.

— Луси е страшно любопитна що се отнася до всички мои авантюри.

Докато Даян разказва за веселата Луси, аз размишлявам над факта, че съм „авантюра“.

Харесвам тихи жени. Леко стеснителни, затворени в себе си жени. Не такива, които подсвиркват на мъжете в баровете. Харесвам жени, които са изпълнени с мисли и чувства, но които не ги споделят с кой да е. Не разбирам какъв тип жена е Даян. Или защо съм така привлечен от нея. Още по-малко разбирам какво тя вижда в мен.

 

 

На „Гарик стрийт“ има френски вегетариански ресторант, известен с фантастичните си menu potager^[1], и с надутите си цени. Ако възнамеряваш за първи път да поканиш красива жена на вегетарианска вечеря, над теб ще се стовари проклятие, ако не си се устремил към най-доброто.

Убеждавам Даян да опита бобена каша с коричка от сирене. За себе си поръчвам огретен от патладжани и цели аспержи с винегрет. За предястие се договаряме за палачинки със спанак и печурки, които фъфлещият келнер с присвитите очи ни препоръчва с неохота. Едно от преимуществата на вегетарианските ресторанти е, че келнерите са без предразсъдъци. Затова те се отнасят с един албинос също толкова надменно, колкото и с останалите гости.

Когато келнерът записа поръчката, запали свещта и се оттегли, Даян поставя лакти на масата, скръства ръце и ме поглежда. Тъй като светлината в ресторанта е приглушена и тъй като лицето ми се къпе в сенки, които ще скрият изчервяването, и тъй като подобни дребни детайли ми дават определена закрила, аз се осмелявам да се пошегувам с немислимото:

— Знам защо излезе с мен.

Думите ми я смущават. Тя се изправя.

— О?

— Любопитна си в какво се превръщат албиносите в полунощ — казвам.

Тя се взира неразбиращо в мен. После започва да се смее.

— Кажи ми защо тогава! — моля я аз.

Тя си прочиства гърлото, стяга се и ме поглежда накриво.

— Защото те харесвам!

— Харесваш ме?

— Никога не съм срещала някой като теб.

— Да, мога да ти повярвам.

— Не ме разбирай погрешно. Казвам го в добрия смисъл на думата.

— Ъъ… благодаря.

— Не си от хората, които се предават лесно.

— Мисля, че точната дума е „упорит“.

Засмива се и ме поглежда отново.

— Нямаш ли си приятелка? Там, вкъщи?

— В момента не. — Едно меко преувеличение. Не ми се иска да изглеждам като нещастник. — А ти?

— Нито пък аз в момента. Но сигурно съм имала стотици. — За кратко се задържа на границата между смеха и отчаянието. За щастие смехът побеждава. — Задник със задник! — казва в празното пространство.

Мълча. Да се занимавам с чуждите любовни мъки не е най-силната ми страна. Достатъчно проблеми си имам със собствените.

Тя ме поглежда в очите. Опитвам да отвърна на погледа й. Не е толкова просто. Лошото ми зрение причинява неволни движения на очните ябълки. Състоянието се нарича нистагъм. Лекарите смятат, че се дължи на усилието на окото едновременно да фокусира и да разпредели светлината, което настъпва през ириса. Но за повечето хора изглежда като нервно бягане на погледа.

— Ти не си като другите — казва тя.

Предястието идва. Ядем в тишина.

Чак когато келнерът сервира основното ястие, налива вино, просъсква „Bon appetite!“ и с поклон се оттегля към тъмното си, влажно скривалище до кухнята, Даян се оживява. В продължение на един дълъг миг тя седи и ме наблюдава, като ту се усмихва, ту прехапва долната си устна. Набожда едно бобче и го пъхва в устата си.

— И така — защо стана археолог? — пита тя.

Отговарям, че съм станал археолог, защото имам чувство за историчност, за систематичност, дедукция, тълкуване и разбиране. Теоретично можеше да стана психолог. Психологията е изкуството да упражняваш археологията в душите на хората. Но съм прекалено стеснителен, за да мога да бъда добър психолог. Освен това не питая почти никакъв интерес към проблемите на другите. Не защото съм егоист, а защото моите собствени проблеми ми стигат.

— Какво е това ковчеже, Бьорн? — пита тя.

Побутвам аспержата напред-назад в чинията, преди да отговоря:

— Има нещо, което крият. Нещо ужасно голямо.

— Какво би могло да бъде?

Поглеждам през прозореца. Товарна кола с тъмни стъкла стои неправилно паркирана до ръба на тротоара. Забивам вилицата си в аспержата и потръпвам. Представям си камери и микрофони зад тъмните стъкла на колата. Понякога имам проблеми с параноята си.

— Нещо толкова голямо, че те биха стигнали много далеч, за да го запазят в тайна — изричам тихо.

— Кои са те?

— Всички. Никой. Не знам. Макмълин. Лайлуърт. Професор Арнцен. ОМИ. Дирекцията за управление на културното наследство. Всички заедно. Може би ти също?

Тя не отговаря.

— Последното беше шега — казвам.

Тя ми намигва и оплезва език.

— Трябва да са попаднали на нещо през хиляда деветстотин седемдесет и трета година — казвам. — В Оксфорд.

— В Оксфорд?

— Всички следи водят там.

— Към седемдесет и трета?

— Да?

Болезнена гримаса преминава по лицето й.

— Има ли нещо? — питам.

Зад нас някой преобръща бутилка. Келнерът дотичва с укорително изръмжаване.

Даян разтърсва глава.

— Не — казва с далечен глас.

— Има толкова много неща, които не мога да подредя — продължавам аз. — Неща, които не си пасват.

— Може би ти не виждаш връзките? — предполага тя.

— Как мислиш? — питам я. — Как би могла ОМИ да знае къде точно е било заровено ковчежето?

Въпросът я изненадва.

— Знаели ли сме?

— Очевидно. Професор Лайлуърт, Де Уит и татко разглеждат още през хиляда деветстотин седемдесет и трета година в своята монография възможността на мястото да лежи заровен кивот. Едва през тази година те са сметнали за подходящо да почнат търсенето.

— Не е толкова странно. Миналата година получихме сателитните снимки, които разкриха къде точно се намира октагонът.

Трябваше да предвидя това.

— Действителността никога не е такава, каквато я виждаме — казвам. — Някой дърпа конци, които са невидими за нас.

— Какво имаш предвид?

— Знаели са точно какво търсят. Къде да го търсят. И го намериха. След това се появих аз и се намесих.

— Ето това харесвам в теб! Намесил си се!

— Те не са така въодушевени от този факт.

— Само на себе си могат да се сърдят.

— Сега съм камък в обувката им.

— Така им се пада!

Засмивам се.

— Наистина им имаш им зъб, а?

— Просто са толкова… — Поклаща глава и стисва зъби.

— Хареса ли ти бобената каша?

— Чудесна беше!

— Би ли станала вегетарианка?

— Никога! Too fond of meat!^[2] — намига ми.

 

 

Не се случва често да вървя през Лондон, притиснал красиво момиче. Въобще, да си призная, това не ми се е случвало често.

Въздухът е топъл, тежък, зареден. А може би аз си мисля, че е такъв. Махам на преминаващите коли. Намигам на момичетата. Някакъв просяк седи и дреме до телефонната будка. Даян е пъхнала ръка в задния ми джоб.

Не съм й казвал в кой хотел съм отседнал. И все пак тя е тази, която ме води нагоре по „Оксфорд стрийт“ и към „Бейсуотър роуд“. Или е подсъзнанието ми. Възползвам се от случая да сложа ръка на раменете й.

— Радвам се, че те срещнах — казвам й.

Притичваме на червено през една пресечна улица. Някакъв мерцедес изсвирва по нас.

— Наистина се радвам — повтарям и я придърпвам към себе си.

Внезапно тя спира рязко и помахва с ръка. Не разбирам какво прави. Оглеждам се за комари, доколкото могат да съществуват в центъра на Лондон. Едно такси завива до тротоара. Когато се обръща към мен, очите й са пълни със сълзи.

— Извини ме! — казва. — Благодаря за вечерта. Сладък си, но извинявай…

Затваря вратата с трясък. Отварям уста да кажа нещо, но там няма думи, които да искат да излязат. Даян казва нещо на шофьора. Не чувам какво. Шофьорът кимва с глава. Колата потегля със скорост. Даян не се обръща. Таксито завива зад ъгъла. Объркан, оставам замръзнал на тротоара и гледам движението.

Стоя дълго така.

 

 

На рецепцията смяната на Линда все още не е приключила. Писаната. Linda the long-legged leopard.^[3]

— Приятна ли беше вечерта? — пита професионално.

Кимвам кисело.

— Отново има съобщение за вас. И писмо. — Подава ми бележката с нейния почерк и един плик.

Прочитам, че Де Уит е звънял и е помолил да се свържа с него.

На път към стаята си разкъсвам плика за писмо. В него има бял лист хартия с кратко съобщение на него:

„Ще получите 250 000 паунда за ковчежето.

Моля, изчакайте по-нататъшни инструкции.“

Чудя се с колко биха могли да ме купят. Гордостта ми. Мнението ми за себе си. Самоуважението. Наистина, не съм сигурен. Но с 250 000 паунда няма да ме съблазнят.

Би трябвало да потърся помощта на психолог.