Том Егеланд
Краят на кръга (61)

8.

Барът затваря в единадесет. Прилежните учени си лягат рано. Поне в пустинята, където греховете не са се наредили на опашка. Полека се изсипваме в мраморно-блестящата рецепция, в която няма почти никой. Питър е пиян.

— Да подишаме ли свеж въздух? — предлага той.

Отговарям, че според мен идеята е добра.

Навън е тъмно като катран, а небето е ясно. Във въздуха се носи някакво сладникаво ухание. Питър ми показва път, минаващ покрай комплекса и нагоре по хълма, навътре в горичката от смокинови и маслинени дръвчета. Напредваме под слабото сияние от небето и осветените прозорци на института.

Малко по-нагоре по хълма спираме под едно дърво, разперило клоните си като покрив. Кората му е набраздена от ноктите на вековете. Луната свети през листата на дърветата като японски хартиен фенер. Изненадващо хладният въздух в пустинята има леко опияняващ ефект. Сякаш точно зад завоя някой хитър кактус изпуска наркотични газове и сокове.

— Някога тук се е намирал естествен оазис — казва Питър. Поема въздух дълбоко през носа, сякаш за да усети уханията. — Монасите посадили дърветата. И се грижили за тях. Чудо е, че въобще нещо расте тук.

— Какви са били монасите?

— Евреи и християни. Отцепници, бунтари. Искали са да създадат нова общност. — Смее се. Смехът му е леко жлъчен.

Погледът ми претърсва мрака. Оттук институтът изглежда като разбил се космически кораб, който сега лежи и свети, и се разстила по пейзажа. Като по предварително поръчан филмов ефект звезда прорязва небето.

— Каква гледка! — казвам аз.

— Погледнато сериозно, нищо повече от песъчинка, която изгаря при срещата си с атмосферата на Земята — казва той.

Всичко е тъмно, голямо, тихо. Това настроение предизвиква в мен някаква доверчивост.

— Кой си ти, Питър? — питам аз.

Ухилен, той изважда малка бутилка от вътрешния си джоб. Отвива капачката и ми подава плоската, обвита в кожа, бутилка.

— В по-широк контекст?

— Нека започнем оттам.

— Абсолютно никой — казва той.

Пия. Конякът прокарва горяща опашка след себе си.

— А в по-тесен контекст?

Давам му бутилката с настойчиво кимване.

Питър отпива глътка, потреперва, след това отпива още веднъж.

— В по-тесен контекст аз съм най-работливата пчеличка в кошера — възкликва.

Споглеждаме се. Намига ми, сякаш разбира, че отговорът му изобщо не е никакъв отговор.

— Изглежда знаеш много за кивота?

— Теории — отговаря той тихо. — Аз съм човек на науката. Животът ми се състои от това да знам подобни неща.

— Но онова, което знаеш, е така точно.

— Кой е казал, че знам? Правя предположения.

— Нека тогава продължим да предполагаме — предлагам аз.

— Какво искаш да знаеш?

— Ако кивотът на свещените тайни наистина съществува и именно тази реликва сме открили в манастира „Верне“… — започвам, след това спирам, докато поглеждам към него, — защо за някого би било важно да притежава кивота?

— Най-вероятно искат онова, което е в него.

— Кои?

— Могат да бъдат толкова много. Учени. Колекционери. Ватикана. Тайни групировки.

— А защо?

— Представи си, че посланието на ръкописа е от деликатно естество!

— Като например?

— Нещо, което би могло да разклати догмите.

— По какъв начин?

— Така, че да се наложи библейската история да бъде пренаписана.

— Е, и?

— Сега задаваш глупави въпроси. Библията е безгрешна. Тя не може да бъде поправяна.

— Но би ли имало някакво практическо значение, ако този ръкопис преобърне с главата надолу някои представи?

Той сбърчва чело.

— Сигурно се шегуваш, приятелю. Замисли се! Християнските догми биха могли да се разпаднат. Вярата на хората ще започне да се разклаща. Позициите на Църквата ще бъдат застрашени. Такива дреболии.

Подсвирвам с уста. Звукът е крехък и треперещ.

— В най-лошия случай — добавя той. Вдига джобната бутилка и отпива, като същевременно ме гледа. Преглъща тежко. — Но това са чисто и просто предположения.

— Вълнуващи теории!

— Историята е вълнуваща. До голяма степен поради факта, че историята е тълкуване.

— Тълкуване през погледа на следващите поколения.

— Именно! За своите съвременници Исус Христос е бил на първо място политическа фигура.

— И син на Господ.

— Ами! По-скоро следващите поколения са се съсредоточили върху неговата божественост.

— Следващите поколения?

— Много по-късно. За да ситуираш Исус в историята, трябва да се върнеш до хилядагодишното очакване на Месията в юдаизма и до тогавашната политическа ситуация в Юдея и Палестина. — Той облизва устните си и ги избърсва с опакото на дланта си.

— Не съм експерт точно в тази област — признавам аз.

— Римската империя била придобила могъщество — започва той. — Юдея била нещо като локално царство със свой цар, Ирод, но всъщност била управлявана от Рим посредством Пилат Понтийски. За гражданите й Рим бил далечен, но дразнещ болезнен абсцес. Обществото представлявало побъркана менажерия от секти и групировки, предатели и държавни изменници, духовници и пророци, бандити, убийци и измамници.

— Като който и да е голям град в днешни дни — отбелязвам аз и хващам бутилката. Конякът стопля, замайва.

Изражението на Питър е отнесено, отделни хора придобиват такова вглъбено изражение, когато са всецяло погълнати от нещо и вярват, че всички останали са също така неизмеримо запленени.

— Били са метежни времена! — продължава той. — Около годините преди рождението на Христос, зилотите^[1] събират фарисеите^[2], есеите и други в едно политическо и военно движение. Исус се ражда в самото начало на бунт, който щял да продължи сто и четиридесет години. И всичките заедно очаквали Месията. Спасителят. Политическият и религиозният водач.

— И са го получили.

— Уф… — Той сбърчва нос. — Дали? Нека разгледаме езика, семантиката. В наши дни Месия и Спасител носят различно значение от онова в онези дни. „Месия“^[3] означава на гръцки „Христос“. На иврит и гръцки означава Избраният или Богопомазаният. Някакъв цар или водач.

— Фигурата на предводителя.

— Именно. Всъщност всички юдейски царе, потомци на Давид, са били назовавани Месия. Дори свещениците, които римляните избрали за царе на дребни райони, наричали сами себе си Месия. Но за зилотите никой от тях не бил истинският Месия. Техният спасител трябвало да произлиза от рода на Давид. Мечтата за Месията граничела с истерия. Но запомни: те не очаквали божество, а цар. Водач. Предводител! „Месия“ била политическа титла. Мисълта за Божия син, както днес познаваме Исус, за тях била доста далечна. От друга страна, те вярвали, че Божието царство щяло да дойде на Земята всеки момент.

— Но Божият син е онзи, в когото вярваме и когото боготворим в наши дни — казвам аз. — Все още. Стотици милиони хора. В големи части от света.

Питър вдига един камък от земята и го хвърля в тъмнината. Чуваме го как се удря в пръстта и как отскача няколко пъти, преди да се успокои.

— Така е — съгласява се той.

Отпивам от коняка.

— Но сега ти ми казваш, че златният кивот може да съдържа нещо, което би могло да разклати устоите на тази вяра? — питам.

— Не знам. Наистина не знам! Възможно е… — Той поема дълбоко въздух. — Питаш ме какво мисля? Мисля, че твоят кивот съдържа нещо… — Спира, сякаш е усетил някого, там в тъмнината, който стои и ни слуша.

Опитвам се да видя нещо, да чуя някакъв звук, шумолене на дрехи, изпращяване на клонка. Но не чувам нищо. Обръщам се към Питър. Той гледа настрани. Подавам му бутилката. Той отпива няколко малки бързи глътки. След това охлажда гърло с дълбоки вдишвания свеж въздух.

Стоим, заслушани в тишината.

— Каза, че вярваш, че кивотът съдържа нещо…

— … което би могло да промени разбирането ни за историята — продължава той. — И за християнството.

Мълча. Но мисля, че това наистина би могло да обясни истеричния интерес към кивота.

Той вдига друг камък и го запраща в тъмнината. Може би е лежал несмущаван в продължение на петстотин години. Полетът в мрака трябва да е доста шокиращ. Но сега камъкът лежи отново спокойно. Може би за нови петстотин години.

— Би ли могъл да бъдеш по-конкретен? — моля аз.

Той леко поклаща глава.

— Но защо ръкописът задължително трябва да е толкова важен? — питам аз. — Може би ковчежето съдържа — псалми? поеми? — любовните писма на някой папа? Или нещо подобно.

Той се засмива, рита с обувка един корен, който едва се подава от земята.

— Приятелю, ръкопис, пренесен в ковчеже от злато до един манастир на края на света, не съдържа платежно нареждане за покупка и грижи за мулета, в това мога да те уверя.

— Тогава за какво според теб става дума?

Той мисли. Докато стои и обмисля въпроса ми, той ме изучава без притеснение.

— Нещо, свързано с християнството? — пита.

Или твърди. Не съм напълно сигурен.

— Ръкописът Q? — пробвам се.

Той издава някакъв одобрителен звук.

— Може би да. Може би не. Всъщност не би ме изненадало. Но имам чувството… не, не мисля, че е Q.

— Защо не? Би съвпадало с хипотезата ти?

— Биорн — парира ме той, — какво знаеш за института „Шимър“?

Хвърлям един поглед надолу към блестящия дворец.

— Една от водещите институции в световен мащаб за изучаване на история на юдейството и християнството? — предполагам.

— Правилно. Нашето академично алиби и репутация. — Той се навежда към мен и усещам острия дъх на коняк. — Нека споделя една тайна с теб.

Млъква, аз чакам. Подава ми бутилката. Отпивам само една малка глътка.

— По-голямата част от изследванията, с които се занимаваме, се публикуват в световните водещи специализирани издания. Или излизат под формата на доклади, научни трудове, докторски дисертации. Но се занимаваме и с проучвания, които никога не споделяме с колеги. Научна работа, запазена за неколцина избрани.

— Която се отнася за?

— Стари текстове.

За щастие не поглежда към мен, тъй като едва ли изглеждам адски впечатлен. Бях се надявал на нещо по-вълнуващо. Скрити съкровища. Потънали в забрава гробове на царе. Древни тайни, които никога не са били разрешени. Тайната на пирамидите. Мистични карти на отдалечени и недостъпни планински котловини, където еликсирът на младостта тече бистър и син от праисторически ледници. Имам доста елементарно въображение.

— Стари текстове — повтаря той и млясва с устни. — ДНК кодовете на цивилизацията и науката, ако щеш. Изворите на разбирането ни за миналото. И по този начин разбирането кои сме днес.

— Високопарни думи. Но разбирам какво имаш предвид.

— Оригинални ръкописи. Записки и предания. Писма. Закони и наредби. Химни. Евангелия. Библейски текстове. Свитъците от Мъртво море. Наг Хамади. Ръкописи, които спокойно е можело да бъдат включени в Библията, но никога не са успели да стигнат до там. Защото някой е искал да стане така.

— Не Господ?

Той изсумтява.

— Изобщо не е Господ.

Казвам:

— Ако никой не знае какво има в ковчежето, или какво би трябвало да пише в евентуалния ръкопис, защо го търсят така отчаяно?

Питър поглежда нагоре. Въздухът е кристален. През листата на дърветата звездите белеят като мляко. Връхлита ме мисълта, че светлините, блещукащи горе, са миналото. Най-далечните звезди са престанали да светят много преди Земята да се роди.

Преместваме се няколко крачки. Питър сяда на една скала.

— Ако ми е позволено да гадая — казва, — мисля, че става въпрос за библейски текстове.

Стоварвам се до него. Усещам студения камък през материята на панталона.

— Оригинални библейски ръкописи ли имаш предвид?

— Например. Или напълно непознати, но все пак централни текстове. Или пък оригиналните ръкописи на познати текстове, който показват как съдържанието е било преиначено във времето.

— В Библията?

Той поклаща глава.

— Да! Учудва ли те това?

— Дълбоко. Нима някой е дръзнал да променя Библията?

— Разбира се. — Питър изважда една пура и я запалва. В тъмнината пламъкът на запалката разлива море от светлина. Надушвам рояците от насекоми, които ние не виждаме. Дима от пурата отблъсква уханието на цветя и дървета от оазиса.

— Библията не е била написана веднъж и завинаги — казва той. — Тя отразявала колективното разбиране и тълкуване. Започнали са я едни. Други са я завършили. Междувременно са доукрасявали историите. — Той си дръпва и изкарва дима през ноздрите си. — За да разберем Новия завет, трябва също така да разбираме историята. Не можеш да четеш Библията изолирано от историческата действителност, в която са се намирали пророците и евангелистите.

Изгрухтявам. Отпивам отново. Някой запалва светлините в библиотеката. Стъклените куполи на покрива премигват с нежелание в неоновосиньо. Сякаш светлинните тръби са били заспали дълбоко и се противят да бъдат събудени.

— Трудно ми е да проследя връзките от библейската история до хоспиталиерите — признавам аз.

— Те се появяват много по-късно. Като пазители и закрилници на знанието, което кивотът криел. И крие. Когато Йерусалим паднал през хиляда сто осемдесет и седма година, хоспиталиерите преместили седалището си в крепостта Акра. Там останали за над сто години. — Колебае се. — Не са много хората, които знаят, че орденът бил разделен на две през периода в Акра.

— Разделен на две?

Усещам, че тази информация е важна, но не разбирам защо. В мрака очите му са като въглени.

— За някои може да изглежда без значение. Единици историци и изследователи на религията знаят, че орденът е бил разделен. А много малко от тях самите знаят защо. Крилото, известно на историята, се преместило в Кипър и Родос, а по-късно към Месина и Малта през хиляда петстотин и тридесета година.

— А другите?

— Изпарили се! Или по-точно казано, изчезнали вдън земя.

— Защо?

— Не знам.

— Но?

— Нека помислим. Ако тайното крило на ордена съхранява някаква тайна? И единствената му задача е да пренесе в бъдещето някакво знание? И да опази това знание.

— И кой щял да се погрижи за всичко това? — питам аз.

— Може би все още съществува велик магистър?

— Искаш да кажеш, че хоспиталиерите все още имат велик магистър?

— За когото дори и членовете на ордена не знаят. Таен велик магистър.

— За какво им е тогава, ако е толкова таен?

— Може би той е онзи, който пренася знанието за миналото. Може би той е онзи, на когото му трябва ръкописът.

— Това въпрос ли е?

— Предположение.

— Ти знаеш нещо.

Питър поглежда театрално нагоре.

— Аз? Какво бих могъл да зная аз? Какво, по дяволите, биха търсили хоспиталиерите в скандинавския север? В далечната студена Норвегия? Защо би им хрумнало да скрият каквото и да било в октагон на края на света?

Не отговарям. Както и не повдигам въпроса, че той знае за октагона. Аз не съм му споменавал за него. Трябва да е невероятно добре ориентиран.

— Може би — подмятам аз, — става въпрос за упътване?

— Към какво?

— Към някое съкровище.

— Съкровище? — видът му е неразбиращ. — Какво съкровище?

— Пфу… Скритото и забравено богатство на династията на Меровингите^[4]?

Той избухва в смях.

— Значи ти си от хората, които вярват в подобни разбойнически истории? Които вярват, че някога в миналото е имало хора, които действително са скрили богатствата си така добре, че те все още не са открити?

— Не вярвам в нищо всъщност. Размишлявам. Точно както и ти.

— Нека ти кажа едно: подобно на историческите конспиративни теории за франкмасони и евреи, тези истории за съкровища са най-издръжливите и дълготрайни от всички.

— Тогава? Може би в тях има нещо вярно?

— Проблемът е, че те предполагат на един неизмеримо богат човек да му хрумне нещо толкова неизмеримо тъпо, като това да зарови или скрие богатството си, вместо да го предостави на сигурно съхранение при някого, на когото има доверие. — Той се ухили. — Имай предвид, че богатите хора като цяло са станали богати, защото обичат парите и всичко, което ги съпровожда! Никой не би скрил богатството си, без най-приближените му да знаят къде е.

— Ако някой би могъл да го открие, то това би трябвало да си ти — казвам аз.

Той избоботва нещо, което предполагаемо е някакво потвърждение.

Покашлям нервно.

— Питър, християнин ли си или евреин?

Той поема въздух, свирещ и напрегнат звук.

— В какво вярвам — казва той ниско, — няма почти никакво значение. Повече ме занимава онова, което знам.

 

 

По-късно, когато сме изпразнили джобната бутилчица и вървим бавно обратно към института, Питър се спъва в един корен. Единствено светкавичната ми реакция го спасява да не се търколи по една урва. Той мърмори благодарности, които са насочени или към мен, или към някой бог, ако изобщо пламъкът на справедливостта гори в сърцето му точно в този момент.

Казваме си „лека нощ“ на рецепцията.

Аз съм пиян и замаян, а и хубавичко ми се гади. Преди да потъна в леглото си и да бъда центрофугиран, докато заспя, коленича (не по-различно от някой монах) пред бялата порцеланова тоалетна и повръщам.