Том Егеланд
Краят на кръга (35)

12.

Не ми е особено лесно да се направя красив.

Жените могат да правят чудеса с грим. Невзрачните стават красиви. Красивите стават неустоими. Мъжете могат да си направят прическа, да направят кожата си бронзова с фон дьо тен, да си пуснат брада. На моята външност не действа нищо.

При специални случаи аз компенсирам с облекло.

Тази вечер си слагам сиви боксерки „Калвин Клайн“, костюм „Армани“, бяла риза, копринената вратовръзка с ръчно рисувани лотосови цветове, черни чорапи, кожени обувки. Ръкавите на ризата закопчавам със златни ръкавели.

От яката надолу не изглеждам толкова зле.

Наплисквам страните си с тоалетна вода за след бръснене „Юван“. Слагам гел на перчема. Когато бях по-млад, опитвах да почерня съвсем мъничко безцветните си мигли и вежди със спирала, която отмъквах от мама. Вече не го правя.

Излизам в антрето и се оглеждам изпитателно в голямото огледало.

Със сигурност не приличам на гръцки полубог. Но не съм и толкова зле.

Разпечатвам опаковката „Чо-Сан“ и откъсвам един кондом от лентата. Аз съм един вечен оптимист. А долу в панталоните ми има един, който се надига и се надява.

Линда от рецепцията ме оглежда, когато й давам магнитната карта.

— Елегантен сте, мистър Балто — казва одобрително.

Дали е извратена? Възбужда ли се от албиноси? Linda the libidinous lily^[1].

— Не знаех, че сте тук — продължава. — Приех съобщение за вас. — Подава ми бележката. Чарлз де Уит е звънял. — Моля свържете се възможно най-скоро.

— Кога се получи съобщението? — питам.

— Забравила ли съм да запиша? Ooops, so sorry!^[2] Преди няколко часа. Не, повече. Веднага след като застъпих на смяна. Около четири часа, може би. — Усмихва се с кокетна извинителна усмивка, би трябвало да разбера, че тя има по-голямо призвание на този свят от това да помни кога е приела съобщение за някакъв надут албинос на рецепцията в хотел от средна класа в „Бейсуотър“.

Поглеждам часовника. Седем и половина.

Качвам се в стаята и позвънявам на Лондонската географска асоциация. Отговаря нощният пазач. Кисел е. Току-що е станал. Никога не е чувал за Чарлз де Уит, трябва да позвъня в работно време. Моля го за всеки случай да провери списъка с вътрешни номера. В слушалката се чува трясък, когато той я захвърля на масата. Чувам го как прелиства. На заден план долавям гласа на истеричен спортен коментатор. Връща се обратно. Така е, както ми е казал, не е открил никакъв Де Уит в списъка с телефонни номера, трябва да позвъня в работно време.

В указателя намирам само един Де Уит, Джоуселин, на „Протъроу роуд“. Избирам номера.

— DeWitt residence^[3] — изрича гласът на жена от негроидната раса.

Представям се и питам дали мога да говоря с Джоуселин де Уит. Не е тя. Госпожа Джоуселин не е вкъщи, разговарям с икономката.

— Може би и вие можете да ми помогнете. Дали това случайно е семейството на Чарлз де Уит?

Настъпва тишина. Накрая тя отговаря.

— Да, това е дома на Чарлз де Уит. Но за това трябва да разговаряте с мисис Джоуселин.

— Кога очаквате да се върне?

— Мисис Джоуселин беше няколко дни при сестра си в Йоркшир. Връща се утре.

— А мистър Де Уит?

Тишина.

— Както казах, за това трябва да говорите с мисис Джоуселин.

— Само един въпрос! Неин съпруг ли е Чарлз де Уит?

Колебание.

— Ако желаете, ще съобщя на мисис Джоуселин, че сте се обаждали.

Още веднъж оставям името си и телефона на хотела.