Том Егеланд
Краят на кръга (37)

14.

— Даян има доста странно отношение към мъжете.

Седнал съм на един твърд стол в читалнята на библиотеката на Британския музей. Над мен таванът се извива на главозамайващата височина от 32 метра. Читателските банки са разположени лъчеобразно спрямо кръглия център на залата. Писмени паметници на англосаксонската цивилизация. Планина от дебели книги се издига на масата пред мен. На пода има две картонени кутии с документи от архива с ръкописи. Всичко — въздухът, дрехите ми, върховете на пръстите, мирише на прах. Само Луси мирише на Салвадор Дали.

Вече четири часа прелиствам и записвам. Изпълнил съм 12 страници с бележки, коментари, наблюдения. Сега Луси се върна. Насадила е съблазнителното си дупе на свободния стол до мен, седи и клати крака във въздуха. Има червена коса, гримирани в синьо клепачи и торбест пуловер. Мини пола. Ясно е, че тя смята, че аз само подчертавам странното отношение на Даян към мъжете.

Не съм свикнал да говорят за мен като за „мъж“. Не съм свикнал жените да говорят за мен като цяло. Освен ако не ме съжаляват.

— Да, мъжете са си мъже — промърморвам и опитвам да прикрия колко неудобно се чувствам.

— Екстра са за чукането! — изгуква тя.

— Намери ли нещо друго? За манастира „Верне“?

— Съжалявам, получи всичко, което имаме. — Гласът й е дрезгав. Сякаш е пирувала малко по-дълго и малко по-често от нормалното. — Повечето са писма и препратки в ръкописи. Затова пък имаме още много материали за Ордена на рицарите хоспиталиери, ако искаш да ги прегледаш. Защо се интересуваш от всичко това?

— Отнася се за едно археологическо откритие.

— Тя каза, че си археолог. Намираш ли онова, което търсиш?

— Дори не знам какво търся.

Тя се смее.

— Даян каза, че си доста странен.

 

 

Орденът на рицарите хоспиталиери е създаден с благотворителна цел в една болница в Йерусалим през 1050 година и е кръстен на Йоан Кръстител. Монасите се грижели за старите и болните, но по-късно (вдъхновени от Ордена на рицарите тамплиери, създаден през 1119 година) се заемат да бранят с военна сила Светите места.

Когато Йерусалим пада през 1187 година йоанитите преместват главната си квартира в крепостта Акра. Оттук се бият срещу мюсюлманите заедно с тамплиерите. Същевременно някои монаси обикалят по света. Макар и странно, дори до Норвегия. Когато крепостта Акра пада през 1291 година, йоанитите местят седалището си първо в Кипър, после в Родос.

През вековете рицарите йоанити са въвличани от битка в битка, принуждавани са да бягат, тласкани са от възход към падение и пак към нови възходи. Орденът израства могъщ и богат. Приема дарения от крале и князе. Кръстоносците донасят вкъщи богати съкровища от своите грабителски походи. Достатъчен е фактът, че орденът съществува и до днес.

Докато събратята им в Европа водят войни срещу могъщи врагове, хоспиталиерите в манастира „Верне“ се радват в началото на добра закрила. С була римският папа поставя ордена под закрилата на Светия престол, местното население и кралят ги защитават добре. Но скоро и монасите в манастира „Верне“ срещат съпротива. В писмо папа Николай отправя молба до епископа в Осло на монасите да им бъде върната собствеността, която им е отнета. Можем само да гадаем какво означава това.

Великият магистър на ордена признава единствено папата за по-висшестоящ. Чрез своите три прослойки — рицари, духовници и служещи братя, орденът се разпростира из цяла Европа. В манастирите те продължават да се грижат за старите и болните. Но зад цялата тази благочестивост се крие желанието на Великия магистър за все повече земи, повече злато и скъпоценни камъни, все по-голяма власт. За кралете, князете и духовенството хоспиталиерите и рицарите тамплиери се превръщат в опасни конкуренти. През 1312 година Филип IV организира кратък процес и разпуска по-могъщия от тях — Ордена на рицарите тамплиери. В ръцете на по-безобидните хоспиталиери преминава голяма част от неизмеримите богатства на тамплиерите, но и те нямат много време да се насладят на благосъстоянието си. Земите и съкровищата им са конфискувани. През 1480 година рицарите хоспиталиери отблъскват турско нападение срещу Родос, но през 1522 година капитулират пред турския султан Сюлейман. Турците позволяват на Великия магистър да отпътува за Месина и през 1530 година по време на преговорите с император Карл V те го убеждават да им отстъпи Малта, Гозо и Триполи.

Две години по-късно времето на хоспиталиерите в манастира „Верне“ приключва.

 

 

Луси носи червени найлонови чорапи. Това отвлича вниманието ми. Найлонът издава триещ звук между бедрата й всеки път, когато тя помръдне крака. Звук, който лесно може да завърти колелото на фантазията ми.

— Кой е бил той? Предишният?

— Джордж. Лайнар. Само я използваше. Тя е толкова доверчива. — Прави многозначителна гримаса. — Хвана го с една… уличница.

— Скъса ли тогава с него?

— Даян? Ха! Беше напълно обсебена от него. Казвах й: „Той е само едно тяло! Body and muscles! Nice ass, no brain^[1]“. Но нея това я устройваше.

— Тя изглежда по-интелигентна.

— Даян има ум като бръснач. Но да си умен, това не те прави експерт по мъжете. Даян… тя е без корени. Търсеща. Не знам какво й има. Малко е специална.

— На мен ми изглежда нормална.

— Да, да. Но е имала тъжно детство. Това винаги има ефект върху теб като личност.

— Тъжно детство?

— Даян е израснала в пансиони. Баща й я посещавал всеки месец. Тя го боготвори. Но същевременно, мисля, го мрази.

— Изоставил ли я е?

— Баща й ли?

— Не, предишният. Джордж.

— В това можеш да бъдеш сигурен! Нанесе се направо при курвата си. Която беше по-надарена от Даян. Но десет пъти по-тъпа. Двамата са по-сполучлива двойка, ако питаш мен.

— А ти? Омъжена ли си?

— Аз? — Тя изкрещява.

В тишината около нас другите надигат глави. Тя се плясва по устата и промърморва „шт“ сама на себе си.

— Омъжена? Аз? — прошепва. — Аз съм само на двадесет и три!

Сякаш това обяснява нещо.

Ако не бе Луси, щеше да ми трябва поне един ден, за да получа достъп до библиотеката и ръкописите. Тя ми набави читателски пропуск и пропуск до ръкописите, без да се налага да се редя. Направиха ми снимка и взеха норвежкия ми паспорт, аз попълних формуляр от 2 страници.

В голямата разграфена тетрадка съм записал определено количество информация, за която не знам доколко има някакво значение. Големи части от архива от манастира „Верне“ — Domus hospitalis sancti Johannis in Varno, в латинските извори — са били непокътнати през 1622 година. Най-старата от папските були, даваща привилегии, подписана от папа Инокентий III, е издадена на giffuett munckenne ij Werne closter през 1198 година. През същата година папата отлъчва крал Свере от католическата църква. Следователно манастирът трябва да е бил по-стар. Поне от 1194 година. Но по-вероятно от 1188 година — точно след като йоанитите напускат Йерусалим и се преместват в Акра. Папа Климент III (който никога не бил признат за папа) написал тогава писмо до магистъра на йоанитите. Впоследствие учените са имали трудности с тълкуването на значението на писмото. Накратко то е заповед към ордена да изпълни свещеното нареждане да скрие и пази кивота. Писмото не играе някаква централна роля в историята на религията. Дори не е цяло. Но на копието на разпокъсания документ аз виждам, по средата на скъсаното място, три букви. В-А-Р. Вероятно никой не се е спирал върху тези букви. Както споменах, това е просто един от хилядите документи. Но не може да се изключи възможността буквите да са образували думата Варна.

По-късно през деня Луси ме завежда в кабинет, където една слушалка лежи до телефона и ме чака.

На линията е Даян.

Почти шептейки, тя ме моли за извинение за предишната вечер. В гласа й има някаква хладна дистанция. Сякаш не знае точно какво иска или мисли. Не е имала намерение да ме изостави така внезапно, но се е почувствала зле. Надява се да не съм се обидил.

Отговарям, че може би не й е понесла вегетарианската храна.

Тя пита дали съм се разочаровал.

— Разочаровал? — възкликвам бодро и неразбиращо. — Тъй или иначе си бяхме тръгнали към вкъщи, ха-ха.

Тя пита дали би могла да поправи нещата. Дали бих искал да се срещнем същата вечер? В нейната къща?

— Защо не? — отвръщам. — Не мисля, че имам някакви планове.