Том Егеланд
Краят на кръга (72)

3.

Макмълин ме посещава отново малко по-късно същия следобед. Мехлемът и морфинът успокояват болките, но кожата боде и сърби, а морфинът превръща мозъка ми във водниста супа, в която мислите ми се блъскат.

— А! Изглеждаш доста по-добре! — възкликва той.

Лъже.

Издърпва стола до ръба на леглото.

Опитвам се да се изправя. Кожата ми е с два номера по-малка. Въпреки булото от вцепенено безразличие, причинено от опиянението на морфина, не успявам да сдържа един стон.

— Ще мине — казва той. — Лекарят ни уверява, че изгарянето е повърхностно.

— Кога ще мога да си отида вкъщи?

— Веднага щом си във форма.

— Не съм затворник, нали?

Той се смее.

— Всички сме затворници. Но ти не си мой затворник.

— Бих искал да премисля някои неща.

Той прокарва пръсти през сребристата си коса.

— Никога не си правил нищо прибързано, нали, Бьорн?

— Мога да бъда спонтанен. Дори и да е малко по малко. Къде е Даян?

— Даян? — Погледът му потъмнява. Не казва нищо. Отваря уста, но се спира.

Опитвам да разчета изражението му.

— Знам, че си неин баща — казвам.

Той не отговаря веднага. Сякаш трябва да се замисли.

Но накрая казва:

— Да. — Тихо. Прозвучава като въздишка. Сякаш не е абсолютно сигурен.

— Това обяснява някои неща.

Вперва сурово поглед в мен.

— Чуй сега! Тя никога не е направила нещо нередно спрямо теб! Тя не те е предала! В нито един момент!

— Тя…

Вдига ръка във въздуха неодобрително.

— Достатъчно. Не сега. — Мисъл, която очевидно го забавлява, ободрява лицето му. Устните му се раздвижват безмълвно, полуусмихвайки се. Завладян, наблюдавам смяната на декора, която протича вътре в него. Все едно подслушваш тайно разговор, воден от някой ексцентрик със самия себе си. — Ние сме две инатливи магарета, Бьорн — казва той.

— Говори за себе си.

— Няма да дадеш кивота, преди да си източил от мен всичкото знание, което успееш.

— Не твоето знание е това, което целя, Макмълин.

— Какво е тогава?

— Само истината. За кивота. И онова, което е в него.

Той ме гледа право в очите и диша затруднено.

— Приятелю, хора са умирали, за да запазят тази тайна.

— Понякога — отвръщам, — си леко мелодраматичен.

Учуденото му изражение се разлива в радостен, звънлив смях. Обидите никога не го достигат. За онези от нас, които използват иронията и сарказма като оръжие, това е неблагоприятно качество.

— Странно как двама твърдоглавци като нас стоят и дърпат всеки от своята страна на това въже — продължава. — Аз искам да получа кивота и да запазя тайната му. А ти не искаш да го предадеш, преди да узнаеш какво крия.

— Не мисли, че ти съчувствам!

— Не съм и молил.

— Кажи тогава, защо да ти вярвам?

Той поклаща въпросително глава.

— Разказа ми за една машина на времето. Уинтроп твърдеше, че става въпрос за космическа совалка. Питър говореше за своите въздушни теологически теории. На какво да вярвам? Всички вие лъжете, всички!

Той ме гледа дълго. Усмивката му е неразгадаема.

— Искахме да те объркаме — казва той.

— Успяхте. Поздравления! Mission accomplished.^[1] Объркан съм!

— Нищо от онова, което правим, не се случва без причина.

— Заклевам се, че ти вярвам.

— Но опитай, ако можеш, да разбереш. Кивотът изобщо не биваше да попада в твоите ръце. Ти се пречкаш на пътя ни. Не можеш да ни обвиняваш, че правим каквото и да било, за да си го върнем.

— Каквото и да било?

— Разбираш какво искам да кажа.

— О, да, вие искахте да ме объркате…

— … и да ти дадем решение, на което никой не би повярвал, ако ти продължеше да се занимаваш с него. Но което все пак да бъде толкова фантастично, че да обяснява всичките ни усилия да скрием кивота на сигурно място.

— Да го скриете? Но той е все пак у мен, у мен.

— Именно.

Той става и внимателно хваща превързаната ми ръка. Гледа ме дълго. Най-накрая трябва да отклоня поглед. Той се навежда напред и ме погалва по косата. Струва ми се, че очите му блестят. Трябва да е някакво отражение на светлината.

— Кой си ти? — питам го аз.

Той поглежда настрани. Не отговаря.

— Наистина? — настоявам. — Кой си ти в действителност?

— Скоро пътищата ни ще се разделят. Завинаги. Ти ще се върнеш в Осло. Казват, че най-лошото ще е минало след няколко дни.

— Те?

— Ще получиш мехлем. За да облекчи паренето и сърбежа.

— Колко мило.

— Ще ти уредим самолет.

— Ние?

— Толкова си скептичен, Бьорн.

— Не съм свикнал да бъда преследван от всички.

— Може би не преследват теб.

— Ха-ха.

— Може би преследват нещо, което си присвоил?

— Може би съм склонен да го предам — казвам аз.

— На каква цена?

Изкушаващо е да кажа десет милиона крони. Ферари. И седмица на Малдивите с перуанска гола танцьорка, която през целия си живот е имала греховни фантазии, включващи албиноси. Но се задоволявам със следното:

— Едно обяснение.

— Какво повече искаш да знаеш?

— Истината. Не само частичка от нея.

— Още ли не разбираш? — пита той.

— Не — отговарям. — Но има хора, които вярват, че албиносите възприемат по-бавно от останалите.

Усмихва се, без да му е забавно.

— Ръкописът Q ли е?

— Q? — Той повдига вежди. — В кивота? Би било разочарование. Разбира се, не мога да изключа каквото и да било.

Поглеждам го, но той няма намерение да продължи.

— Освен това има и нещо друго, което искам да знам — добавям. — Нещо съвсем различно.

— Какво друго има?

— Връзката между смъртта на татко и тази на Де Уит.

— Връзка няма.

— Стига. Всичко е свързано.

— Те умряха. Никой от тях не е бил убит. Случайности, злополуки, обстоятелства. Всички умират рано или късно.

— Откъде знаеш с такава сигурност, че не са били убити?

— Познавах и двамата. Дори бях там, когато умря Де Уит. Провеждахме разкопки в Судан. Имах теория, че кивотът може да е заровен по време на поход по поречието на Нил. Чарлз бе също толкова убеден, че греша. Че кивотът е закопан в Норвегия. Спъна се. Глупава инфекция на раната. Бяхме в тропиците, далеч от всякаква помощ. Стана каквото е трябвало да стане. Но никой не го е убивал. Както и никой не е ликвидирал твоя баща.

— Толкова си уверен!

— Остави старите истории на мира.

— Как умря татко?

— Питай Грете.

— Питах я. Тя не иска да каже нищо. Какво знае тя?

— Грете знае почти всичко.

— Какво значи това?

— Трябва да я попиташ. Грете и аз… ние… ние… — За кратко той не успява да намери думи. След това си възвръща самоконтрола. — Бяхме влюбени, както може би знаеш. Чувствата ни се успокоиха с годините. Постепенно се превърнах в неин приятел. Всичко, което знам за смъртта на баща ти, ми го е разказвала тя.

— Та тя дори не беше там, когато се случи. Но аз бях.

— Тя знае. Затова знаем и ние.

— Как Грете може да знае нещо за смъртта на татко?

— Тя бе близък приятел на баща ти.

— Бяха колеги.

— И приятели! Много близки.

Една мисъл ме вледенява.

— Любовници?

— Не. Но толкова близки, колкото могат да бъдат двама.

— Никога не ми е разказвала за това.

— Защо би трябвало?

Премълчавам.

— Пишеха си писма — казва Макмълин. — Пазим ги в архива си. Хиляди писма, в които те обличаха в думи всичките си мисли и чувства. Би могло да се каже, че се използваха взаимно. Като приятели, като терапевти. Затова и ние знаем.