Кен Фолет
Устоите на Земята (56)

III

Хлапетата дойдоха рано за бесенето.

Вече бяха тук, на пазарния площад в Шайринг, замерваха котките с камъни, тормозеха просяците и се биеха помежду си, когато Алиена пристигна, сама и пеш, облечена в евтино наметало с качулка, за да скрие самоличността си.

Застана на разстояние и се загледа към бесилката. Не беше имала намерение да идва. Гледала бе много обесвания през годините, докато играеше ролята на граф. След като вече нямаше тази отговорност си беше мислила, че ще е щастлива да не види повече човек, увиснал на въжето, до края на живота си.

Но това беше друго.

Вече не действаше като граф, защото брат й Ричард бе загинал в Сирия — не в битка, по ирония на съдбата, а в земетресение. Вестта бе стигнала до нея чак след шест месеца. Не беше го виждала от петнайсет години и никога вече нямаше да го види.

Горе на хълма портите на замъка се разтвориха и затворникът излезе с охраната си, последван от новия граф на Шайринг, Томи, синът на Алиена.

Ричард така и не беше имал деца, тъй че племенникът му го наследи. Кралят, зашеметен и обезсилен от скандала с Бекет, бе приел линията на най-малкото съпротивление и бързо бе утвърдил Томи за граф. Алиена с готовност беше предала властта на по-младото поколение. Беше постигнала с графството това, което искаше. Шайринг отново беше богат и процъфтяващ, със земя с тлъсти овце, зелени поля и здрави мелници. Някои от по-големите и по-напредничави земевладелци бяха последвали примера й в орането с коне, като хранеха животните си с овеса, израснал по системата за тригодишно редуване на посевите. Вследствие на това земята можеше да изхрани много повече хора, отколкото под прогресивното управление на баща й.

Томи щеше да бъде добър граф. Точно за това беше роден. Джак дълго време бе отказвал да го разбере — искаше синът му да стане строител. Но накрая бе принуден да признае истината. Томи така и не можеше да издяла камък в права линия, но беше роден за водач и на своите двайсет и осем години беше решителен, твърд, умен и справедлив. Обикновено вече го наричаха Томас.

Когато той пое властта, хората очакваха Алиена да остане в замъка, да се заяжда със снаха си и да си играе с внучетата. Тя се беше изсмяла на предположенията. Харесваше жената на Томи — хубаво момиче, една от по-малките дъщери на графа на Бедфорд — и обожаваше трите си внучета, но на своите петдесет и две години все още не бе готова да се оттегли от активен живот. Двамата с Джак си бяха взели голяма къща близо до приората Кингсбридж — в някогашния бедняшки квартал, макар вече да не беше такъв — и се беше върнала към търговията с вълна, купуваше и продаваше, договаряше се с цялата си предишна енергия и бързо въртеше парите.

Групата за екзекуцията навлезе в площада и Алиена се съвзе от унеса си. Вгледа се в затворника, който залиташе в края на едно въже с вързани зад гърба ръце. Беше Уилям Хамли.

Някой отпред го заплю. Тълпата на площада бе голяма, защото много хора се радваха да видят края на Уилям, а дори за онези, които не таяха ненавист към него, бе голямо събитие да видят бивш шериф обесен. Но Уилям беше замесен в най-ужасното убийство, за което някой можеше да си помисли.

Алиена не беше познавала, нито си беше представяла някога нещо, сравнимо с реакцията към убийството на архиепископ Томас. Новината се бе разнесла като пожар из Християнството, от Дъблин до Йерусалим и от Толедо до Осло. Папата се беше оттеглил в траур. Континенталната половина на империята на крал Хенри бе поставена под възбрана, което означаваше, че църквите бяха затворени и нямаше никакви служби, освен кръщенета. В Англия хората започнаха да правят поклонничество до Кентърбъри, все едно че беше светилище като Сантяго де Компостела. Освен това се бяха случвали чудеса. Вода, смесена с кръвта на мъченика и нишки от мантията, която бе носил при убийството си, изцеряваха болни не само в Кентърбъри, но из цяла Англия.

Хората на Уилям се бяха опитали да откраднат трупа от катедралата, но монасите бяха предупредени и го бяха скрили. И сега той се съхраняваше в каменна гробница, а поклонниците трябваше да пъхат глави в дупка в стената, за да целунат мраморния саркофаг.

Това бе последното престъпление на Уилям. Беше се върнал бежешком в Шайринг, но Томи го бе арестувал и обвинил в светотатство, а съдът на епископ Филип го бе намерил за виновен. Обикновено никой нямаше да посмее да осъди шериф, защото бе служител на Короната, но в този случай в сила беше обратното: никой, дори кралят, нямаше да посмее да защити един от убийците на Бекет.

Уилям щеше да свърши зле.

Очите му бяха зяпнали диво, устата му зееше олигавена, стенеше несвързано и на предницата на туниката му имаше петно, където се беше подмокрил.

Алиена загледа как старият й враг залитна слепешком към бесилките. Спомни си младия, нагъл и безсърдечен младеж, който я бе изнасилил преди трийсет и пет години. Не беше за вярване, че се е превърнал в стенещото и изплашено до смърт получовешко същество, което виждаше сега. Дори дебелият, страдащ от подагра, разочарован стар рицар, какъвто беше в по-късния си живот, нямаше нищо общо с това. Той започна да се бори и да врещи, когато се приближи към бесилката. Войниците го задърпаха като прасе, поведено към кланицата. Алиена не намери жал в сърцето си: можеше само да изпита облекчение. Уилям нямаше никога да тероризира никого повече.

Риташе и пищеше, докато го вдигаха на волската кола. Приличаше на животно с почервенялото си лице, подивял и мръсен. Но звучеше като дете, докато ломотеше, стенеше и ревеше. Нужни бяха четирима души да го задържат, докато пети слагаше клупа около врата му. Бореше се толкова много, че възелът се затегна, преди да се смъкне и започна да се души от собствените си усилия. Войниците се отдръпнаха. Уилям се загърчи задавен и тлъстото му лице стана мораво.

Алиена бе втрещена. Дори в най-силния си гняв и омраза не беше му пожелавала такава смърт.

Нямаше никакъв шум, докато се давеше, и тълпата стоеше безмълвна. Дори хлапетата се бяха усмирили пред ужасната гледка.

Някой удари с пръчка хълбока на вола и животното се затътри напред. Най-сетне Уилям падна, но падането не прекърши врата му и той бавно започна да се души, увиснал на края на въжето. Очите му останаха отворени. Алиена усети, че гледа към нея. Гримасата на лицето му, докато висеше и се гърчеше в агония й беше позната и тя осъзна, че точно така бе изглеждал, докато я изнасилваше, малко преди да свърши. Споменът я прониза като нож, но не можеше да откъсне погледа си.

Дълго продължи, но тълпата остана смълчана до самия край. Лицето му все повече потъмняваше. Предсмъртните му гърчове затихнаха до вяло потръпване. Накрая очите му се завъртяха навътре, клепачите му се затвориха и той застина, а след това езикът му грозно се показа навън, черен и подут между зъбите.

Беше мъртъв.

Алиена се чувстваше изцедена. Уилям бе променил живота й — някога щеше да каже, че е съсипал живота й — а сега беше мъртъв, безсилен да нарани нея или когото и да било повече.

Тълпата започна да се разпръсва. Хлапетата си запоказваха с мимики едно на друго смъртните гърчове, въртяха очи и се плезеха. Един войник се качи на скелето, сряза въжето и смъкна Уилям.

Алиена улови погледа на сина си. Сякаш бе изненадан, че я вижда. Дойде веднага при нея и се наведе да я целуне. „Моят син“, помисли си тя. „Моят голям син. Синът на Джак.“ Спомни си колко ужасена беше от това, че може да има дете от Уилям. Е, някои неща бяха свършили добре.

— Мислех, че не искаше да идваш тук днес — каза Томи.

— Трябваше — отвърна тя. — Трябваше да го видя мъртъв.

Изглеждаше стъписан. Не можеше напълно да я разбере. А тя се радваше. Надяваше си никога да не му се наложи да разбира такива неща.

Прегърна я през раменете и напуснаха площада заедно.

Алиена не погледна повече назад.

 

 

В един горещ ден в разгара на лятото Джак обядваше с Алиена и Сали в хладината на северния трансепт, горе в галерията, седнал върху надраскания гипс на чертожния под. Жуженето на монасите, които припяваха по време на шестия час в канцела, достигаше на тихо мърморене като ромон на далечен водопад. Имаха за обяд резени студено агнешко, пресен бял хляб и кана златист ейл. Джак беше прекарал сутринта в скициране плана на новия канцел, чието строителство щеше да започне догодина. Сали гледаше скиците му, докато откъсваше с хубавите си бели зъби късче месо. Знаеше, че след малко щеше да му каже нещо критично по тях. Озърна се към Алиена. Тя също бе отгатнала лицето на Сали и знаеше какво предстои. Спогледаха се разбиращо и се усмихнаха.

— Защо искаш източният край да е закръглен? — попита Сали.

— Основал съм го на модела на Сен Дени — отвърна Джак.

— Но има ли някакво предимство?

— Да. Кара поклонниците да се движат.

— И заради това имаш само този ред малки прозорци.

Джак си беше помислил, че скоро щеше да се стигне до прозорците, защото Сали беше стъклар.

— Малки прозорци ли? — престори се той на възмутен. — Тези прозорци са огромни! Когато за първи път сложих толкова големи прозорци в този храм, хората си помислиха, че цялото здание ще се срути заради липса на структурна опора.

— Ако канцелът беше четвъртит, щеше да имаш огромна плоска стена — настоя Сали. — Би могъл да поставиш наистина големи прозорци.

Имаше право, прецени Джак. Със закръглената форма целият канцел трябваше да има същия вертикален план навсякъде, с традиционните три нива с аркада, галерия и прозоречно ниво. Четвъртитият край предлагаше възможността да се промени модела.

— Би могло да се измисли друг начин да се накарат поклонниците да се движат — призна той замислено.

— А изгряващото слънце ще грее през големите прозорци — добави Сали.

Джак можеше да си го представи.

— Би могло да има високи стреловидни арки като копия на стойка.

— Или един голям кръгъл прозорец като роза — каза Сали.

Беше изумителна идея. За човек, застанал в нефа и загледан по дължината на храма на изток, кръглият прозорец щеше да прилича на огромно слънце, изригнало в неизброими лъчи с пищен цвят. Джак наистина можеше да си го представи.

— Чудя се каква ли тема биха поискали монасите.

— Закона и Пророците — отвърна Сали.

Той я погледна изумен.

— Ах ти, хитра лисицо, вече си обсъждала идеята с приор Джонатан, нали?

Изглеждаше гузна, но от неудобството да отговаря я спаси идването на Питър Длетото, млад каменоделец. Беше срамежлив и малко тромав мъж с руса коса, която падаше на очите му, но ваянията му бяха красиви и Джак се радваше, че разполага с него.

— Какво мога да направя за теб, Питър?

— Всъщност, търсех Сали — отвърна Питър.

— Ами, намери я.

Сали стана и изтупа трохите хляб от предницата на туниката си.

— Ще се видим по-късно — каза тя, а след това двамата минаха през ниската врата и заслизаха по витото стълбище.

Джак и Алиена се спогледаха.

— Изчерви ли се тя? — запита Джак.

— Надявам се — отвърна Алиена. — Боже мой, крайно време е да се залиса по някого. На двайсет и шест години е!

— Виж ти. Бях изгубил надежда. Мислех, че се кани да си остане стара мома.

Алиена поклати глава.

— Не и Сали. Достатъчно жизнена е. Просто е придирчива.

— Нима? Момичетата в графството не налитат много да се женят за Питър Длетото.

— Момичетата в графството си падат по едри и чаровни мъже като Томи, които изглеждат страхотно на кон и могат да поръчат да обшият наметалото си с червена коприна. Сали е различна. Иска някой умен и чувствителен. Питър е точно за нея.

Джак кимна. Никога не беше го мислил така, но интуитивно чувстваше, че Алиена е права.

— Тя е като баба си — рече той. — Майка ми се беше влюбила в чудак.

— Сали е като майка ти, а Томи е като баща ми — отвърна Алиена.

Джак й се усмихна. Беше по-красива от всякога. Косата й бе изпъстрена със сиво, а кожата на гърлото й не беше така мраморно гладка като преди, но със стареенето и загубата на пълнотата, дошла от майчинството, изящните кости на прелестното й лице изпъкваха повече и тя придобиваше някак структурна и по-изчистена красота. Джак се пресегна и проследи с пръст очертанието на брадичката й.

— Като моите висящи контрафорси — промълви той.

Тя се усмихна.

Ръката му продължи надолу по шията и гръдта й. Гърдите й също се бяха променили. Помнеше как стърчаха някога все едно, че са безтегловни и зърната щръкваха нагоре. После, когато беше бременна, бяха станали още по-големи и зърната се бяха уголемили. Сега бяха по-смъкнати и меки, и се полюшваха сладко насам и натам, докато вървеше. Обичал ги беше през всичките им промени. Чудеше се какви ли щяха да са, когато остарееше. Щяха ли да са съсухрени и набръчкани? Навярно щеше да ги обича дори и тогава. Усети как зърното й се втвърди под милувката му. Наведе се и я целуна по устните.

— Джак, в църква си — смъмри го тя.

— Все едно — отвърна той и ръката му пробяга по корема й и към слабините.

От стълбището се чуха стъпки.

Той се отдръпна гузно.

Тя се ухили на неудобството му.

— Ето, че Бог те наказа — подхвърли му заядливо.

— Ще видиш ти после — изшепна й той с насмешлива закана.

Стъпките стигнаха горе и приор Джонатан се появи от стълбището. Поздрави двамата строго. Изглеждаше мрачен.

— Има нещо, което искам да чуеш, Джак — рече той. — Ще дойдеш ли в портиците?

— Разбира се. — Джак се вдигна на крака.

Джонатан заслиза по витото стълбище.

Джак се спря на вратата и посочи заканително пръст към Алиена.

— По-късно.

— Обещаваш ли? — ухили се тя.

Джак тръгна след Джонатан по стъпалата и го последва през църквата до вратата в южния трансепт, извеждаща на портиците. Продължиха по северния портик покрай учениците с восъчните им таблички и спряха на ъгъла. С кимване Джонатан насочи вниманието му към някакъв монах, който седеше самотен на каменна издатина в средата на западния портик. Качулката на монаха беше вдигната и покриваше лицето му, но щом се спряха, мъжът се обърна, погледна към тях и след това бързо извърна очи.

Джак неволно отстъпи назад.

Монахът беше Уейлрън Бигод.

— Какво, по дяволите, прави тук? — сопна се ядосано Джак.

— Подготвя се да срещне Създателя си — отвърна Джонатан.

Джак се намръщи.

— Не разбирам.

— Той е прекършен човек — обясни приорът. — Няма никакво положение, никаква власт и никакви приятели. Разбрал е, че Бог не го иска за велик и могъщ епископ. Видял е грехопадението си. Дойде тук пеш и се примоли да бъде приет като смирен монах, за да се моли на Господа в сетните си дни да прости греховете му.

— Трудно ми е да го повярвам — отрони Джак.

— И на мен, в началото — призна Джонатан. — Но в крайна сметка разбрах, че той винаги е бил богобоязлив човек.

Джак го погледна скептично.

— Наистина смятам, че беше ревностен във вярата си. Просто направи съдбоносна грешка: вярваше, че целта оправдава средствата в службата на Бога. Това му позволи да прави каквото си ще.

— Включително заговор за убийство на архиепископ?

Джонатан вдигна ръце в оправдателен жест.

— Бог трябва да го съди за това — не аз.

Джак сви рамене. Бяха думи, каквито Филип щеше да каже. Сам той не виждаше основание да приемат Уейлрън в приората. Но така правеха монасите.

— Защо поиска да се видя с него?

— Иска да ти каже защо обесиха баща ти.

Джак изведнъж изстина.

Уейлрън седеше като камък, втренчен в празното. Беше бос. Чупливите бели китки на старец се виждаха под пеша на грубо изтъканото му расо. Джак осъзна, че Уейлрън не изглеждаше вече плашещ. Беше прекършен, сломен и тъжен.

Бавно тръгна напред и седна на пейката на крачка от Уейлрън.

— Старият крал Хенри беше твърде силен — започна Уейлрън без предисловия. — Някои от бароните не харесваха това — бяха твърде ограничени. Искаха следващият крал да е по-слаб. Но Хенри имаше син, Уилям.

Всичко това беше стара история.

— Това е било преди да се родя — отбеляза Джак.

— Баща ти умря, преди да се родиш — отвърна Уейлрън с лека нотка от старото си високомерие.

Джак кимна.

— Продължи тогава.

— Група барони решиха да убият сина на крал Хенри, Уилям. Идеята им беше, че ако наследяването е под съмнение, ще имат повече влияние над избора на новия крал.

Джак се вгледа в бледото изтъняло лице на Уейлрън за някакъв знак за лукавство. Старецът изглеждаше просто уморен, пребит и разкаян. И да кроеше нещо, не видя признаци за това.

— Но Уилям умря в корабокрушението на Белия кораб.

— Това корабокрушение не беше злополука — отвърна Уейлрън.

Джак се стъписа. Възможно ли бе да е истина? Наследникът на трона — убит просто защото група барони е искала слаба монархия? Но не беше по-стъписващо от убийството на архиепископ.

— Продължавай.

— Хора на бароните пробиха кораба и избягаха в лодка. Всички останали се издавиха, освен един мъж, който се вкопчил в прекършена мачта и вълните го изхвърлили на брега.

— Това е бил баща ми — каза Джак. Вече започваше да разбира накъде отива разказът.

Лицето на Уейлрън беше бледо и устните му — обезкървени. Говореше без чувство и не поглеждаше събеседника си в очите.

— Беше изхвърлен на брега близо до замъка на един от заговорниците и го хванаха. Човекът нямаше никакъв интерес да ги издава. Всъщност изобщо не беше разбрал, че корабът е бил пробит. Но беше видял неща, които щяха да разкрият истината на други, ако допуснеха да тръгне свободно и да разказва за преживяното. Тъй че го задържаха, докараха го в Англия и го оставиха на грижите на хора, на които можеха да се доверят.

Джак изпита дълбока тъга. Единственото, което баща му бе искал, бе да забавлява хората, казала бе майка му. Но в разказа на Уейлрън имаше нещо странно.

— Защо не са го убили веднага? — попита Джак.

— Трябвало е — отвърна Уейлрън безучастно. — Но беше невинен човек, странстващ артист, човек, който забавлява всички. Просто сърце не им е давало да го сторят. — Старецът се усмихна мрачно. — Дори най-безскрупулните хора могат да имат някои скрупули, в края на краищата.

— Тогава защо са премислили?

— Защото в крайна сметка стана опасен, дори тук. Първоначално не застрашаваше никого — не можеше дори да говори английски. Но се учеше и започна да си създава приятели. Тъй че го заключиха в затворническата килия под спалното. После някои хора започнаха да питат защо е затворен. Стана неудобен. Разбраха, че никога няма да си отдъхнат спокойно, докато е жив. Тъй че накрая ни казаха да го убием.

„Толкова лесно“, помисли си Джак.

— Но защо им се подчинихте?

— Бяхме амбициозни, и тримата — отвърна Уейлрън и за първи път лицето му издаде чувство, а устата му се изкриви в гримаса на разкаяние. — Пърси Хамли, приор Джеймс и аз. Майка ти каза истината — всички ние бяхме възнаградени. Аз станах архидякон и кариерата ми в църквата започна стремително. Пърси Хамли стана богат земевладелец. Приор Джеймс получи полезна добавка към манастирската собственост.

— А бароните?

— След корабокрушението Хенри беше нападнат в следващите три години от Фулк Анжуйски, Уилям Клайто в Нормандия и краля на Франция. За известно време изглеждаше много уязвим. Но той победи враговете си и управлява още десет години. Само че безвластието, което бароните искаха, все пак накрая дойде, когато Хенри умря без син наследник и Стивън дойде на трона. Докато гражданската война кипеше в следващите две десетилетия, бароните управляваха като крале в териториите си без никаква централна власт, която да ги озапти.

— А баща ми умря заради това.

— Дори това свърши горчиво. Повечето от онези барони загинаха в боеве, както и някои от синовете им. А малките лъжи, които ние бяхме изрекли в тази част на страната, за да бъде баща ти убит, накрая се върнаха да ни терзаят. Майка ти ни прокле след обесването и ни прокле добре. Приор Джеймс бе унищожен от съвестта за стореното, както каза Ремигий на делото за семейственост. Пърси Хамли умря преди истината да излезе наяве, но синът му беше обесен. И виж ме мен: клетвопрестъпничеството ми бе хвърлено в лицето след почти петдесет години и сложи край на кариерата ми. — Уейлрън изглеждаше посивял и изтощен, сякаш самообладанието му струваше огромно усилие. — Всички се бояхме от майка ти, защото не бяхме сигурни какво знае. В крайна сметка изобщо не беше много, но бе достатъчно.

Джак се почувства също толкова изцеден като Уейлрън. Най-сетне бе научил истината за баща си, нещо, което бе искал през целия си живот. Сега не можеше да изпита гняв или отмъстителност. Така и не беше познавал истинския си баща, но беше имал Том, който му бе предал любовта към зданията, втората най-голяма страст в живота му.

Той стана. Събитията бяха твърде далече в миналото, за да го разплачат. Толкова много се беше случило след това и повечето бе хубаво.

Погледна отгоре стария окаян мъж, който се присвиваше на пейката. По ирония този, който преживяваше сега горчивината на съжалението, беше Уейлрън. Джак го съжали. „Колко ужасно е, помисли си той, да си стар и да знаеш, че животът ти е бил похабен.“ Уейлрън вдигна глава и очите им се срещнаха за първи път. Бившият епископ потръпна и се обърна сякаш го бяха ударили през лицето. За миг Джак отгатна мислите на стареца и осъзна, че Уейлрън е видял жалостта в очите му.

А за Уейлрън жалостта на враговете му бе най-голямото възможно унижение.