Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Pillars of the Earth, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 77 гласа)

Информация

Корекция
Galatea (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2013)

Издание:

Кен Фолет. Устоите на Земята. Част първа

Американска. Първо издание

ИК „Studio Art Line“, София, 2010

Редактор: Весела Ангелова

Коректор: Лидия Михайлова

ISBN: 978-954-92533-6-8

 

 

Издание:

Кен Фолет. Устоите на Земята. Част втора

Американска. Първо издание

ИК „Studio Art Line“, София, 2010

Редактор: Весела Ангелова

Коректор: Лидия Михайлова

ISBN: 977-925-33121-0-9

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Устоите на емята от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.

Трета глава

I

— Оная кучка ще е там — каза майката на Уилям. — Сигурна съм.

Младежът се загледа със смесено чувство на страх и копнеж към изплуващата от далечината катедрала. Ако лейди Алиена се окажеше на Богоявленската служба, това щеше да е убийствено смущаващо за всички тях, но въпреки това сърцето му заби по-бързо при мисълта, че ще я види отново.

Препускаха в тръс към Кингсбридж. Уилям и баща му яздеха бойни коне, а майка му бе яхнала изящно конче. Съпровождаха ги трима рицари и трима коняри. Групата вдъхваше респект и дори страхопочитание, което радваше Уилям. Селяните на пътя се пръскаха настрани пред мощните им коне, но мама кипеше.

— Всички знаят, дори тези окаяни селяци — процеди тя през зъби. — Даже ръсят шеги за нас. „Кога една булка не е булка? Когато женихът е Уил Хамли!“ Заповядах да набият един с камшик за това, но полза никаква. Ще ми се да я хвана онази кучка, жива да я одера, да окача кожата й на пирон и да оставя птиците да й изкълват плътта.

На Уилям му се искаше да престане с това. Семейството бе унизено и то по негова вина — или поне така твърдеше мама. Искаше му се да не му напомнят повече.

Изтрополиха по разнебитения дървен мост, който водеше към село Кингсбридж и пришпориха конете си нагоре по стръмната улица към приората. Имаше вече двайсет-трийсет коня, които поскаха оскъдната трева на гробищата от северната страна на църквата, но ни един не бе тъй хубав като конете на Хамли. Стигнаха до конюшните и оставиха животните си на грижите на манастирските коняри.

Прекосиха зелената морава на двора под строй: Уилям и баща му от двете страни на мама, следваха ги рицарите, а конярите вървяха в ариергарда. Хората се отдръпваха от пътя им, но младежът виждаше как се бутат с лакти и ги сочат. Сигурен бе, че си шепнат за отменения брак. Озърна се плахо към мама и разбра по мрачното й като гръмоносен облак лице, че и тя мисли за същото.

Влязоха в храма.

Уилям мразеше църквите. Бяха студени и сумрачни дори в хубаво време, и винаги я имаше онази смътна миризма на гнило, задържала се в тъмните ъгли и ниските проходи на страничните крила. Най-лошото бе, че църквите му напомняха за изтезанията на ада, а адът го плашеше.

Очите му обходиха множеството. Отначало едва успяваше да различи лицата на хората заради сумрака. След няколко мига очите му привикнаха. Не можеше да види Алиена. Продължиха да вървят към олтара. Изглежда я нямаше тук. Почувства се едновременно облекчен и съкрушен. След това я видя и сърцето му подскочи.

Стоеше отпред, в южната част на храма. Придружаваха я рицар, когото Уилям не познаваше, телохранителите й и няколко придворни дами. Беше с гръб към него, но буйната й къдрава черна коса не можеше да бъде на никоя друга. Щом я забеляза, тя се извърна, показвайки гладката извивка на бузата си и властния си прав нос. Погледите им се срещнаха и дъхът му секна. Големите й очи, толкова тъмни, че изглеждаха почти черни, се разшириха още повече, когато го видя. Възнамеряваше погледът му да я подмине разсеяно сякаш не я е забелязал, но не можеше да отдели очите си от нея. Искаше му се тя да му се усмихне, макар и с най-беглата извивка на устните, не повече от официален поздрав. Съвсем леко сведе глава към нея — беше по-скоро кимване, отколкото поклон. Лицето й се вцепени и тя отново се извърна напред.

Уилям потрепера, жегнат от болка. Почувства се като куче, изритано встрани. Прищя му се да се свие в някой ъгъл, където никой нямаше да може да го вижда. Озърна се, зачуден дали някой бе забелязал размяната на погледи. Докато крачеше напред с родителите си осъзна, че хората поглеждат към Алиена и отново към него, подбутват се и си шепнат. Впи поглед право пред себе си, за да избегне очите им. Беше му нужно усилие, за да задържи главата си изправена. „Как ни го причини това?“ — помисли си. „Ние сме една от най-гордите фамилии в Южна Англия, а тя ни накара да се почувстваме нищожни“. Мисълта го разгневи. Дощя му се да извади меча си и да посегне на някого, на когото и да било.

Шерифът на Шайринг поздрави баща му и двамата си стиснаха ръцете. Хората вече се обръщаха, търсеха някой друг, за когото да поклюкарстват. Уилям все още кипеше отвътре. Пред Алиена се точеше постоянна върволица от млади благородници, които й изразяваха почитанията си. На тях тя се усмихваше с охота.

Литургията започна. Уилям се замисли как така всичко се бе провалило толкова ужасно. Граф Бартоломю имаше син, който да наследи титлата и богатството му, тъй че единствената полза, която можеше да има от дъщеря си, бе да сключи съюз. Алиена беше на шестнайсет години, девица, не показваше никаква склонност да става монахиня, поради което се предполагаше, че би се омъжила на драго сърце за един здрав деветнайсетгодишен благородник. В края на краищата политическите съображения можеха също толкова лесно да накарат баща й да я омъжи за някой дебел и страдащ от подагра граф или дори за оплешивял шейсетгодишен барон.

След като сделката бе сключена, Уилям и родителите му не бяха я премълчали и оповестиха вестта из околните графства. Срещата между него и Алиена бе сметната за формалност от всички. Освен от самата Алиена, както се оказа.

Не бяха непознати, разбира се. Помнеше я като малко момиче. Тогава имаше дяволито личице, чипо носле, а буйната й коса винаги бе късо подстригана. Беше властна, упорита, свадлива и дръзка. Винаги тя организираше игрите на децата, тя решаваше на какво да играят и кой от кой отбор да бъде, тя разрешаваше споровете и отсъждаше кой печели. Още тогава бе очарован от нея, като в същото време негодуваше от начина, по който се налагаше над всички. Винаги беше възможно да развали игрите й и поне за известно време да стане център на внимание — просто трябваше да се сбие с някого. Но това не траеше дълго и накрая тя отново налагаше властта си, като го принуждаваше да чувства потиснат, съкрушен, отхвърлен, ядосан и в същото време запленен… точно както се чувстваше сега.

След като майка й почина, тя започна да придружава баща си при пътуванията му и срещите им се разредиха. Все пак я беше виждал достатъчно често, за да знае, че израства в пленително красива млада жена и се зарадва, когато му казаха, че ще бъде неговата годеница. Прие, че тя ще трябва да се омъжи за него все едно дали й харесва или не, но все пак отиде на среща с нея, с намерението да направи всичко, което бе по силите му, за да заглади пътеката към брачния олтар.

Тя можеше да е девствена, но той — не. Някои от момичетата, които бе очаровал, бяха хубави почти колкото Алиена. Почти, макар че никоя от тях не беше с толкова знатно потекло. В личния му опит много от девойките оставаха впечатлени от изящното му облекло, от буйните коне, които яздеше и от небрежността, с която харчеше пари за сладко вино и панделки. И ако успееше да остане насаме с тях в някоя плевня, накрая все пак му се покоряваха, повече или по-малко доброволно.

Обичайният му подход към момичетата беше малко безцеремонен. В началото ги караше да си мислят, че не го интересуват особено. Ала когато се озова насаме с Алиена, цялата му сдържаност го изостави. Беше облечена в ефирна и свободно падаща светлосиня копринена рокля, но единственото, за което можеше да мисли, бе тялото под нея, което много скоро щеше да вижда, когато си поиска. Беше я заварил да чете книга — странно занимание за жена, която не е монахиня. Запита я какво пише вътре, в усилие да отклони ума си от начина, по който се движеха гърдите й под синята коприна.

— Казва се „Роман за Александър“. Разказва за един крал, наречен Александър Велики, който завладял чудни земи на изток, където скъпоценни камъни растат на лозници като гроздове и растения могат да говорят.

Уилям не можа да си обясни защо човек би поискал да си губи времето с такива глупости, но го премълча. Разказа й за конете си, за кучетата си и за постиженията си в лова, борбите и турнирите. Не я впечатли толкова, колкото се надяваше. Каза й за къщата, която баща му строеше за тях и за да й помогне за дните, когато тя щеше да управлява домакинството му, й бе нахвърлил грубо как иска да е уредено то. Беше усетил, че губи вниманието й, макар да не разбра защо. Седна до нея колкото се може по-близо, защото искаше да я хване натясно, да я почувства, да разбере дали тези гърди наистина бяха толкова големи, колкото ги виждаше. Ала тя се отдръпна от него, скръсти крака и ръце и си придаде тъй недостъпен вид, че бе принуден с неохота да се откаже от намерението си и да се утеши с мисълта, че скоро ще може да прави с нея всичко, което си пожелае.

Но докато бяха заедно, тя с нищо не издаде, че ще вдигне скандала, който щеше да направи след това. Много кротко му бе казала: „Не мисля, че си допадаме особено“, а той го беше приел като израз на чаровната й скромност и я беше уверил на свой ред, че тя напълно му приляга. Представа си нямаше, че още щом напусне имението, тя ще нахлуе в покоите на баща си и ще му заяви, че няма да се омъжи за него, че нищо не би могло да я склони, че по-скоро би отишла в манастир и че могат с вериги да я замъкнат до олтара, но няма да изрече клетвата. Кучка, помисли си Уилям. Истинска кучка. Но не можеше да събере толкова жлъч, колкото майка му храчеше, когато заговореше за Алиена. Не искаше да одере жива Алиена. Искаше да легне върху горещото й тяло и да целува устните й.

Богоявленската служба завърши със съобщението за смъртта на епископа. Уилям изпита надежда, че тази новина най-сетне ще засенчи сензацията около отмененото бракосъчетание. Монасите напуснаха в процесия и богомолците се разшумяха, докато се отправяха към изходите. Много от тях имаха както духовни, така и материални връзки с покойния епископ — било като негови арендатори или като наемни работници в земите му — и всички се интересуваха от въпроса кой щеше да го наследи и дали наследникът ще въведе промени. Смъртта на един голям земевладелец винаги беше опасна за зависимите от него.

Когато Уилям тръгна след родителите си през храма, с изненада видя, че архидякон Уейлрън идва към тях. Движеше се енергично през паството като голямо черно псе сред стадо крави, и също като крави хората нервно го поглеждаха през рамо и се отдръпваха на крачка-две от пътя му. Подминаваше селяците с пренебрежение, но разменяше по някоя и друга дума с всекиго от благородниците. Щом стигна до Хамли, поздрави бащата на Уилям, пренебрегна него самия и насочи вниманието си към майка му.

— Какъв срам с този брак — изрече той.

Уилям се изчерви. Глупакът наистина ли си въобразяваше, че проявява учтивост със съчувствието си?

Майката не беше по-склонна да говори за това от самия Уилям.

— Не съм от тези, които ще таят злоба — излъга тя.

Уейлрън не обърна внимание на думите й.

— Узнах нещо за граф Бартоломю, което може би ще ви заинтересува. — Гласът на архидякона стана по-тих, за да не го чуят наоколо и Уилям трябваше да напрегне слух, за да долови думите му. — Графът изглежда няма да се отметне от клетвите си към мъртвия крал.

— Бартоломю винаги е бил един високомерен лицемер — изсумтя бащата.

Уейлрън изглеждаше огорчен. Искаше да го слушат, а не да коментират.

— Бартоломю и граф Робърт от Глостър няма да приемат крал Стивън, който е изборът на Църквата и бароните, както знаете.

Уилям се зачуди защо един архидякон трябваше да обсъжда тази обичайна баронска вражда с благородник. Баща му явно мислеше същото, защото отвърна:

— Но графовете няма какво да направят по въпроса.

Майката споделяше нервността на Уейлрън от прекъсванията на бащата.

— Слушай — изсъска му тя.

Уейлрън продължи:

— Чувам, че замислят да вдигнат бунт и да направят Мод кралица.

Уилям не можа да повярва на ушите си. Архидяконът наистина ли беше направил това безразсъдно съобщение? С този негов кротък и равнодушен тон, тук, насред катедралата в Кингсбридж? Човек можеше да бъде обесен за това, все едно дали е лъжа или истина.

Бащата също беше стъписан, но майката отвърна замислено:

— Робърт Глостър е полубрат на Мод… Звучи логично.

— Всеки, който би могъл да премахне граф Бартоломю и да спре бунта, преди да е започнал, би спечелил вечната благодарност на крал Стивън и на Светата майка Църквата — каза Уейлрън.

— Наистина ли? — промълви баща му замаян, но майката кимаше мълчаливо.

— Очаква се Бартоломю да се завърне у дома си утре. — Щом каза това, Уейлрън вдигна глава и улови нечий поглед. Погледна отново майка му и рече: — Помислих си, че точно вие бихте се заинтересували от това. — След тези думи ги остави, за да поздрави някой друг.

Уилям зяпна след него. Наистина ли само това щеше да им каже?

Родителите му продължиха напред и той ги последва навън през сводестата порта. И тримата се бяха умълчали. Младежът се беше наслушал на много приказки през последните пет седмици за това кой би могъл да е новият крал, но проблемът изглеждаше разрешен, когато Стивън бе коронясан в Уестминстърското абатство три дни преди Коледа. Сега, ако Уейлрън беше прав, въпросът отново се оказваше открит. Но защо архидяконът беше избрал да го съобщи точно на тях?

Тръгнаха към конюшните през моравата на манастирския двор. Още щом се измъкнаха от притвора и вече никой не можеше да ги чуе, бащата възкликна възбудено:

— Какъв късмет… същият, който оскърби фамилията ни, е уличен в държавна измяна!

Уилям не можа да разбере защо трябваше да е късмет, но майка му явно схвана, защото кимна в съгласие.

Баща му продължи:

— Можем да го арестуваме с оръжие и да го обесим на най-близкото дърво.

Уилям не беше се сетил за това, но сега мигновено го проумя. Ако Бартоломю беше държавен изменник, имаха пълното право да го убият.

— Можем да си отмъстим — избухна той. — И вместо да ни накажат за това, ще получим награда от краля! — Щяха да могат отново да вдигнат високо глави и…

— Тъпи глупци! — изведнъж злобно изсъска майка му. — Слепи, безмозъчни идиоти. Ще обесите Бартоломю на най-близкото дърво, тъй ли? Искате ли да ви кажа какво ще стане след това?

Никой от двамата не отвърна. Беше по-благоразумно човек да не реагира на въпросите й, когато си наумеше нещо.

Тя продължи:

— Робърт от Глостър ще отрече, че е имало какъвто и да било заговор, ще прегърне каузата на крал Стивън и ще му се закълне във вярност. И с това ще се приключи, само дето и двама ви ще обесят като убийци.

Уилям потръпна. Представата, че го бесят го ужасяваше. Сънувал го беше в кошмари. Но разбираше, че майка му има право: кралят можеше да повярва или да се престори, че е повярвал, че никой не би дръзнал да се разбунтува срещу него. И без да се замисли можеше да пожертва два живота, за да придаде повече достоверност на решението си.

— Права си — съгласи се баща му. — Ще го вържем като прасе за клане и ще го отведем жив при краля в Уинчестър, там ще го изобличим и ще си получим наградата.

— Защо не мислиш? — изсумтя майка му презрително. Беше много напрегната и Уилям виждаше, че е възбудена покрай всичко това не по-малко от баща му, но по различен начин. — Нима архидякон Уейлрън не би искал да отведе предателя вързан при краля? Нима той не желае наградата за себе си? Нима не знаете, че с цялото си сърце жадува да стане епископ на Кингсбридж? Защо отстъпи на вас привилегията да извършите ареста? Защо реши да се срещне с нас в църквата, уж случайно, вместо да ни посети в Хамли? Защо целият ни разговор беше толкова кратък и заобиколен?

Направи драматична пауза, уж че чака отговор, но Уилям и баща му знаеха, че всъщност не иска такъв. Младежът си припомни, че за духовниците не бе прието да гледат кръвопролитие и допусна, че може би затова Уейлрън не искаше да се замесва в задържането на Бартоломю. Но след това бързо прецени, че архидяконът нямаше подобни скрупули.

— Ще ви кажа защо — продължи майка му. — Защото не е сигурен дали Бартоломю наистина е изменник. Сведението му е неблагонадеждно. Не мога да предположа откъде го е получил — може да е чуто от някой пиянски разговор или да е прихванато съмнително съобщение, или да е говорил с неблагонадежден шпионин. Тъй или иначе той не желае да си оголва врата. Няма да обвини открито Бартоломю, за да не би обвинението да се окаже фалшиво и самият той да бъде обвинен в сплетничество. Иска някой друг да поеме риска и да свърши мръсната работа вместо него. А когато приключи, ако измяната се докаже, той ще излезе напред и ще получи своя дял от благодарността. Но ако Бартоломю се окаже невинен, Уейлрън просто няма да признае, че е казал каквото ни каза днес.

Изглеждаше очевидно, след като го описа така. Но без нея Уилям и баща му щяха да паднат в капана на Уейлрън. Доброволно щяха да действат като негови агенти и да поемат рисковете вместо него. Майка му имаше остър политически нюх.

— Искаш да кажеш, че просто трябва да забравим за това ли? — попита баща му.

— Разбира се, че не. — Очите й блеснаха. — Все пак е възможност да унищожим хората, които ни унизиха. — Един коняр доведе оседлания й кон. Тя пое юздите и го освободи с махване на ръката, но не се качи веднага. Потупа животното по шията и заговори тихо. — Трябва ни доказателство за заговора, за да не може никой да го отрече, след като предявим обвинението си. Ще трябва да получим това доказателство с измама, без да се разкрие какво точно търсим. Едва когато вече разполагаме с него, можем да пленим граф Бартоломю и да го отведем при краля. Изправен пред доказателството, Бартоломю ще признае и ще помоли за милост. Тогава ще поискаме наградата си.

— И ще отречем, че Уейлрън ни е помогнал — добави баща му.

Майка му поклати глава.

— Нека и той получи своя дял от славата и бъде възнаграден. Тогава ще ни е задължен. Това само може да ни донесе добро.

— Но как ще успеем да го уличим в заговор? — попита баща му притеснено.

— Ще трябва да измислим начин да огледаме из замъка на Бартоломю — отвърна майка му намръщено. — Няма да е лесно. Никой няма да повярва, че сме дошли на учтива визита — всички знаят, че мразим графа.

На Уилям му хрумна нещо.

— Аз бих могъл да отида.

Родителите му го погледнаха леко изненадани.

— Ти би събудил по-малко подозрение от баща си, предполагам — проточи майка му. — Но какъв повод би могъл да използваш?

Уилям беше помислил за това.

— Бих могъл да отида, за да видя Алиена — отвърна той и сърцето му отново се разтуптя. — Бих могъл да я помоля да премисли решението си. В края на краищата, тя всъщност не ме познава добре. Преценила ме е погрешно, когато се срещнахме. Бих могъл да й стана добър съпруг. Може би просто трябва да бъде поухажвана по-упорито. — Постара се да го довърши с цинична усмивка, за да не разберат, че го мислеше искрено.

— Съвършено правдоподобен повод — кимна майка му и го погледна твърдо. — Боже мой, чудя се дали момчето не е наследило все пак малко от ума на майка си.

 

 

За пръв път от няколко месеца Уилям бе обзет от оптимизъм, когато се отправи към Ърлскасъл в деня след Богоявление. Утрото бе ясно и студено. Северният вятър щипеше ушите му, а покритата със слана трева пращеше под копитата на бойния му кон. Беше загърнат в сиво наметало от фин фламандски плат, обшито със заешка кожа върху пурпурната куртка.

Придружаваше го Уолтър, конярят му. Когато Уилям бе на дванайсет години, Уолтър бе започнал да го обучава да борави с оръжия. Учеше го и на езда, лов, фехтовка и борба. Сега бе станал коняр, спътник и телохранител на младия си господар. Беше колкото него на ръст, но по-широк, като бъчва. Девет-десет години по-голям от Уилям, все още бе достатъчно млад за пиене и гонене на момичетата, но и достатъчно възрастен, за да пази момчето от неприятности, когато се наложеше. Беше най-близкия приятел на наследника на Хамли.

Уилям изпитваше някаква странна възбуда при мисълта за предстоящата си среща с Алиена, макар и да знаеше, че отново го чака отхвърляне и унижение. Когато я зърна в катедралата в Кингсбридж и за миг се вгледа в бездънните й тъмни очи, почувства как страстта му към нея се разгаря отново. Очакваше с жадно нетърпение да поговори с нея, да се доближи до нея, да погледа как се повдигат и разтърсват извивките на гърдите й, да се полюбува на движенията на тялото под роклята й.

В същото време възможността за отмъщение бе изострила омразата му. Беше напрегнат от възбуда при мисълта, че може да заличи унижението, което той и семейството му бяха понесли.

Съжаляваше, че няма по-ясна идея какво трябваше да търси. Беше напълно убеден, че ще открие дали казаното от Уейлрън е истина, тъй като в замъка със сигурност щяха да са налице признаци за подготовка за война — събиране на коне, почистване на оръжия, складиране на храна… Макар че подобна активност естествено щеше да е маскирана като нещо друго — подготовка за ловна експедиция примерно, за заблуда на случайния външен наблюдател. Но да се самоубеди в съществуването на заговор не беше като да намери доказателство. Уилям не можеше да измисли точно как да докаже измяната. Смяташе да държи очите си отворени и да се надява нещо да се издаде от само себе си. Ала това не беше кой знае какъв план и го глождеше безпокойството, че отмъщението би могло да се изплъзне от пръстите му.

Колкото повече наближаваше, толкова повече напрежението в него се усилваше. Зачуди се дали можеха да му откажат достъп до замъка и за миг го обзе паника, докато осъзнае колко малко е вероятно. Замъкът беше обществено място и ако графът го затвореше за местните благородници, все едно обявяваше измяната си открито.

Граф Бартоломю живееше на няколко мили от град Шайринг. Самият замък на Шайринг беше зает от шерифа на графството, тъй че графът си имаше личен замък извън града. Малкото селце, израснало около стените на замъка, бе известно като Ърлскасъл — Графския замък. Уилям беше ходил там преди, но сега го гледаше с очите на нападател.

Имаше широк и дълбок ров във формата на осмица, с горния кръг по-малък от долния. Изкопаната от рова пръст беше струпана от вътрешната страна на двата кръга, оформяйки отбранителни насипи.

В подножието на осмицата имаше мост през рова и отвор в земния вал, осигуряващ достъп до по-долния кръг. Това беше единственият вход. Нямаше никакъв друг път към горния кръг, освен като се мине през долния кръг и се прекоси по друг мост над рова, който разделяше двата кръга. Горният кръг бе вътрешната светая светих на укреплението.

Докато Уилям и Уолтър яздеха в тръс през откритото поле, забелязаха усилено движение. Четирима конници ги изпревариха и минаха по моста, а двама войници излязоха от крепостта и препуснаха в различни посоки.

Уилям забеляза, че последният отсек на моста можеше да се прибира в масивната каменна стражева сграда, която оформяше входа към замъка. Каменни кули се издигаха на равни интервали по целия земен вал, така че периметърът можеше да се покрие с отбраняващи стрелци. Да се превземе този замък с фронтален щурм щеше да е дълга и кървава работа, а Хамли не можеха да съберат достатъчно мъже, за да са сигурни в успеха, прецени той мрачно.

Днес, разбира се, замъкът бе отворен. Уилям каза името си на пазача в караулното и го пуснаха без повече суетене. В долния кръг, защитен със земни насипи от външния свят, се издигаха обичайните домашни постройки: конюшни, кухни, работилници, жилищна кула и параклис. Във въздуха се долавяше известна възбуда. Коняри, оръженосци, слуги и слугини се движеха енергично и си говореха шумно, подвикваха си поздрави и шеги. За един нищо неподозиращ ум тази приповдигнатост, както и оживената дейност наоколо, можеше да не е нищо повече от нормална реакция на завръщането на господаря, но за Уилям изглеждаше нещо повече от това.

Той остави Уолтър с конете при конюшнята и отиде на отсрещната страна на двора, където над рова срещу стражевата сграда лежеше поредният мост, който водеше към горния кръг. След като го премина, бе спрян от друг пазач. Този път го попитаха по каква работа идва и той отвърна:

— Дошъл съм да се видя с лейди Алиена.

Стражът не го познаваше, но го огледа от глава до пети, забеляза финото му наметало и червената куртка, и го оцени като надяващ се на успех кандидат-жених.

— Можете да намерите младата дама в голямата зала — каза му с насмешлива усмивка.

В центъра на горния кръг имаше четвъртито каменно здание, три етажа високо и с дебели стени. Това беше цитаделата. Наземният етаж обикновено служеше за склад. Над него бе голямата зала, с достъп по дървено външно стълбище, което можеше да се вдига и прибира в сградата. На най-горния етаж сигурно се намираше графската спалня, която щеше да е последното убежище на Бартоломю, когато Хамли дойдеха да го пленят.

Цялото разположение предлагаше внушителна поредица от препятствия за нападателя. Това беше идеята, разбира се. Ала сега, докато Уилям се опитваше да открие как може да се преодолее съпротивата, разбираше съвсем ясно функцията на отделните елементи от плана. Дори нападателите да превземеха долния кръг, трябваше да преминат още един мост и още една стражева кула, а след това да щурмуват здравата цитадела. Щеше да им се наложи по някакъв начин да стигнат до горния етаж — вероятно като си построят свое стълбище — а дори тогава щеше да има поне още една битка, за да се доберат до стълбището към графската спалня. Единственият начин да се завземе този замък беше с хитрост и той започна да прехвърля в главата си възможни идеи как да се проникне вътре.

Изкачи стъпалата и влезе в залата. Беше пълна, но графът го нямаше. В отсрещния ляв ъгъл се намираше стълбището, което водеше към спалнята на Бартоломю и около подножието му седяха петнайсет или двайсет рицари и войници. Необичайно бе такова струпване на хора от различни съсловия. Рицарите бяха земевладелци, които се издържаха от рента, докато на войниците им се плащаше ежедневно. Двете групи се сприятеляваха само когато във въздуха замиришеше на война.

Уилям позна някои от тях: Джилбърт Котешкото лице, свадлив стар боец със старомодна брада и дълги мустаци, прехвърлил четиридесетте, но все още як; Ралф от Лайм, който харчеше повече за дрехи, отколкото за конска сбруя и днес носеше синьо наметало с червен копринен хастар; Жак фиц Гийом, вече рицар, макар че едва ли беше по-голям от Уилям. Имаше и още няколко човека, чиито лица му бяха смътно познати. Кимна отдалече към тях, но те едва ли го забелязаха — знаеха го добре, но бе твърде млад, за да ги заинтересува.

После се обърна, огледа другата страна на залата и веднага видя Алиена.

Днес тя изглеждаше доста различно. Предния ден се бе облякла като за църква — в коприна, фино тъкана вълна и лен, с пръстени, панделки и ботуши с остри върхове. Днес носеше късата туника на селска жена или момиче, а ходилата й бяха боси. Седеше на пейка и оглеждаше игрално табло, на което имаше пулове с различни цветове. Пред очите му повдигна туниката си, скръсти крака и коленете й се оголиха, а после се намръщи и сбърчи носле. Предния ден изглеждаше респектиращо изискана; днес приличаше на лесно наранимо дете и му се стори още по-съблазнителна. Внезапно изпита срам от страданието, което тя бе предизвикала у него. Закопня да намери някакъв начин да й покаже, че може да я подчини. Чувството бе силно почти като любовна страст. Алиена играеше с едно момче, с около три години по-малко от нея. Детето изглеждаше неспокойно и изнервено — играта явно не му харесваше. Уилям забеляза семейна прилика между двамата играчи. Всъщност съперникът й приличаше на Алиена както я помнеше от детството, с чипо носле и къса коса. Това трябваше да е по-малкият й брат Ричард, наследникът на графството.

Уилям се приближи. Ричард вдигна очи към него, след което отново насочи вниманието си към играта. Алиена се беше съсредоточила. Боядисаното им дървено табло беше с формата на кръст, разделено на квадрати с различни цветове. Пуловете като че ли бяха направени от слонова кост, бели и черни. Играта явно беше вариант на мерелс или морис с деветимата[1] донесена им като подарък от Нормандия от баща им. Когато се наведе над дъската, деколтето на туниката й се издаде навън и той успя да види връхчетата на гърдите й. Бяха големи както си ги представяше. Устата му пресъхна.

Ричард премести един пул на таблото, а Алиена каза:

— Не, не можеш да направиш това.

Момчето се притесни.

— Защо да не мога?

— Защо е против правилата, глупаче.

— Не ми харесват правилата — каза кисело Ричард.

Алиена кипна.

— Длъжен си да се подчиняваш на правилата!

— Че защо?

— Просто защото си длъжен, затова!

— Няма пък — каза той и бутна таблото от пейката на пода, а пуловете се разхвърчаха.

Бърза като мълния, Алиена го плесна през лицето.

Момчето писна, с ужилена гордост, както и лице.

— Ти… — Ричард се поколеба за миг. — Дяволска кучко! — изкрещя той, обърна се и побягна, но само след три крачки налетя на Уилям.

Уилям го подхвана с една ръка и го задържа във въздуха.

— Внимавай свещеника да не те чуе, че наричаш сестра си с такива имена.

Ричард се загърчи и заскимтя.

— Боли ме така… пусни ме!

Подържа го така още малко. Ричард спря да се бори и се разплака. Уилям го пусна на пода и той побягна, плувнал в сълзи.

Алиена го беше зяпнала, забравила за играта и лицето й се намръщи озадачено.

— Ти… Защо си тук? — попита тя. Гласът й беше тих и спокоен, глас на възрастна жена.

Уилям седна на пейката, доволен от ловкостта, с която се беше справил с Ричард.

— Дойдох да те видя.

Изгледа го нащрек.

— Защо?

Уилям се настани така, че да може да наблюдава стълбището. Видя как в залата слезе около четирийсетгодишен мъж, облечен като високопоставен слуга, с кръгла шапка и къса туника от фин плат. Слугата махна на някого и двама мъже — рицар и войник — се качиха заедно горе. Младежът отново се обърна към Алиена.

— Искам да поговорим.

— За какво?

— За теб и мен.

Погледна през рамо и видя, че слугата се приближава към тях. Имаше нещо леко женствено в походката му. В едната си ръка държеше буца захар, мръсно кафява на цвят и оформена като конус. В другата стискаше крив корен, може би джинджифил. Мъжът явно беше домашния стюард и бе ходил до долапа с подправките, заключен в графската спалня, за да набави нужните скъпи продукти, които сега носеше на готвача. Захарта сигурно щеше да подслади пая от кисели ябълки, а джинджифилът трябваше да подправи миногата.

Алиена проследи погледа му.

— О, здравей, Матю.

Стюардът се усмихна и й отчупи парче от захарта. Уилям имаше чувството, че Матю е много привързан към момичето. Нещо в държанието й сигурно му беше подсказало, че се чувства неловко, защото усмивката премина в загрижено мръщене и той попита тихо:

— Всичко наред ли е?

— Да, благодаря ти.

Матю го изгледа и на лицето му се изписа изненада.

— Младият Уилям Хамли, нали?

Уилям се смути, че са го познали, макар и да беше неизбежно.

— Задръж си захарта за децата — каза той, въпреки че не му бяха предложили. — Не ме интересува.

— Ясно, милорд. — Погледът на Матю подсказа, че не е стигнал до сегашното си положение, влизайки в пререкания със синовете на благородници. Обърна се отново към Алиена. — Баща ви е донесъл чудесна коприна — ще ви я покажа по-късно.

— Благодаря ти — отвърна му тя.

Матю се отдалечи.

— Женствен глупак — изсумтя Уилям.

— Защо си толкова груб с него? — каза Алиена.

— Не позволявам на слуги да ме наричат „Младия Уилям“. — Младежът моментално осъзна, че не беше най-доброто начало за ухажване и изстина. Трябваше да се държи чаровно. Усмихна се и й каза: — Ако беше моя жена, слугите ми щяха да те наричат лейди.

— Дошъл си тук, за да говориш за брак? — попита тя и му се стори, че долови нотка на неверие в гласа й.

— Ти не ме познаваш — възрази й той с обиден тон. Не успяваше да държи разговора под контрол, осъзна той отчаян. Беше намислил да побъбрят в началото за дребни неща, преди да стигне до същината, но тя бе толкова пряма и откровена, че се принуди да избълва набързо посланието си: — Прецени ме погрешно. Не знам какво направих, когато се срещнахме последния път, за да те накарам да изпиташ неприязън към мен, но каквато и да е била причината, много прибърза.

Тя извърна очи настрани, обмисляйки отговора си. Уилям видя как зад нея рицарят и войникът слязоха по стълбището и много целенасочено излязоха през вратата. Малко след това някакъв мъж в расо на духовник се появи на горната площадка и махна с ръка. Двама от рицарите станаха и се заизкачваха нагоре: Ралф от Лайм, чийто яркочервен хастар на наметалото лъсна за миг, и един по-възрастен мъж с плешива глава. Явно мъжете, които чакаха в залата, се срещаха с графа в покоите му, по един и по двама. Но защо?

— След всичкото това време? — говореше Алиена. Потискаше някакво чувство. Можеше да е яд, но у Уилям се прокрадна усещането, че е по-скоро насмешка. — След цялата онази неприятност, гнева и скандала? Точно когато най-после заглъхва, точно сега ми казваш, че съм направила грешка?

Уилям се даде сметка, че след като го каза така, наистина изглеждаше малко неубедително.

— Изобщо не е заглъхнало. Продължават да говорят за това, майка ми още е вбесена, а баща ми не може да държи главата си изправена пред хората — отвърна той ядосано. — За нас не е приключило.

— За теб всичко това е заради фамилната чест, нали?

В гласа й имаше опасна нотка, но Уилям я пренебрегна. Тъкмо се беше досетил какво трябваше да прави графът с всички тези рицари и войници: разпращаше съобщения.

— Фамилната чест ли? — отвърна разсеяно. — Да.

— Знам, че би трябвало да мисля за чест и за съюзи между фамилии, и всичко останало — каза Алиена. — Но бракът не се свежда само до това. — Като че ли разсъди за миг, преди да стигне до решение. — Може би трябва да ти разкажа за майка си. Тя мразеше баща ми. Баща ми не е лош човек, всъщност е чудесен и аз го обичам, но е ужасно строг и стриктен, и така и не разбра мама. Тя беше мила и чистосърдечна, обичаше да се смее, да разказва истории и да свири музика, но баща ми я направи нещастна. — В очите на Алиена се появиха сълзи, забеляза разсеяно Уилям, но вече мислеше за съобщенията. — Затова и умря тя — защото той не й позволи да бъде щастлива. Знам го. И той го знае, виждаш ли. Точно затова ми обеща да не ме принуждава да се омъжа за човек, когото не харесвам. Сега разбираш ли?

Тези съобщения трябваше да са заповеди, мислеше си Уилям. Заповеди до приятелите и съюзниците на граф Бартоломю, предупреждаваше ги да се готвят за бой. А пратениците са доказателство.

Усети, че Алиена го гледа втренчено.

— Да се омъжиш за човек, когото не харесваш? — повтори той думите й. — Не ме ли харесваш?

Очите й блеснаха от гняв.

— Ти не ме слушаш! Такъв егоист си, че дори за миг не можеш да помислиш за чувствата на друг човек. Последния път, когато дойде тук, какво направи? Говореше и говореше за себе си, и така и не ми зададе един въпрос!

Гласът й се беше извисил до вик и когато спря, Уилям забеляза, че мъжете от другата страна на залата се бяха смълчали и слушаха. Почувства се притеснен.

— По-тихо.

Тя все едно, че не го чу.

— Искаш ли да знаеш защо не те харесвам? Добре, ще ти кажа. Не те харесвам, защото ти липсва изтънченост. Не те харесвам, защото едва можеш да четеш. Не те харесвам, защото се интересуваш само от своите кучета, от своите коне и от себе си.

Джилбърт Котешкото лице и Жак фиц Гийом вече се смееха на глас. Уилям усети, че лицето му почервеня. Онези двама мъже бяха никои, бяха прости рицари, а се смееха на него, на сина на лорд Пърси Хамли. Стана.

— Много добре — каза припряно, опитвайки се да спре Алиена.

Без полза.

— Не те харесвам, защото си егоистичен, скучен и тъп — изрева тя. — Вече всички рицари се смееха. — Не те харесвам, презирам те, мразя те и те ненавиждам. И точно затова няма да се омъжа за теб!

Рицарите завикаха одобрително и заръкопляскаха. Уилям потъна в земята от срам. Смехът им го накара да се почувства дребен, слаб и безпомощен като малко момче, а когато бе малко момче, се плашеше непрекъснато. Обърна гръб на Алиена в опит да овладее изражението на лицето си и да скрие чувствата си. Прекоси помещението колкото се можеше по-бързо и без да побегне, докато смехът зад него се усилваше. Най-сетне стигна до вратата, отвори я рязко и залитна навън. Тръшна я зад гърба си и затича надолу по стъпалата задавен от срам, а заглъхващият звук от презрителния им смях кънтеше в ушите му по целия път през разкаляния двор до портата.

* * *

Пътеката от Ърлскасъл до Шайринг пресичаше главния път след около миля. На кръстопътя пътникът можеше да обърне на север за Глостър и да поеме към границата на Уелс, или на юг към Уинчестър и морския бряг. Уилям и Уолтър завиха на юг.

Мъката на младежа беше преляла в гняв. Бе толкова вбесен, че не можеше да проговори. Искаше му се да нарани Алиена и да избие всички онези рицари. Щеше да му хареса да забие меча си във всяка смееща се уста и да го натика във всяко гърло. И беше намислил как да си отмъсти поне на един от тях. Ако се получеше, в същото време щеше да се сдобие с доказателството, което му трябваше. Възможността му носеше жестока утеха.

Но първо трябваше да залови поне един от тях. Щом пътя навлезе в леса, Уилям слезе и тръгна пеша, повел коня си. Уолтър го последва мълчаливо, уважавайки настроението му. Стигнаха до една по-тясна отсечка на пътя и господарят му се спря. Обърна се към слугата и запита:

— Кой е по-добър с нож, ти или аз?

— В близък бой аз съм по-добър — отвърна конярят предпазливо. — Но вие хвърляте по-точно, лорде. — Всички го наричаха „лорде“, когато беше ядосан.

— Предполагам, че можеш да спънеш галопиращ кон и да го накараш да падне?

— Да, с добър и здрав прът.

— Иди намери някое малко дърво тогава, отсечи го и го подкастри, и ще имаш добър здрав прът.

Уолтър се отдалечи.

Уилям поведе двата коня през дърветата и ги върза на една поляна, доста отдалечена от пътя. Смъкна седлата им и взе няколко връзки и каишки от такъмите — достатъчно, за да се овържат ръцете и краката на човек, че дори и да остане малко отгоре. Планът му беше груб, но нямаше време да измисля нещо по-сложно, тъй че трябваше да се надява на най-доброто.

На връщане намери едно здраво парче от дъбов клон. Сух и твърд, от него щеше да се получи хубава тояга.

Уолтър го чакаше с пръта си. Младият мъж избра мястото зад широкия ствол на едно буково дърво край пътеката, където конярят щеше да лежи и да дебне.

— Не замахвай с пръта прекалено рано, иначе конят ще го прескочи — предупреди той. — Но и не го пускай много късно, защото няма да успееш да го спънеш за задните крака. Идеалното е да го напъхаш между предните. И се опитай да забиеш края в земята, за да не може да го изрита встрани.

Уолтър кимна.

— Виждал съм го това.

Уилям се отдалечи на около трийсет крачки назад към Ърлскасъл. Ролята му щеше да е да накара коня да побегне бързо, за да не може да избегне пръта на слугата му. Скри се колкото се може по-близо до пътя. Рано или късно един от пратениците на граф Бартоломю щеше да дойде насам. Надяваше се да е рано. Безпокоеше се дали планът му ще успее и гореше от нетърпение час по-скоро да приключи с тази работа.

„Онези рицари си нямаха представа, докато ми се смееха, че ги шпионирам“, помисли си той и това малко го утеши. „Но един от тях ще го разбере. И тогава ще съжали, че се е смял. Тогава ще съжали, че не е паднал на колене да ми целуне ботушите, вместо да се смее. Ще плаче, ще се моли и ще ме умолява да му простя, а аз само ще го нараня още повече“.

Имаше си и други утешения. Ако планът му подействаше, можеше в крайна сметка да доведе до разгрома на граф Бартоломю и възкресението на Хамли. Тогава всички онези, които им се бяха подигравали заради отменения брак, щяха да треперят от ужас, а някои от тях щяха да претърпят и повече от единия страх.

Поражението на Бартоломю щеше да е и поражението на Алиена, а това бе най-хубавата част. Надутата й горделивост и високомерното й държане щяха да се променят, след като баща й увиснеше на бесилото като изменник. Ако искаше мека коприна и захар тогава, щеше да й се наложи да се омъжи за него, за да ги получи. Уилям си я представи, свита и примирена, как му носи горещи сладкиши от кухнята, вдига глава и го поглежда с онези големи тъмни очи, жадна да го задоволи, надяваща се за ласка, а меките й устни са леко разтворени и молят да бъдат целунати.

Фантазията му бе прекъсната от тропота на конски копита по вкочанената от зимния студ кал на пътя. Той извади ножа си и го премери в дланта си, за да си припомни тежестта и баланса. Беше наточен от двете страни при върха, за да пронизва по-добре. Изправи се, опря гръб на дънера, който го скриваше, стисна ножа за острието и зачака, почти затаил дъх. Беше изнервен. Беше го страх, че може да не улучи или че конят няма да падне, или че ездачът ще убие Уолтър с щастлив удар, тъй че да му се наложи да се бие сам… Нещо го притесни в приближаващия се шум на копита. Видя, че конярят му наднича към него през храстите, притеснен и намръщен: той също го беше чул. Тогава Уилям осъзна какво беше. Имаше повече от един кон. Трябваше да вземе бързо решение. Да нападнат ли двама души? Това щеше да е почти равностоен бой. Реши да ги пропусне и да изчака за самотен ездач. Беше разочароващо, но това бе най-благоразумният ход. Махна с ръка на Уолтър, сочейки му да се отдръпне. Мъжът кимна разбиращо и се прибра зад укритието си.

Веднага след това двата коня се появиха. Уилям зърна за миг червена коприна: Ралф от Лайм. После видя плешивата глава и на спътника му. Двамата минаха в тръс покрай него и се скриха от погледа му.

Въпреки разочарованието Уилям се радваше, че предположението му се потвърждава: графът изпращаше тези мъже по задачи. Притесни го обаче мисълта дали Бартоломю щеше да ги праща по двама. Това би била естествена предпазна мярка. Ако имаха възможност, хората предпочитаха да пътуват на групи, за да подсигурят безопасността си. От друга страна Бартоломю имаше да разпраща твърде много съобщения, но разполагаше с ограничен брой хора, тъй че можеше и да реши, че е излишна екстравагантност да използва по двама рицари за отнасянето на една вест. Нещо повече, рицарите бяха силни мъже, на които можеше да се разчита, че ще дадат добър урок на обикновения разбойник. Престъпникът твърде малко би спечелил от подобна схватка, тъй като рицарят не притежаваше нищо ценно за грабене, освен меча си, а той трудно би могъл да се продаде, без да се налага човек да отговаря на неприятни въпроси. Оставаше конят, но той пък най-вероятно щеше да е окуцял в битката. Един рицар беше в по-голяма безопасност от повечето хора в горите.

Уилям се почеса по главата с дръжката на ножа си. Можеше да е едното или другото.

Седна долу и зачака. Гората беше затихнала. Появи се вялото зимно слънце, поогря треперливо през гъстата зеленина и отново се скри. Коремът му напомни, че отдавна бе минало времето за обед. Сърна прекоси пътеката на няколко крачки от него, без да усети, че я наблюдава гладен човек. Обзе го нетърпение.

Ако дойдеше нова двойка, щеше да се наложи да нападне, реши той. Беше рисковано, но разполагаше с предимството на изненадата, а имаше със себе си и Уолтър, който бе добър боец. Освен това можеше да е последният му шанс. Знаеше, че могат да го убият и бе уплашен, но това може би щеше да е по-добре, отколкото да живее в постоянно унижение. Поне беше доблестен край, да загинеш в битка.

Най-добре би било, помисли си той, да се появи Алиена, съвсем сама и препускаща на бяло пони. Щеше да падне от коня, да си натърти ръцете и краката, и да се изтърколи в къпините. Тръните щяха да одраскат меката й кожа и да й пуснат кръв. Уилям щеше да скочи върху нея и да я притисне в земята. Щеше да е унизена до смърт.

Поигра си с тази идея, като си представи подробно раните й, представи си с наслада как се надигат и смъкват гърдите й, докато той я възсяда и си представи изражението на ужас, изписано на лицето й, когато разбере, че е напълно във властта му. А после отново чу конски тропот.

Този път ездачът бе сам.

Изправи се, извади ножа си, притисна гръб в дървото и се вслуша отново.

Беше добър кон, бърз. Не чак боен кон, но здрав ловен жребец навярно. Товарът му не бе тежък — мъж без броня вероятно, и се приближаваше в стабилен тръс, без дори да е силно задъхан. Уилям улови погледа на Уолтър и кимна: това беше човекът им, тук беше доказателството. Вдигна дясната си ръка, хванал ножа за върха на острието.

Собственият му кон изцвили в далечината.

Звукът се разнесе през смълчаната гора и се чу съвсем ясно над лекия тропот на приближаващия се жребец. Животното се сепна и наруши ритъма си. Ездачът му извика „Стоой!“ и конят забави до ходом, а Уилям изруга тихо. Жертвата вече бе нащрек, а това щеше да направи всичко много по-трудно. Твърде късно съжали, че не беше отвел коня си по-надалеч.

Вече не можеше да прецени колко се е приближил конят, след като забави ход. Всичко се объркваше. Едва устоя на изкушението да надникне иззад дървото. Вслуша се, целият напрегнат. Изведнъж чу как конят изпръхтя стъписващо близо, а после се появи само на крачка от него. Животното го забеляза миг след като и той го видя. Дръпна се назад, а ездачът изсумтя изненадано.

Уилям изруга на ум. Осъзна моментално, че конят можеше да обърне и да препусне в обратната посока. Сниши се зад дървото и излезе от другата страна зад жребеца, вдигнал ръката си за мятане. Зърна за миг ездача, докато дърпаше юздите — брадатият и намръщен мъж бе коравия старец Джилбърт Котешкото лице. Уилям метна ножа.

Хвърлянето бе съвършено. Ножът удари задницата на коня с върха напред и потъна на един пръст в плътта му.

Животното се сепна като стъписан човек и преди Джилбърт да е успял да реагира, препусна напред в бесен галоп… право към чакащия в засада Уолтър.

Уилям затича след него. Конят взе разстоянието до Уолтър за няколко мига. Джилбърт вече не се опитваше да го удържи — стараеше се единствено да не падне от седлото. Изравниха се с позицията на коняря и Уилям си помисли: „Сега, Уолтър, хайде!“

Уолтър пресметна замаха си толкова точно, че Уилям всъщност така и не разбра как прътът излетя иззад дървото. Видя само как предните крака на коня се огънаха, сякаш цялата сила изведнъж ги беше напуснала. След това задните крака сякаш догониха предните и се оплетоха. Накрая главата му се смъкна надолу, задницата подскочи нагоре и животното рухна тежко на земята.

Джилбърт излетя във въздуха и Уилям скочи след него, но падналият кон препречи пътя му.

Старецът се приземи добре, претърколи се и се вдигна на колене. За миг Уилям се уплаши, че можеше да побегне и да се измъкне. После от храстите се появи Уолтър, хвърли се във въздуха, блъсна се тежко в гърба на Котешкото лице и го събори.

Двамата мъже се стовариха тежко на земята. Съвзеха се едновременно и Уилям с ужас видя, че противникът му се изправя с нож в ръката. Прескочи падналия кон и замахна с кривака, докато рицарят вдигаше ножа. Тоягата удари Джилбърт в слепоочието.

Мъжът залитна, но се изправи на крака. „Адски корав е“, изруга на ум Уилям и издърпа тоягата си, за да удари отново, но Джилбърт беше по-бърз и се хвърли към него с ножа. Младежът се беше облякъл като за дворцов прием, не за бой и острото лезвие се вряза през финото му вълнено наметало, но той успя да скочи назад достатъчно бързо, за да спаси кожата си. Рицарят продължи да налита към него, без да му даде възможност да си развърти кривака. При всеки негов замах Уилям отскачаше назад, но така и не му оставаше достатъчно време да се закрепи, а Джилбърт бързо го застигаше. Изведнъж Уилям се уплаши за живота си, но тогава зад Котешкото лице изникна Уолтър, препъна го и го отново събори.

Уилям изпъшка облекчено. За миг го беше споходила мисълта, че ще умре. Благодари на Бога, че имаше Уолтър със себе си.

Джилбърт понечи да се надигне, но конярят го изрита в лицето. Уилям го удари още два пъти с кривака за всеки случай и рицарят повече не помръдна.

Обърнаха го по очи и Уолтър седна върху главата му, докато Уилям върже ръцете му на гърба. После смъкна дългите му черни ботуши и затегна голите му глезени със здраво парче от кожената сбруя.

Изправи се и се ухили на слугата си, а той му отвърна с усмивка. Беше истинско облекчение, че са вързали сигурно жилавия стар боец.

Следващата стъпка бе да накарат Джилбърт да признае.

Вече се съвземаше. Уолтър го обърна. Щом видя Уилям, лицето на възрастния мъж издаде веднага, че го е познал, а след това изражението му се промени в изненада и страх. Уилям беше удовлетворен. Джилбърт вече съжаляваше за смеха си, помисли си той. Скоро щеше да съжали още повече.

Конят на рицаря изненадващо се бе вдигнал на крака. Беше избягал на няколко крачки от тях, но се бе спрял и сега поглеждаше назад и се сепваше при всяко изшумоляване на вятъра в дърветата. Ножът на Уилям беше паднал от задницата му. Прибра си го, а Уолтър отиде да хване животното.

Уилям се заслуша за нови ездачи. Всеки момент насам можеше да дойде друг пратеник. Случеше ли се това, трябваше да извлекат пленника си по-далече и да запушат устата му. Но не идваше никой и Уолтър успя да хване коня на рицаря без големи усилия.

Метнаха Джилбърт през седлото на жребеца му и го поведоха през гората до поляната, където Уилям беше вързал техните коне. Другите животни се възбудиха, щом надушиха кръвта, закапала от ранената задница на коня на рицаря, затова младият лорд го върза по-далече от тях.

Огледа се за дърво, подходящо за целта му. Видя един бряст със здрав клон, издаден напред на височина осем-девет стъпки над земята и го посочи на Уолтър.

— Искам да увесиш Джилбърт от онзи клон.

Конярят се ухили жестоко.

— Какво ще правите с него, лорде?

— Ще видиш.

Сбръчканото лице на жертвата им бе пребледняло от страх. Уилям прекара въже под мишниците му, стегна го зад гърба му и го преметна през клона.

— Вдигни го — нареди на слугата си.

Уолтър надигна Джилбърт. Той се замята, измъкна се от хватката му и падна на земята. Конярят подбра тоягата на господаря си, изпердаши стареца няколко пъти по главата докато го омаломощи и отново го надигна. Уилям преметна хлабавия край на въжето няколко пъти през клона и го дръпна здраво. Уолтър пусна Джилбърт и той леко се люшна със стъпала на крачка от земята.

— Събери малко дърва за огън — нареди Уилям.

Наредиха клони под краката на стареца и Уилям ги подпали с искра от кремъка си. Скоро пламъците се разгоряха. Горещината извади Джилбърт от замаята.

Щом разбра какво става с него, започна да стене от ужас.

— Моля ви! Моля ви, пуснете ме. Съжалявам, че ви се смях, моля ви, имайте милост.

Уилям замълча. Унижението на рицаря го удовлетворяваше напълно, но не това беше целта му.

Когато топлината започна да пари босите пръсти на Котешкото лице, той сви краката си до коленете, за да издърпа ходилата си от огъня. Лицето му беше плувнало в пот и щом дрехите се сгорещиха, смътно замириса на пърлено. Уилям прецени, че е време да започне разпита.

— Защо отиде днес в замъка?

Джилбърт го зяпна ококорен.

— Да изразя почитта си. Важно ли е това?

— Защо отиде да изразиш почитта си?

— Графът току-що се беше върнал от Нормандия.

— Не те ли извика специално?

— Не.

Можеше да е вярно, прецени Уилям. Разпитът на пленник не беше толкова проста работа, колкото си бе представял. Помисли отново.

— Какво ти каза графът, когато се качи горе в покоите му?

— Поздрави ме и ми благодари, че съм дошъл да го посрещна.

Не беше ли притеснение онова в очите му? Уилям не бе сигурен.

— Какво още?

— Попита ме за семейството ми и за селото ми.

— Нищо друго?

— Нищо. Защо ви интересува какво е казал?

— Какво ти каза за крал Стивън и за кралица Мод?

— Нищо, уверявам ви!

Джилбърт не можеше да държи повече коленете си свити и краката му отново се спуснаха към усилващите се пламъци. След секунда от гърлото му се изтръгна болезнен рев и тялото му се сгърчи. За миг спазъмът изхвърли стъпалата му от огъня и той разбра, че може да избегне болката, като се люлее напред-назад. С всяко люшване обаче минаваше през пламъците и отново надаваше рев.

Уилям отново се зачуди дали Джилбърт все пак не казваше истината. Нямаше как да се разбере. В един момент вероятно щеше да го заболи толкова, че щеше да е готов да каже всичко, което си помисли, че мъчителят му би искал да чуе, само за да получи малко облекчение. Ето защо бе важно да не му издава съвсем ясно какво иска да разбере, прецени Уилям с тревога. Кой можеше да си помисли, че разпитът с изтезания може да е толкова труден?

Заговори спокойно, с почти разговорен тон.

— Къде отиваш сега?

Джилбърт изкрещя от болка и безсилие.

— Има ли значение?

— Къде отиваш?

— Вкъщи!

Мъжът губеше самообладание. Уилям знаеше къде живее и беше на север от тук. Тръгнал бе в грешната посока.

— Къде отиваш? — повтори Уилям.

— Какво искате от мен?

— Зная кога лъжеш — каза Уилям. — Просто ми кажи истината. — Чу как Уолтър изсумтя одобрително и си помисли: „Ставам все по-добър в това.“ — Къде отиваш? — попита той за четвърти път.

Джилбърт вече бе твърде изтощен, за да може да се люлее повече. Той изстена от болка, спря се над огъня и отново сгъна краката си, за да се спаси. Но пламъците вече се бяха разгорели достатъчно високо, за да опарят и коленете му. Уилям долови миризма, смътно позната и в същото време — леко противна. Малко след това осъзна, че е миризмата на горяща плът и му бе позната, защото приличаше на миризма на ядене. Кожата по краката и стъпалата на Джилбърт ставаше кафява и пращеше, космите на прасците му почерняваха, а тлъстината от плътта му капеше в огъня и цвърчеше. Гледката с мъчението го плени. При всеки болезнен вик на Джилбърт, Уилям изпитваше силна възбуда. Имаше власт над болката на човек и това го караше да се чувства чудесно. Напомняше малко за онова усещане, което имаше с момиче насаме, някъде, където никой не можеше да чуе виковете й, докато я притиска в земята, вдига полите й около кръста и знае, че нищо вече не може да му попречи да я има.

Попита отново, почти с неохота:

— Къде отиваш?

С глас, който приличаше по-скоро на приглушен писък, Джилбърт отвърна:

— В Шиърборн.

— Защо?

— Срежете това въже и ме пуснете долу, за Бога, и ще ви кажа всичко.

Уилям усети, че победата е почти в ръцете му. Удовлетворението беше неописуемо. Но все още не беше стигнал до нея. Каза на Уолтър:

— Само издърпай стъпалата му от огъня.

Уолтър сграбчи Джилбърт за туниката и го издърпа назад, тъй че краката му да излязат от пламъците.

— Хайде — каза Уилям.

— Граф Бартоломю има петдесет рицари из Шиърборн — със задавен вик отвърна Джилбърт. — Трябваше да ги събера и доведа в Ърлскасъл.

Уилям се усмихна. Всичките му предположения се оказваха възхитително точни.

— И какво смята да прави графът с тези рицари?

— Не каза.

— Пусни го да погори още малко.

— Не! — Изкрещя Джилбърт. — Ще ви кажа!

Уолтър се поколеба.

— Бързо — предупреди Уилям.

— Трябва да се бият за кралица Мод, срещу Стивън — избълва най-сетне пленникът.

Ето на. Това беше доказателството. Успехът изпълни душата му с наслада.

— А когато те попитам за това пред баща ми, ще отговориш ли същото?

— Да, да.

— А когато баща ми те попита пред краля, ще кажеш ли пак истината?

— Да!

— Закълни се в кръста.

— Заклевам се в кръста, ще кажа истината!

— Амин — каза доволно Уилям и започна да тъпче огъня.

 

 

Вързаха Джилбърт към седлото, сложиха повод на коня и подкараха бавно. Рицарят едва можеше да стои изправен, а Уилям не искаше да умре, защото тогава нямаше да има никаква полза от него, затова се стараеше да не се държи твърде грубо с човека. Следващия път, когато минаха през един поток, хвърли студена вода върху изгорелите му стъпала. Джилбърт изкрещя от болка, но може би му помогна.

Усещането за триумф, което Уилям изпитваше, беше чудесно, но примесено с някакво странно неудовлетворение. Никога в живота си не бе убивал човек и съжаляваше, че не може да убие Джилбърт. Да изтезаваш някого, без да го убиеш, беше все едно да съблечеш едно момиче до голо, без да го изнасилиш. Колкото повече си мислеше за това, толкова повече чувстваше, че има нужда от жена.

Може би като се върнеше у дома… не, нямаше да има време. Трябваше да разкаже на родителите си какво се е случило, а те щяха да поискат Джилбърт да повтори признанието си пред свещеник и може би още няколко други свидетели. А след това трябваше да обсъдят как да пленят граф Бартоломю, което със сигурност трябваше да стане утре, преди заговорникът да е събрал твърде много мъже за бой. А Уилям все още не беше измислил как да превземат замъка с хитрост, без продължителна обсада…

Тъкмо си мислеше с отчаяние, че може би ще да мине много време, преди изобщо да види привлекателна жена, когато една такава се появи на пътя пред тях.

Бяха група от петима души и вървяха към него. Жената беше тъмнокоса, около двайсет и пет годишна — не съвсем момиче, но достатъчно млада. Когато се приближи, Уилям се заинтригува още повече: беше доста красива, с тъмнокафява коса, събираща се на дяволски връх на челото й, и дълбоки очи с наситен златист цвят. Имаше тънка гъвкава фигура и гладка смугла кожа.

— Остани назад — каза той на Уолтър. — Задръж рицаря зад себе си, докато говоря с тях.

Групата се спря и го изгледаха предпазливо. Явно бяха семейство: имаше един висок мъж с тях, който трябваше да е съпругът; останалите бяха напълно отраснал младок, макар и с непоникнала още брада, и двама изтърсаци. Мъжът изглеждаше познат, осъзна с изненада Уилям.

— Познавам ли те?

— Познавам ви — отвърна мъжът. — И коня ви го познавам, защото двамата едва не убихте дъщеря ми.

Уилям започна да си спомня. Конят му не беше докоснал детето, но бе почти на косъм.

— Ти строеше къщата ми. А когато те освободих, поиска да ти се плати и едва ли не ме заплаши.

Мъжът го изгледа предизвикателно и не го отрече.

— Не си толкова наперен сега — подхвърли Уилям с насмешка. Цялото семейство явно гладуваше. Оформяше се един чудесен ден за разчистване на сметки с хора, които бяха обидили Уилям Хамли. — Гладни ли сте?

— Гладни сме, да — отвърна строителят сприхаво.

Уилям отново погледна жената. Стоеше с леко разтворени стъпала и вдигната брадичка, и го гледаше без страх. Алиена го беше възбудила и сега искаше да уталожи страстта си с тази. Щеше да е жива, да се извива и да драска. Толкова по-добре.

— Не си женен за това момиче, нали, строителю? Спомням си жена ти — една грозна крава.

Лицето на строителя помръкна за миг и той отвърна:

— Жена ми почина.

— А тази не си я завел в църква, нали? Нямаш пени да платиш на свещеника. — Зад Уилям, Уолтър се покашля, а конете се раздвижиха неспокойно. — Да речем, че ти дам пари за храна — подхвърли той на строителя, колкото да го подразни.

— Ще приема с благодарност — отвърна мъжът, макар да личеше, че раболепието не му беше по сърце.

— Не говоря за подарък. Ще купя жена ти.

— Не съм за продан, момче — отвърна му самата тя.

Подигравката й беше добре насочена и Уилям се ядоса. „Като остана с теб насаме, ще ти покажа мъж ли съм или момче“, помисли си той. Заговори на строителя:

— Ще ти дам един фунт сребро за нея.

— Тя не е за продан.

Уилям се ядоса още повече. Вбесяващо беше да предложи цяло състояние на прегладнял несретник и да му откажат.

— Глупако, ако не вземеш парите, ще те пронижа с меча си и ще я начукам пред децата ти!

Ръката на строителя посегна под наметалото му. Трябваше да има някакво оръжие, помисли си Уилям. Освен това беше много едър и макар да бе изтънял като нож, можеше да окаже лют бой, за да отърве жена си. Самата тя дръпна наметалото си настрана и отпусна ръка на дръжката на изненадващо дълга кама. По-голямото момче също бе достатъчно едро, за да създаде неприятности.

Уолтър отзад каза тихо, но гласът му стигна до тях:

— Лорде, нямаме време за това.

Уилям кимна с неохота. Трябваше да отведе Джилбърт в имението. Твърде важно бе, за да се бави заради свада за някаква пачавра. Просто трябваше да изтърпи.

Погледна отново малкото семейство — петима дрипави прегладнели несретници, готови да се бият до края с двама яки мъже на коне и с мечове. Не можеше да ги разбере.

— Добре тогава, мрете от глад — изсумтя той.

Срита коня си и препусна напред, а след няколко мига се скри от погледите им.

Бележки

[1] Позната у нас като „дама“ — популярна в Средновековието игра, известна още от римско време — Б.пр. ↑