Кен Фолет
Устоите на Земята (21)

II

Привечер Алиена отново се обнадежди, докато минаваше през Западната порта на Уинчестър и продължи по Високата улица. В горите се беше чувствала заплашена, че може да бъде убита и никой така и да не разбере какво се е случило, но сега се беше върнала в цивилизацията. Градът, разбира се, беше пълен с крадци и главорези, но не можеха да вършат престъпленията си посред бял ден и безнаказано. В града все пак имаше закони и нарушителите им ги гонеха, осакатяваха или бесеха.

Спомни си как беше минавала по тази улица с баща си едва преди около година. Бяха на коне, естествено. Той — на породист дорест бегач, тя — на малко красиво ездитно конче. Хората им правеха път, докато яздеха по широките улици. Имаха къща в южния край на града и когато пристигнаха, ги посрещнаха осем или десет слуги. Къщата беше почистена, имаше прясна слама по пода и всички огнища бяха запалени. По време на престоя им Алиена всеки ден беше носила красиви дрехи: тънък лен, коприна и мека вълна, всички боядисани в разкошни цветове; ботуши и колани от телешка кожа и брошки и гривни със скъпоценни камъни. Работата й беше да се грижи винаги да има гостоприемно посрещане за всеки, който дойдеше да види графа: месо и вино за богатите, хляб и ейл за по-бедните хора и усмивка и място край огъня за всички. Баща й беше стриктен по отношение на гостоприемството, но не беше достатъчно добър да го изразява лично — хората го намираха за хладен, отчужден и дори високомерен. Алиена компенсираше този недостатък.

Всички уважаваха баща й и най-висшите особи го търсеха: епископът, приорът, шерифът, кралският канцлер и придворните барони. Зачуди се колко от тези хора щяха да я познаят сега, както вървеше боса през калта и мръсотията на същата тази Висока улица. Мисълта не попари оптимизма й. Важното бе, че вече не се чувстваше като жертва. Върнала се беше в свят, където съществуваха правила и закони, и имаше шанс отново да вземе живота си в ръце.

Минаха покрай къщата си. Беше празна и заключена. Хамли все още не бяха я заели. За миг Алиена се почувства изкусена да се опита да влезе. „Та това е моята къща!“ помисли си. Но не беше, разбира се, а представата как ще прекара нощта тук й напомни за начина, по който бе живяла в замъка, затворила очи за реалността. Продължи решително напред.

Другото хубаво на пребиваването им в града бе, че тук имаше манастир. Монасите винаги щяха да осигурят подслон за всеки, който ги помолеше. Двамата с Ричард щяха да преспят под покрив, безопасно и на сухо.

Намери катедралата и влезе в двора на приората. Двама монаси стояха до маса на дървени магарета и раздаваха конски хляб и бира на над стотина души. На Алиена не беше й хрумвало, че толкова много други хора ще просят гостоприемство от монасите. Тя и Ричард се подредиха на опашката. Беше удивително, според нея, как хора, които обикновено щяха да се блъскат и бутат с лакти, за да получат безплатно храна, можеха да бъдат принудени да стоят кротко и подредено в колона, само защото някакъв монах така им е казал.

Получиха вечерята си и влязоха в къщата за гости, за да си я изядат. Това бе голяма, подобна на плевник дървена постройка, без никакво обзавеждане, смътно осветена от пламъците на свещи от тръстика и лой, и силно вмирисана от струпаните вътре плътно хора. Седнаха на пода, за да се нахранят. Беше покрит с отдавна несменяна тръстика. Алиена се зачуди дали да каже на монасите коя е. Приорът може би я помнеше. В такъв голям приорат естествено щяха да имат по-добра къща за знатни гости. Но се улови, че не изпитва охота да го направи. Може би защото не искаше отново да я отхвърлят с презрение, но също така усещаше, че отново щеше да се постави под нечия власт, а макар да нямаше причини да се бои от един приор, все пак се чувстваше по-удобно да си остане безименна и незабелязвана.

Повечето от другите гости бяха поклонници. Освен тях имаше и няколко пътуващи занаятчии, които се познаваха по сечивата им; имаше и няколко амбуланти, пътуващи от село на село, за да продават неща, които селяните не можеха да си направят сами: игли, ножове, котлета за готвене и подправки. Някои от тях водеха със себе си и семействата си. Децата им бяха шумни и възбудени; тичаха наоколо, боричкаха се и се търкаляха. От време на време някое се блъскаше в голям човек, тогава го перваха по главата и то се разреваваше. Някои от тях нямаха добро домашно възпитание — Алиена видя как няколко деца се изпишкаха върху тръстиките на пода. Подобни неща сигурно бяха без значение в къща, където добитъкът спеше в една стая със стопаните си, но в едно препълнено с хора помещение бе доста отвратително, според нея: всички щяха да спят на същите тези тръстики след това.

Започна да я гложди чувството, че някои я гледаха все едно, че знаеха, че девствеността й е отнета. Беше нелепо, разбира се, но чувството не я изостави. Непрекъснато се проверяваше дали не й тече кръв. Нищо нямаше. Но всеки път, щом се обърнеше, виждаше как някой се е вторачил в нея с пронизващ поглед. Щом срещнеха очите й се извръщаха, но скоро след това засичаше някой друг да прави същото. Повтаряше си, че това е глупаво, че не зяпат в нея, че просто се озъртат с любопитство в едно пълно с хора помещение. Все едно, нищо за гледане нямаше. Не беше по-различна на външност от тях — беше мръсна, зле облечена и уморена като всички. Но чувството си остана и въпреки волята си тя се ядоса. Имаше един, който непрекъснато засичаше погледа й, пилигрим на средна възраст с голямо семейство. Накрая се вбеси и му подвикна:

— Ей, какво ме гледаш? Престани да ме зяпаш така! — Той като че ли се смути и извърна очи от нея, без да отвърне.

— Защо го направи това, Али? — тихо попита Ричард.

Сопна му се да си затваря устата и той млъкна.

Скоро след вечерята монасите обиколиха и прибраха свещите. Искаха хората да заспят рано; така нямаше да обикалят градските пивници и бардаци нощем, а на заранта щяха по-лесно да ги отпратят от манастира. Няколко мъже без семейства напуснаха помещението, щом светлината угасна — за да търсят забавления несъмнено — но повечето от приютените се загърнаха в наметалата си на пода.

Много години бяха минали, откакто Алиена беше спала в зала с много хора като сега. Като дете винаги беше завиждала на хората на долния етаж, налягали един до друг пред тлеещия огън в задименото и миришещо на ядене помещение, с кучетата за пазачи. Това придаваше усещане за общност в залата, което липсваше в просторните и празни покои на господарското семейство. В онези дни понякога тя напускаше леглото си и слизаше по стъпалата на пръсти, за да спи с любимите си слуги, Медж Перачката и Старата Джоан.

Унесена в сън с мириса на детството в ноздрите си, тя засънува майка си. Обикновено не й беше лесно да си спомни как изглеждаше майка й, но сега, за своя изненада, виждаше лицето на мама съвсем ясно, с всяка подробност: деликатните черти, плахата усмивка, крехката фигура, безпокойството в очите й. Виждаше походката й, леко наклонена на една страна сякаш все се опитваше да се доближи до стената, а другата ръка леко изпъната за равновесие. Чуваше смеха й, с онзи изненадващо щедър и плътен глас, готов винаги да избие на песен или смях, но обикновено се боеше да го направи. Знаеше в съня си нещо, за което изобщо не беше си давала сметка наяве: че баща й толкова бе наплашил майка й и потиснал чувството й на радост от живота, че тя бе изсъхнала и умряла като цвете в суша. Всичко това дойде в ума й като нещо много познато, нещо, което винаги бе знаела. Но стъписващото бе, че Алиена беше бременна. Мама като че ли беше доволна. Двете седяха в една спалня, а коремът на Алиена беше толкова издут, че трябваше да седи с леко разтворени крака и ръце скръстени отгоре му, в старата от векове поза на бъдеща майка. После Уилям Хамли нахлу в стаята с камата с дългото острие и Алиена разбра, че ще намушка корема й, както тя бе намушкала дебелия разбойник в гората, изпищя силно и се събуди стресната. Тогава осъзна, че Уилям го нямаше и че дори не беше изпищяла, писъкът бе само в главата й.

След това остана да лежи будна и притеснена дали наистина беше забременяла.

Мисълта не беше й хрумвала дотогава и я ужаси. Колко отвратително щеше да е, да има бебе от Уилям Хамли. Можеше да не е негово — можеше да е на слугата му. Можеше така и да не разбере. Как щеше да обича такова бебе? Всеки път щом го погледнеше, щеше да й напомня за онази ужасна нощ. Щеше да го роди тайно, закле се тя, и да го остави да умре в студа още щом се роди, както правеха селяните, когато имаха твърде много деца. Решена твърдо на това, отново се унесе в сън.

Едва-що се беше разсъмнало, когато монасите донесоха закуската. Шумът я събуди. Повечето други гости вече се бяха разсънили, защото бяха заспали много рано, но Алиена бе продължила да спи — много се беше уморила предния ден.

Закуската беше овесена каша със сол. Алиена и Ричард я изгълтаха прегладнели и съжалиха, че нямаше и хляб с нея. Тя се замисли какво щеше да каже на крал Стивън. Беше убедена, че той просто е забравил, че графът на Шайринг има две деца. Смяташе, че още щом се появят и му напомнят, той на драго сърце щеше да ги осигури. Но в случай, че се наложеше да го убеди, трябваше да е готова с няколко думи. Реши да не настоява, че баща й е невинен, защото това щеше да намекне, че кралят е сгрешил и щеше да го обиди. Нито щеше да протестира затова, че Пърси Хамли е станал граф. Деловите хора мразеха да се оспорват миналите им решения. „За добро или за лошо, това вече е решено“, щеше да каже баща й. Не, щеше само да изтъкне, че тя и брат й са невинни и да помоли краля да им даде някое рицарско имение, за да може да се издържат скромно, а Ричард да може да се подготви да стане един от кралските воини за няколко години. Едно малко имение щеше да й даде възможност да се грижи за баща си, щом кралят благоволи да го освободи от затвора. Той вече не представляваше заплаха: нямаше нито титла, нито привърженици, нито пари. Щеше да напомни на краля, че баща й вярно бе служил на стария крал, Хенри, който бе чичо на Стивън. Нямаше да е настоятелна, само смирено твърда, ясна и откровена.

След закуската попита един монах къде би могла да измие лицето си. Изглеждаше стъписан: явно такъв въпрос не беше обичаен. Монасите обаче тачеха чистотата и той й показа една открита вада, по която през манастирския двор течеше чиста студена вода. Но я предупреди да не се мие „неприлично“, както се изрази, за да не би някой от братята случайно да я види и с това да опетни душата си. Монасите вършеха много добрини, но поведението им можеше да е дразнещо понякога.

След като двамата с Ричард измиха прахта от пътя от лицата си, напуснаха приората и тръгнаха нагоре по Високата улича към замъка, който се издигаше от едната страна на Западната порта. С ранното си идване Алиена се надяваше да се сприятели или да очарова човека, който отговаря за пускането на молителите и да не я забравят в тълпата от важни хора, които щяха да дойдат по-късно. Но атмосферата между стените на замъка се оказа още по-тиха, отколкото се беше надявала. Толкова дълго ли беше стоял крал Стивън тук, че малко хора да искат да го видят? Не беше сигурна кога можеше да е дошъл. Кралят обикновено беше в Уинчестър по време на Велики пости, според нея. Но не знаеше кога бяха започнали Велики пости, защото бе загубила представа за датите, докато живееха без свещеник в замъка с Ричард и Матю.

В подножието на стълбището на цитаделата стоеше плещест страж със сива брада. Алиена понечи да мине покрай него, както бе направила, когато бе дошла тук с баща си, но пазачът сниши копието си на пътя й. Тя го изгледа властно.

— Да?

— И къде си мислиш, че отиваш, момичето ми? — рече стражът.

Алиена осъзна обезсърчена, че е от тези, които обичат да пазят, защото това им даваше възможност да пречат на хората да отидат където искат.

— Тук сме с молба до краля — отвърна тя хладно. — Сега ни пусни да минем.

— Теб ли? — усмихна се стражът презрително. — Дето носиш дървени обуща, от които жена ми щеше да се срамува? Разкарайте се.

— Отдръпни се от пътя ми, пазачо. Всеки гражданин има правото да се обърне с молба към краля.

— Но по-бедните обикновено не са толкова глупави да се опитват да упражнят това право…

— Не сме от по-бедните! — избухна Алиена. — Аз съм дъщерята на графа на Шайринг, а брат ми е неговият син, тъй че ни пусни, за да не те хвърлят да гниеш в тъмница.

Пазачът вече не изглеждаше толкова важен, но каза самодоволно:

— Не можете да поднесете молбата си пред краля, защото не е тук. Той е в Уестминстър, както би трябвало да знаете, ако сте тези, които казвате, че сте.

Алиена се стъписа.

— Но защо е отишъл в Уестминстър? Трябва да е тук за Великден!

Стражът разбра, че все пак не беше уличница.

— Великденският двор е в Уестминстър. Изглежда няма да прави всичко точно като стария крал, а и длъжен ли е?

Беше прав, разбира се. Но идеята, че един нов крал ще следва различна програма, така и не беше й хрумвала. Беше твърде млада, за да помни времето, когато Хенри е бил млад крал. Обзе я отчаяние. Беше смятала, че знае какво прави и бе сгрешила. Чувстваше се на ръба на поражението.

Тръсна глава, за да се отърве от усещането за обреченост. Беше временно отстъпление, но не и поражение. Да се моли на краля не беше единственият начин да се погрижи за брат си и за себе си. Беше дошла в Уинчестър с две цели и втората бе да разбере какво е станало с баща й. Той щеше да знае какво трябваше да направи по-натам.

— Кой е тук тогава? — попита тя пазача. — Трябва да има някакви кралски служители. Искам просто да видя баща си.

— Има един писар и стюард горе — отвърна стражът. — Не каза ли, че графът на Шайринг е баща ти?

— Да. — Сърцето й подскочи. — Знаеш ли нещо за него?

— Знам къде е.

— Къде?

— В затвора тук, в замъка.

Толкова близо!

— Къде е затворът?

Пазачът посочи с палец над рамото си.

— Надолу, покрай параклиса, срещу главната порта. — Това, че бе успял да ги задържи извън цитаделата задоволи злобата му и той стана по-услужлив. — Най-добре ще е да се видите с тъмничаря. Казва се Одо и има дълбоки джобове.

Алиена не разбра подхвърленото за „дълбоките джобове“, но беше твърде развълнувана, за да си го изяснява. До този момент баща й се намираше в някакво смътно и далечно място, наречено „затвор“, но сега изведнъж се оказваше тук, в същия този замък. Забрави напълно за явяването си с молба при краля. Искаше само да види татко. Мисълта, че той е наблизо, готов да им помогне, я накара още по-остро да почувства опасността и несигурността от последните няколко месеца. Искаше й се да се хвърли в прегръдката му и да го чуе как казва: „Хайде, всичко е наред вече. Всичко ще се оправи.“

Цитаделата се издигаше на малко възвишение в един ъгъл на двора. Алиена се обърна и огледа останалото от замъка. Беше пъстра смесица от каменни и дървени постройки, обкръжени от високи стени. Надолу, беше казал пазачът; покрай параклиса… зърна спретната каменна постройка, която приличаше на параклис… и срещу главната порта. Главният вход представляваше порта във външната стена, която даваше възможност на краля да влиза в замъка си, без да влиза първо в града. Срещу този вход, плътно до задната стена, която отделяше замъка от града, имаше малко каменно здание, което можеше да е затворът.

Двамата с Ричард забързаха надолу по хълма. Алиена се зачуди как ли щеше да е той. Даваха ли достатъчно храна на хората в затвора? Затворниците на баща й в Ърлскасъл винаги получаваха черен хляб и каша, но беше чувала, че на някои места се отнасят зле с тях. Надяваше се баща й да е добре.

Сърцето й беше скочило в гърлото, докато прекосяваха двора. Замъкът беше голям, но пълен със сгради: кухни, конюшни и казарми. Имаше два параклиса. След като вече знаеше, че кралят го няма, можеше да види признаците за отсъствието му и ги забелязваше разсеяно, докато обикаляше между постройките към затвора: безпризорни овце и прасета бяха влезли от предградията извън портата и ровеха из купищата смет, войници се шляеха наоколо без работа и подвикваха неприлични закачки по минаващите покрай тях жени, някакви игри със залози се въртяха на портика на единия параклис. Атмосферата на разпуснатост я притесни. Боеше се, че това можеше да означава, че баща й е оставен без никакви грижи. Започна да се плаши от това, което можеше да открие.

Затворът се оказа порутена каменна сграда, която можеше да е била къща за висш кралски служител, съветник или съдия, преди да я занемарят. Горният етаж, който трябваше да е бил залата някога, беше съвсем срутен, след като повечето таван бе пропаднал. Само приземието бе останало цяло. Тук нямаше никакви прозорци, само една голяма дървена врата с железен обков. Вратата стоеше леко открехната. Докато Алиена се колебаеше отвън, една пищна, облечена в хубаво наметало жена на средна възраст мина покрай нея, отвори вратата и влезе. Двамата с Ричард я последваха.

Вътрешността тънеше в сумрак и миришеше на стара прах и гнило. Приземието бе използвано за открит склад някога, но след това бе разделено на малки килии с набързо иззидани от отломките стени. Някъде от дълбините на зданието се носеше монотонен стон, като глас на самотен монах, редящ молитви в църква. Пред вратата бе оформено малко преддверие със стол, маса и огнище насред пода. Едър, глуповат на вид мъж с препасан меч метеше вяло пода. Вдигна глава и поздрави хубавата жена.

— Добро утро, Мег. — Тя му даде едно пени и потъна навътре в тъмното. Той погледна Алиена и Ричард. — Какво искате?

— Дошла съм да видя баща си — отвърна Алиена. — Той е графът на Шайринг.

— Не е — рече тъмничарят. — Вече е само Бартоломю.

— По дяволите с уточненията, тъмничарю. Къде е той?

— Колко имате?

— Нямаме никакви пари, тъй че не си прави труд да ми искаш подкуп.

— Щом нямаш пари, не може да видиш баща си. — Захвана се отново с метенето.

Искаше й се да запищи. Беше само на няколко крачки от баща си и не я пускаха при него. Тъмничарят беше едър и въоръжен: нямаше начин да го преодолеят. Но нямаше никакви пари. Беше се уплашила от това, когато видя как Мег му даде пени, но можеше да е заради някаква специална привилегия. Явно не беше: пени трябваше да е цената за пропуска.

— Ще намеря пени и ще ти го донеса веднага щом мога — каза тя. — Но няма ли да ни пуснеш да го видим сега, само за мъничко?

— Първо ми дай пенито — отвърна тъмничарят. Обърна им гръб и продължи да мете.

Едва надви сълзите си. Искаше й се да извика няколко думи с надеждата, че баща й ще я чуе. Но си даде сметка, че едно лошо разбрано послание щеше да го изплаши и обезсърчи; щеше да го разтревожи, без да може да го осведоми. Отиде до вратата, почувствала се влудяващо безсилна.

Обърна се на прага.

— Как е той? Кажете ми само това… моля ви. Добре ли е?

— Не е — отвърна й тъмничарят. — Той умира. Хайде, разкарайте се оттук.

Погледът й се замъгли от сълзите и тя залитна навън през вратата. Отдалечи се, без да вижда накъде върви, блъсна се в нещо — прасе или овца — и едва не падна. Започна да хлипа. Ричард я хвана под мишницата и тя се остави да я води. Излязоха от замъка през главната порта, сред пръснатите колиби и нивички на предградията. Най-сетне стигнаха до някаква морава и седнаха на един пън.

— Мразя, когато плачеш, Али — жално промълви Ричард.

Тя се помъчи да се вземе в ръце. Беше намерила баща си — това все пак беше нещо. Беше научила, че е болен: тъмничарят беше жесток човек и може би преувеличаваше сериозността на болестта му. Трябваше само да намери някое пени и щеше да може да поговори с него, и да се погрижи за себе си, и да го попита какво да направи — за Ричард и за него.

— Как да намерим пени, Ричард?

— Не знам.

— Нямаме нищо за продан. Никой няма да ни заеме. Ти не си достатъчно закоравял, за да крадеш.

— Можем да изпросим.

Това беше идея. По хълма надолу към замъка идваше добре облечен, заможен на вид селяк, яхнал нисък, як черен кон. Алиена скочи и притича на пътя. Щом се приближи, каза му:

— Милостиви сър, ще ми дадете ли едно пени?

— Разкарай се — тросна се той ядосано и срита коня напред.

Върна се при пъна.

— Просяците обикновено молят за храна или стари дрехи — каза обезсърчено. — Не съм чувала някой да им дава пари.

— Добре, а как взимат хората пари? — попита Ричард. Въпросът явно не беше му хрумвал никога досега.

— Кралете взимат пари от данъци — отвърна тя. — Лордовете взимат ренти. Свещениците имат десятък. Дюкянджиите имат нещо за продан. Занаятчиите взимат надници. На селяните не им трябват пари, защото си имат ниви.

— Чираците взимат надници.

— Ратаите също. Можем да работим.

— За кого?

— Уинчестър е пълен с работилнички, където правят кожа и плат — рече Алиена. Отново я обзе оптимизъм. — Един голям град е добро място да си намериш работа. — Скочи отново на крака. — Хайде, да почваме!

Ричард още се колебаеше.

— Не мога да работя като прост човек. Аз съм синът на граф.

— Вече не си — каза тя грубо. — Чу какво каза тъмничарят. Време е вече да разбереш, че не си по-добър от никой друг.

Беше се намусил и не отвърна нищо.

— Добре, аз отивам. Стой тук щом искаш. — Закрачи към Западната порта и се отдалечи от него. Познаваше мусенията му — никога не траеха дълго.

Той разбира се я настигна, преди да стигнат до града.

— Не се сърди, Али. Ще работя. Съвсем здрав съм, всъщност — мога да стана добър ратай.

Тя му се усмихна.

— Сигурна съм. — Не беше вярно, но нямаше смисъл да го обезкуражава.

Продължиха надолу по Високата улица. Алиена си спомни, че Уинчестър беше планиран и разпределен много логично. Южната половина, вдясно от тях, бе разделена на три части: в първата беше замъкът, след това следваше кварталът с домовете на богатите хора, после катедралният двор и в най-югоизточния ъгъл — епископския палат. Северната половина, вляво от тях, също бе разделена на три: еврейския квартал, средната част, където бяха дюкяните и работилниците в североизточния ъгъл.

Алиена продължи по Високата улица към източния край на града, после зави наляво по една улица, покрай която течеше речен поток. От едната страна бяха нормални домове, повечето дървени и няколко отчасти каменни сгради. От другата страна имаше безразборно струпани, стъкмени набързо и от каквото падне постройки, повечето — не повече от покрив, подпрян на пилони и изглеждаха готови всеки момент да рухнат. Тук-там мостче или няколко дъски превеждаха през потока, но някои от постройките всъщност обрамчваха коритото му. Във всяка сграда или двор мъже и жени правеха неща, за които бяха нужни големи количества вода: пране на вълна, щавене на кожа, тепане и боядисване на плат, варене на пиво и други дейности, които Алиена не разбираше. Всевъзможни непознати миризми щипеха ноздрите й, люто и кисело, сяра и пушек, дървесина и гнило. Хората изглеждаха ужасно заети. Разбира се, селяните също имаха много работа, но те си вършеха нещата бавно и отмерено, и винаги имаха време да спрат и да погледат нещо любопитно, или да заговорят с минувач. Хората в работилниците изобщо не вдигаха глави. Работата им като че ли поглъщаше цялото им внимание и енергия. Движеха се бързо, все едно дали носеха чували или изливаха големи ведра с вода, или тупаха кожа или плат. Както се суетяха над странните си занимания, напомняха й на дяволите, бъркащи казаните си на картините за ада.

Спря се пред едно място, където правеха нещо понятно за нея: тепане на плат. Мускулеста на вид жена вадеше вода от потока и я изливаше в огромно каменно корито, облицовано с олово, като от време на време спираше, за да добави мярка хума от един чувал. На дъното на коритото, напълно потопена, лежеше дълга ивица плат. Двама мъже с дебели дървени пръти — наричани тепавичарски бухалки, спомни си Алиена — бъхтеха плата в коритото. От това платът се свиваше и стягаше, ставаше по-непромокаем, а хумата или „тепавичарската пръст“ избелваше мазнините от вълната. В дъното на двора имаше струпани бали с необработен плат, нов и хлабаво изтъкан, и чували с тепавичарска пръст.

Алиена прекоси потока и се приближи към хората, които работеха при коритото. Хвърлиха й бегли погледи и продължиха работата си. Земята около тях беше навсякъде мокра и момичето забеляза, че работеха боси. Като разбра, че няма да спрат и да я питат какво иска, каза високо:

— Майсторът ви тука ли е?

Жената й отговори, като врътна глава към задната част на работилницата.

Алиена подкани Ричард да я последва и влязоха през порта в двор, където на дървени рамки се сушаха ивици плат. Видя един мъж, който оправяше наведен плата на една от рамките.

— Търся майстора — каза тя.

Той се изправи и я погледна. Беше грозен мъж, едноок и леко изгърбен, сякаш се беше прегъвал над рамките за сушене толкова много години, че вече не можеше да стои съвсем прав.

— Какво има?

— Вие ли сте майсторът тепавичар?

— Върша тая работа има-няма от четирийсет години, от момче още, тъй че надявам се да съм майстор, да. Какво искаш?

Алиена разбра, че си има работа с човек, който винаги държи да покаже колко е остроумен. Заговори смирено:

— Двамата с брат ми си търсим работа. Ще ни наемеш ли?

Той помълча, докато я оглеждаше от глава до пети.

— Иисусе Христе и вси светии, какво бих могъл да правя с вас, ако ви взема?

— Ще правим каквото и да е — отвърна Алиена. — Трябват ни малко пари.

— Не ставате за мен — рече мъжът пренебрежително, обърна им гръб и се захвана отново с работата си.

Алиена нямаше да се примири току-така.

— Защо не? — заговори тя ядосано. — Не просим, искаме да си заработим нещо.

Той отново се обърна към нея.

— Моля — добави тя, колкото и да мразеше да се моли.

Мъжът я изгледа с досада все едно, че гледаше куче и се чуди дали да си прави труда да го изрита. Но тя усети, че е изкусен да й покаже колко е глупава и колко той е умен, за разлика от нея.

— Добре — въздъхна майсторът. Ще ви обясня. Елате с мен.

Поведе ги към коритото. Мъжете и жените вадеха изтепаното платно от водата и го навиваха на топ. Майсторът заговори на жената:

— Ела тука, Лизи. Покажи си дланите.

Жената послушно се приближи и изпъна ръцете си. Бяха загрубели и червени, мазолести и с напукана кожа.

— Опипай ги тия — каза й майсторът.

Алиена докосна дланите на жената. Бяха студени като сняг, покрити с мазоли, но най-смайващото бе колко груби бяха. Погледна своите ръце, докато държеше нейните: изведнъж й се сториха меки, бели и много малки.

— Тя държи ръцете си във вода от малка, затова е свикнала — каза майсторът. — Ти си различна. Няма да оцелееш до заранта на такава работа.

Искаше й се да му възрази, да му каже, че ще свикне, но не беше никак сигурна. Преди да е успяла да отвърне, Ричард заговори:

— Ами аз? По-едър съм от двамата мъже тук — бих могъл да върша тази работа.

Вярно, по-висок беше и по-широк в раменете от двамата, които боравеха с бухалките. А и с боен кон можеше да се оправи, напомни си Алиена, тъй че трябваше да може да тепа плат.

Двамата навиха плата и единият метна топа на рамо да го отнесе в двора за съхнене. Майсторът го спря.

— Дай на младия лорд да опита тежестта на плата, Хари.

Мъжът на име Хари вдигна плата от рамото си и го сложи на рамото на Ричард. Ричард се огъна под тежестта, надигна се с огромно усилие и се смъкна на колене така, че единият край на топа се отпусна на земята.

— Не мога да го нося — изпъшка той.

Мъжете се разсмяха, майсторът ги изгледа тържествуващо, а Хари взе отново плата, метна го на рамото си с приучено движение и го понесе. Майсторът каза:

— Това е друг вид сила, идва от това, че трябва да работиш.

Алиена беше ядосана. Подиграваха й се, докато тя искаше само да си намери честен начин да изкара едно пени. Майсторът просто се забавляваше, като я правеше на глупачка. Сигурно щеше да продължи, докато тя го оставеше, но изобщо нямаше да ги наеме с Ричард.

— Благодаря ви за добрината — каза тя много язвително, обърна се и тръгна по улицата.

Ричард беше притеснен.

— Беше тежко само защото бе толкова мокро! Не го очаквах.

Алиена осъзна, че трябваше да запази бодрост, за да не го обезсърчи съвсем.

— Има и други работи, тази не е единствената — каза му тя, докато крачеше по разкаляната улица.

— Какво друго бихме могли да правим?

Не му отговори веднага. Стигнаха северната стена на града и завиха наляво, на запад. Тук бяха най-бедните къщи, вдигнати до стената и най-често не повече от навеси, а тъй като нямаха задни дворове, улицата беше потънала в мръсотии. По някое време Алиена заговори:

— Помниш ли как в замъка идваха момичета понякога, когато за тях вече нямаше място у дома им, а още нямаха мъж? Татко винаги ги приемаше. Работеха в кухните или в пералната, или в конюшните, и татко им даваше пени на светите дни.

— Мислиш ли, че можем да живеем в замъка Уинчестър? — попита Ричард със съмнение.

— Не. Няма да приемат хора, докато кралят го няма — сигурно имат повече хора, отколкото им трябват. Но в града има много богати хора. Някои от тях би трябвало да търсят слуги.

— Това не е работа за мъж.

Искаше й се да отвърне: „Защо ти не измислиш нещо, вместо да намираш слабости в моите предложения?“ Но го премълча и вместо това каза:

— Нужно е само един от нас да поработи достатъчно, за да спечели пени и тогава ще видим татко и ще го питаме какво да правим по-нататък.

— Добре. — Ричард не възрази на идеята да работи само един от тях. Особено след като това най-вероятно щеше да е Алиена.

Отново завиха наляво и навлязоха в един квартал на града, наречен „Еврейския“. Алиена се спря пред голяма къща.

— Тук трябва да имат слуги.

Ричард се стъписа.

— Не може да работим за евреи, нали?

— Защо не? Няма да прихванеш ереста на хората както им хващаш бълхите, нали?

Ричард сви рамене и влезе след нея.

Беше каменна къща. Като повечето градски домове, имаше тясна фасада, но продължаваше много навътре. Озоваха се в преддверие, заемащо цялата ширина на сградата, с огнище и няколко пейки. Устата й се навлажни от миризмата от кухнята, макар да беше по-различна от обичайното готвене, с чуждоземни подправки. От задната част на къщата дойде младо момиче и ги поздрави. Имаше мургава кожа и кафяви очи, и им заговори учтиво:

— Искате ли да видите златаря?

Златар беше, значи.

— Да, моля — отвърна Алиена.

Момичето се скри отново, а тя огледа наоколо. На златар му трябваше каменна къща, разбира се, да му пази златото. Вратата между тази стая и задната част на къщата бе направена от тежки дъбови дъски, обковани с желязо. Прозорците бяха тесни и много малки, за да не може някой да се качи през тях, дори дете. Алиена си помисли колко късащо нервите трябваше да е, да държиш цялото си богатство в злато или сребро, което можеше да бъде откраднато за един миг и да останеш пълен несретник. После си спомни, че баща им беше богат с много по-нормално богатство — земя и титла — и въпреки това бе изгубил всичко за един ден.

Златарят излезе. Беше дребен мургав мъж и ги загледа с присвити очи и намръщен, сякаш оглеждаше малко бижу и преценяваше стойността му. След миг като че ли ги оцени и каза:

— Имате нещо, което искате да продадете ли?

— Добре ни оценихте, златарю — отвърна Алиена. — Досетихте се, че сме от благороден дом, но сега сме в окаяно положение. Само че нямаме нищо за продан.

Мъжът я погледна угрижено.

— Ако търсите заем, боя се, че…

— Не очакваме някой да ни заеме пари — прекъсна го Алиена. — Както нямаме нищо за продан, така нямаме и нищо за залог.

Той се поуспокои.

— Тогава как мога да ви помогна?

— Бихте ли ме взели за слугиня?

Мъжът се стъписа.

— Християнка? Разбира се, че не! — Чак потрепера от мисълта.

Алиена се разочарова.

— Защо не? — примоли се тя.

— Никога не бих го направил.

Почувства се много обидена. Идеята, че нейната религия ще е отблъскваща за някого, бе унизителна. Спомни си умната фраза, която беше казала на Ричард.

— Няма да прихванеш религията на хората както хващаш бълхите им.

— Хората в града ще възразят.

Алиена не знаеше дали използва хорското мнение само за повод, но все пак можеше да е вярно.

— Май ще е по-добре да потърся при някой богат християнин тогава.

— Струва си да опиташ — каза той не много убедено. — Да ти кажа нещо откровено. Разумен човек не би те наел за слугиня. Свикнала си да заповядваш и много ще ти е трудно да привикнеш да си от другата страна. — Алиена понечи да възрази, но той вдигна ръка да я спре. — О, знам, че ще се стараеш. Но през целия ти живот други са ти слугували и дори сега чувстваш дълбоко, че нещата трябва да се подредят така, както ще е добре за теб. От родените благородници не се получават добри слуги. Непокорни са, упорити, неразумни, докачливи и си мислят, че се трудят усърдно, макар да вършат по-малко от всеки друг — така създават неприятности сред другите в домакинството. — Мъжът сви рамене. — Казвам го от опит.

Алиена забрави, че се е обидила заради неприязънта му към вярата й. Беше първият добронамерен човек, когато бе срещнала откак напусна замъка.

— Но какво можем да направим?

— Мога само да ви кажа какво щеше да направи евреин. Щеше да намери нещо, което да продава. Когато дойдох в този град, започнах с изкупуване на накити от хора, на които им трябваха пари в брой, после стопявах среброто и го продавах на секачи на монети.

— Но откъде намерихте парите да изкупувате накитите?

— Взех ги назаем от чичо ми… и платих лихва, между другото.

— Но никой няма да заеме на нас!

Мъжът се замисли.

— Какво бих направил, ако си нямах чичо? Мисля, че щях да ходя в горите и да събирам орехи, после да ги нося в града и да ги продавам на стопанки, които нямат време да ходят в гората и не могат да отглеждат дървета, защото задните им дворове са пълни с боклук и мръсотия.

— Не е подходящото време на годината за това. Сега нищо не расте.

Златарят се усмихна.

— Нетърпението на младите. Ами, поизчакайте.

— Добре. — Нямаше смисъл да му обяснява за татко. Златарят беше направил всичко по силите си, за да им помогне. — Благодаря ви за съвета.

— Сбогом. — Златарят се върна и затвори масивната, обкована с желязо врата.

Алиена и Ричард излязоха навън. Човекът се беше отнесъл с тях добре, но все пак бяха прекарали половината ден да ги връщат и да им отказват. Чувстваше се обезсърчена. Без да знаят какво да правят по-натам, обиколиха из Еврейския квартал и излязоха отново на Високата улица. Алиена започваше да усеща глад — беше време за обед — и знаеше, че ако тя е гладна, то Ричард щеше да умира от глад. Вървяха безцелно по улицата, поглеждаха със завист охранените плъхове, които гъмжаха по сметищата и най-сетне стигнаха до стария кралски дворец. Там се спряха, както правеха всички външни гости на града, да погледат през решетките как вътре сечаха монети. Алиена се вторачи в купищата сребърни пенита с мисълта, че искаше само едно, а не можеше да го получи.

След малко забеляза едно момиче. Беше някъде на нейните години, стоеше встрани от тях и се усмихваше на Ричард. Момичето изглеждаше дружелюбно. Алиена се поколеба, после отново видя, че се усмихва и я заговори.

— Тук ли живееш?

— Да — отвърна момичето. Интересуваше я Ричард, а не Алиена.

— Нашият баща е в затвора — промълви Алиена. — Опитваме се да намерим някакъв начин да си изкараме прехраната и да съберем пари да подкупим тъмничаря. Да знаете какво бихме могли да направим?

Погледът на момичето се измести от Ричард на Алиена.

— Безпарични сте и искате да разберете как да изкарате пари ли?

— Точно така. Готови сме да работим здраво. Ще направим всичко. Можеш ли да измислиш нещо?

Момичето я огледа дълго и преценяващо.

— Мога — каза накрая. — Знам някой, който може да ти помогне.

Алиена се развълнува. Това беше първият човек, който й казваше „да“ от цял ден.

— Кога можем да го видим? — попита тя нетърпеливо.

— Нея.

— Какво?

— Жена е. И сигурно можеш да я видиш веднага, ако дойдеш с мен.

Алиена и Ричард се спогледаха радостни. Трудно можеше да повярва, че късметът й най-после е проработил.

Момичето се обърна и те тръгнаха след нея. Отведе ги до една голяма дървена къща на южната страна на Високата улица. Повечето от къщата бе на приземното ниво, но имаше малък горен етаж. Момичето се заизкачва по външното стълбище и им махна с ръка да я последват.

Горният етаж се оказа спалня. Алиена зачудено се заозърта: беше по-богато украсена и обзаведена от всички стаи в замъка им, дори докато майка им беше жива. Стените бяха покрити с гоблени, подът бе застлан с кожи и черги, а леглото бе обкръжено с извезани завеси. Една жена на средна възраст седеше на един стол сякаш като на трон. Беше облечена в пищна рокля. Трябваше да е била красива като млада, предположи Алиена, макар лицето й вече да бе покрито с бръчки и косата — изтъняла.

— Това е госпожа Кейт — каза момичето. — Кейт, това момиче е без пари и баща й е в затвора.

Кейт се усмихна. Алиена се отзова с усмивка, но беше някак насила: имаше нещо в тази Кейт, което не й харесваше. Жената разпореди:

— Заведи момчето в кухнята и му дай чаша бира, докато си поговорим.

Момичето изведе Ричард. Алиена се зарадва, че ще получи малко бира — може би щяха да му дадат и нещо за ядене.

— Как се казваш? — попита я Кейт.

— Алиена.

— Необичайно е. Но ми харесва. — Хвана брадичката й. — Много ти е хубаво личицето. — Дъхът й миришеше на вино. — Свали си наметалото.

Този оглед я смути, но Алиена се подчини: не виждаше нищо опасно, а и след всички откази предобеда не искаше да отхвърли първата прилична възможност, като създаде впечатление, че е неотзивчива. Смъкна наметалото от гърба си, пусна го на една пейка и застана в старата ленена рокля, която жената на лесничея й беше дала.

Кейт я обиколи. По някаква причина остана впечатлена.

— Скъпо мое момиче, не бива никога да изпитваш нужда от пари или от каквото и да било друго. Ако работиш за мен, и двете ще бъдем богати.

Алиена се намръщи. Звучеше безумно. Искаше само да помогне с пране, готвене или с шиене и не разбираше как можеше да направи някого богат.

— За каква работа говорите?

Кейт се бе озовала зад гърба й. Прокара ръце по хълбоците й, опипа бедрата й и застана толкова близо до нея, че Алиена усети гърдите й, притискащи се в тялото й.

— Имаш красиво тяло — заговори Кейт. — И кожата ти е хубава. Потеклото ти е благородно, нали?

— Баща ми беше графът на Шайринг.

— Бартоломю! Виж ти. Помня го — не че е бил някога мой клиент. Много целомъдрен мъж беше баща ти. Е, разбирам, че си обедняла.

Значи Кейт имаше клиенти.

— Какво продаваш? — попита Алиена.

Кейт не отговори пряко. Мина отново пред Алиена и я погледна в лицето.

— Девствена ли си, скъпа?

Алиена се изчерви от срам.

— Не бъди срамежлива — каза Кейт. — Виждам, че не си. Е, все едно. Девиците се ценят много високо, но не траят дълго, разбира се. — Сложи ръце на бедрата й, наведе се и я целуна по челото. — Толкова си сластна, въпреки, че не го знаеш. В името на вси светии, неустоима си. — Плъзна ръката си нагоре от бедрото й до бюста и нежно взе едната й гърда в шепата си, претегли я и леко я стисна, после се наведе отново напред и я целуна по устните.

Алиена разбра всичко за миг: защо момичето се беше усмихвало на Ричард пред монетния двор, откъде печелеше Кейт парите си, що за жена беше тя. Почувства се глупаво, че не беше го разбрала по-рано. Остави се на Кейт да я целуне — беше толкова различно от онова, което Уилям Хамли бе направил, че не се почувства ни най-малко отблъсната — но не беше това, не беше това, което трябваше да прави, за да спечели пари. Отдръпна се от прегръдката й.

— Искате да стана курва.

— Дама за удоволствие, скъпа — каза Кейт. — Ставаш късно, обличаш красиви дрехи всеки ден, даваш щастие на мъжете и забогатяваш. Можеш да си една от най-добрите. В тебе има нещо… би могла да взимаш колкото поискаш, всичко. Повярвай ми, знам го.

Алиена потръпна. Винаги бе имало по някоя и друга курва в замъка — нужно беше за място, където имаше толкова много мъже без жените си — и ги бяха смятали за най-долните от долните, най-унизените между жените, по-долу дори и от метачките. Но не ниското положение я накара да затрепери от погнуса. Беше представата как мъже като Уилям Хамли щяха да влизат и да я обладават за пени. Мисълта върна спомена за едрото му тяло, наместено върху нея, докато тя лежеше на пода с разтворени крака и трепереща от страх и погнуса в очакване да проникне в нея. Сцената се върна в ума й с нов ужас и й отне цялата увереност и самообладание. Чувстваше, че ако се задържи в тази къща миг повече, всичко щеше да се случи отново и я обзе паническо желание да се махне. Заотстъпва към вратата. Страх я беше да не обиди Кейт, страх я беше да ядоса когото и да било.

— Съжалявам — промълви тя смутено. — Моля да ми простите, но не бих могла да правя това, наистина…

— Помисли си! — каза Кейт ведро. — Върни се, ако премислиш. Аз пак ще съм тук.

— Благодаря ви — измънка Алиена. Най-после намери вратата. Отвори я и бързо излезе навън. Разстроена изтича надолу по стълбището на улицата и отиде до предната врата на къщата. Отвори я, но се боеше да влезе. — Ричард! — извика. — Ричард, излез вън! — Не последва отговор. Вътре беше сумрачно и не можа да види нищо, освен няколко смътни женски фигури. — Ричард, къде си? — изкрещя истерично.

Усети, че няколко минувачи са я зяпнали и това още повече я притесни. Ричард изведнъж се появи с чаша ейл в едната ръка и пилешка кълка в другата.

— Какво има? — попита той с уста, пълна с месо. Тонът му издаваше яд, че го е обезпокоила.

Сграбчи го за ръката и го дръпна навън.

— Излизай оттам. Това е къща на курви!

Няколкото зяпачи наоколо се разсмяха, един-двама от тях заподхвърляха пиперливи шеги.

— Можеше да ти дадат малко месо — каза брат й.

— Искат да им стана курва! — кипна тя.

— Добре, добре. — Ричард изгълта бирата си, остави чашата вътре на пода и пъхна останалото от кълката в ризата си.

— Хайде — подкани го Алиена нетърпеливо, макар че за сетен път необходимостта да се оправи с по-малкия си брат я поуспокои. Не изглеждаше ядосан от това, че някой иска сестра му да стане курва, но явно съжаляваше, че трябваше да напусне място, където даваха пиле и бира само с едното влизане.

Повечето зяпачи си тръгнаха щом разбраха, че веселбата е свършила, но една остана. Беше добре облечената жена, която бяха видели в затвора. Беше дала пени на тъмничаря, а той я беше нарекъл Мег. Гледаше Алиена с любопитство, примесено със състрадание. Вече започваше да изпитва неприязън, когато я зяпнеха така и тя извърна лице ядосано. После жената й заговори:

— В беда сте, нали?

Нотката доброта в гласа на Мег я накара да се обърне.

— Да — отвърна след миг мълчание. — В беда сме.

— Видях ви в затвора. Мъжът ми е там — посещавам го всеки ден. А вие какво правихте на това място?

— Баща ни е там.

— Но не влязохте.

— Нямахме пари да платим на тъмничаря.

Мег погледна над рамото й към курвенския дом.

— Това ли правеше там? Опита се да намериш пари?

— Да, но не знаех какво е, докато…

— Горкичката ми. Моята Ани щеше да е колкото теб, ако беше жива… Защо не дойдете с мен до затвора утре сутринта, да видим дали няма да можем да накараме Одо да постъпи като християнин и да съжали две осиротели деца.

— О, това би било чудесно — отвърна Алиена. Беше трогната. Нямаше гаранция за успех, но това, че някой бе готов да им помогне, я просълзи.

Мег продължаваше да я гледа съсредоточено.

— Яла ли си?

— Не. Ричард получи нещо в… онова място.

— По-добре елате в къщата ми. Ще ви дам малко хляб и месо. — Забеляза притеснението й и добави: — Няма да трябва да правиш нещо за това.

Алиена й повярва.

— Благодаря ви. Много сте добра. Не много хора бяха така добри с нас. Не знам как да ви се отблагодаря.

— Няма нужда. Елате с мен.

 

 

Съпругът на Мег беше търговец на вълна. В къщата си в южната част на града, на щанда си в пазарни дни и на големия ежегоден панаир, провеждан на хълма Свети Джайлс, изкупуваше овчи руна, носени му от селяни от околностите. Тъпчеше ги в огромни вълнени чували, всеки побиращ руното на двеста и четирийсет овце и ги складираше в плевника зад къщата си. Веднъж в годината, когато фламандските тъкачи пращаха посредниците си да купуват меката здрава английска вълна, мъжът на Мег продаваше всичко и уреждаше превоза на стоката през Дувър и Булон до Брюж и Гент, където руното се превръщаше във висококачествен плат и се продаваше по целия свят на твърде високи цени за селяните, които продаваха вълната. Така разправяше Мег на Алиена и Ричард над късния обяд, с онази топла усмивка, която казваше, че каквото и да се случи, не е нужно хората да са лоши един към друг.

Мъжът й го бяха обвинили, че продава с подбиване в теглото — престъпление, което градът взимаше доста насериозно, защото процъфтяването му се основаваше на доброто име и пазарната почтеност. Ако се съдеше по начина, по който го каза Мег, според Алиена сигурно беше виновен. Отсъствието му обаче не беше се отразило особено на търговията. Мег просто бе заела мястото му. Зимата бездруго нямаше много за вършене и тя бе пътувала до Фландрия. Уверила беше посредниците на мъжа си, че предприятието функционира нормално. Освен това беше извършила ремонт на плевника, като в същото време го бе поразширила. Щом започнеше стриженето, щеше да изкупи вълна също като него. Знаеше как да оцени качеството й и да постави цена. Вече я бяха допуснали в търговската гилдия на града, въпреки опетненото име на съпруга й, защото имаше традиция търговците да си помагат взаимно в трудни времена, а и бездруго вината му все още не бе доказана.

Ричард и Алиена ядяха храната й, пиеха виното й и седяха край огъня й, докато навън започна да се стъмва. После се върнаха в приората да преспят. Отново я споходи кошмар. Този път сънува баща си. В съня й той седеше на трон в затвора, висок, блед и властен както винаги, и когато отиде да го види, трябваше да му се поклони като пред крал. След това той й заговори обвинително, като я укори, че го е изоставила в затвора и е отишла да живее в курвенски дом. Тя се разгневи от обидата и каза сърдито, че той е изоставил нея. Канеше се да добави, че я е оставил на милостта на Уилям Хамли, но изпита неохота да му сподели какво й беше причинил той. После видя, че Уилям също е в стаята, седеше на едно легло и ядеше череши от купа. Изплю костилката на една череша към нея, улучи я по бузата и я жилна. Баща й се усмихна, а после Уилям започна да хвърля меки череши по нея. Оплискаха лицето и роклята й и тя заплака, защото макар дрехата да беше стара, й беше единствената, а сега цялата бе нацапана с черешов сок като петна от кръв.

Чувстваше се толкова непоносимо тъжна в съня си, че когато се събуди и разбра, че не е истина, изпита огромно облекчение, въпреки че реалността — това, че беше бездомна и безпарична — бе много по-лоша от това да те замерват с меки череши.

Светлината на утрото се процеждаше през пукнатините в стените на къщата за гости. Наоколо й хората се събуждаха и се раздвижваха. Скоро монасите влязоха, разтвориха врати и кепенци и призоваха всички на закуска.

Алиена и Ричард се нахраниха бързо и отидоха до къщата на Мег. Жената бе готова за тръгване. Беше направила пикантна телешка яхния, за да занесе топъл обяд на съпруга си и момичето нареди на брат си да й носи тежкото гърне. Съжаляваше, че няма какво да даде на татко си. Не беше помислила за това, но и да беше, нямаше да може да купи нищо. Ужасно бе, че нищо не можеха да направят за него.

Тръгнаха нагоре по Високата улица, влязоха в замъка през задната порта, а после минаха покрай цитаделата и се спуснаха надолу по хълма към затвора. Алиена си спомни какво й беше казал Одо предния ден, когато го попита дали татко й е добре. „Не е“, беше казал тъмничарят. „Той умира.“ Бе си помислила, че преувеличава от жестокост, но сега започна да се безпокои. Запита Мег:

— Болен ли е баща ми?

— Не знам, скъпа — отвърна й жената. — Никога не съм го виждала.

— Тъмничарят каза, че умира.

— Тоя човек е зъл като котка. Сигурно го е казал просто за да те натъжи. Все едно, скоро ще го разберем.

Въпреки добрите намерения на Мег, Алиена не се утеши и беше изпълнена със страх, докато влизаше през входа във вмирисания на гнило сумрак на затвора.

Одо грееше ръцете си на огъня в средата на преддверието. Кимна на Мег и погледна Алиена.

— Намери ли парите?

— Аз ще платя за тях — каза Мег. — Ето ти два пенса, за мен и за тях.

На глупавото му лице се появи хитра усмивка.

— За тях е два пенса — по пени за всеки.

— Не се дръж като псе, Одо — каза Мег. — Ще пуснеш и двамата или ще ти създам неприятности с търговската гилдия и ще си загубиш работата.

— Добре де, добре, няма нужда от заплахи — изръмжа той намръщено. Посочи сводестия проход в каменната стена отдясно. — Бартоломю е натам.

— Ще ни трябва светлина — каза Мег. Извади две свещи от джоба на наметалото си и ги запали от огъня, после подаде едната на Алиена. Лицето й беше разтревожено. — Дано всичко да е наред. — Наведе се и я целуна, а после тръгна бързо през прохода от другата страна.

— Благодаря ви за пенито — извика Алиена след нея, но Мег вече се беше скрила в тъмното.

Девойката погледна плахо натам, където Одо им беше посочил. Вдигна високо свещта, тръгна през прохода и се озова в малък пруст. Светлината на свещта открои три тежки врати, всяка залостена отвън. Тъмничарят извика:

— Право пред вас.

— Вдигни лоста, Ричард.

Брат й вдигна тежкия дървен лост от скобите и го подпря на стената. Алиена бутна вратата навътре и отправи бърза безмълвна молитва към Бога.

Килията бе съвсем тъмна, освен светлината на свещта в ръката й. Тя се поколеба на прага, присвила очи към раздвижените сенки. Миришеше като в нужник. Някакъв глас отвътре каза:

— Кой е?

— Татко? — Успя да различи тъмна фигура, седнала на покрития със слама под.

— Алиена? — В гласа се долавяше неверие. — Алиена ли е това? — Звучеше като гласа на баща й, но по-състарен.

Алиена пристъпи навътре, вдигнала високо свещта. Той я погледна отдолу, светлината на свещта огря лицето му и тя ахна от ужас.

Беше почти неузнаваем.

Баща й от край време беше слаб мъж, но сега приличаше на скелет. Беше потънал в мръсотии и облечен в дрипи.

— Алиена! — промълви той. — Ти си! — Лицето му се изкриви в усмивка като хилещ се череп.

Тя избухна в сълзи. Оказа се съвсем неподготвена за истината, затова, че го вижда така преобразен. Беше най-ужасното нещо, което можеше да си представи. Мигновено разбра, че умира — злият Одо не бе излъгал. Но все още беше жив, все още страдаше и изпитваше мъчителна радост, че я вижда. Беше решила твърдо да остане спокойна, но сега напълно изгуби самообладание и падна на колене пред него. Зарида с дълбоки накъсани хлипове, които извираха от дълбините на душата й.

Той се наведе, прегърна я и я потупа по гърба, сякаш утешаваше малко дете заради ожулено коляно или счупена играчка.

— Не плачи — каза й тихо. — Не плачи, когато направи баща си толкова щастлив.

Алиена усети, че взеха свещта от ръката й. Баща й запита:

— А онзи висок млад мъж не е ли моят Ричард?

— Да, татко — отвърна Ричард сковано.

Алиена прегърна баща си и усети костите му като торба съчки. Съвсем се беше стопил: никаква плът нямаше под кожата му. Искаше нещо да му каже, някакви думи за обич или утеха, но не можеше да заговори от хлипането.

— Ричард — говореше татко й, — пораснал си! Имаш ли брада вече?

— Едва е покарала, тате, но е много руса.

Алиена усети, че брат й е на ръба да заплаче и се сдържа с усилие. Щеше да се почувства унизен, ако избухнеше пред баща им, а той сигурно щеше да му каже да спре и да се държи като мъж, което още повече щеше да влоши нещата. Притеснена за брат си, спря да плаче и се овладя. Притисна още веднъж ужасно измършавялото тяло на баща си до себе си, а след това се отдръпна от прегръдката му, изтри очи и издуха носа си в ръкава.

— Добре ли сте двамата? — попита баща им. Говореше по-бавно от обичайното и гласът му трепереше. — Как се оправяхте? Къде живяхте? Нищо не пожелаха да ми кажат за вас — това бе най-тежкото изтезание, което можаха да измислят. Но изглеждате добре — силни и здрави! Това е чудесно!

Споменаването за изтезание я накара да се зачуди дали бе претърпял физически мъчения, но не го попита: страх я беше от онова, което можеше да й каже. Само отговори на въпроса с лъжа:

— Добре сме, тате. — Знаеше, че истината щеше да е опустошителна за него. Щеше да заличи този миг на щастие и да изпълни последните дни от живота му с болката на самообвиненията. — Живяхме в замъка и Матю се грижеше за нас.

— Но вие не можете да живеете повече там — каза той. — Кралят направи сега онзи тъпак Пърси Хамли граф — той ще получи замъка.

Значи го знаеше.

— Всичко е наред. Махнахме се оттам.

Той опипа дрехата й, старата ленена риза, която жената на лесничея й беше дала.

— Какво е това? — попита рязко. — Продала си дрехите си?

Все още беше схватлив, помисли си тя. Нямаше да е лесно да го заблуди. Реши да му каже част от истината.

— Напуснахме замъка набързо и нямахме никакви дрехи.

— Къде е Матю сега? Защо не е с вас?

Беше се бояла от този въпрос. Поколеба се.

Беше съвсем кратка пауза, но той го забеляза.

— Хайде! Не се опитвай да криеш нещо от мен! — каза баща й, възвърнал донякъде стария си властен тон. — Къде е Матю?

— Убиха го Хамли — отвърна тя. — Но нас не ни пипнаха. — Затаи дъх. Дали щеше да й повярва?

— Горкият Матю — тъжно отрони той. — Никога не се е бил. Надявам се, че е отишъл направо в рая.

Беше приел версията й. Алиена се успокои. Измести разговора от този опасен терен.

— Решихме да дойдем в Уинчестър да помолим краля за някаква осигуровка за нас, но той…

— Няма полза — прекъсна я бързо баща й, преди да е успяла да обясни защо не бяха могли да видят краля. — Той няма да направи нищо за вас.

Пренебрежителният му тон я наскърби. Беше направила всичко по силите си, беше се борила и искаше той да й каже „Браво, момичето ми“, а не „Било е загуба на време“. Винаги беше бързал да я поправя и рядко я хвалеше. „Би трябвало да съм свикнала с това“, каза си Алиена. Попита покорно:

— Какво да правим сега, татко?

Той се размърда на пода и се чу дрънчене. Алиена разбра стъписана, че е окован. Баща им заговори:

— Имах възможност да скрия малко пари. Не беше кой знае какъв шанс, но трябваше да рискувам. Имах петдесет бизанта в един колан под ризата си. Дадох колана на един свещеник.

— Петдесет! — Алиена се изуми. Бизантът беше златна монета. Не се сечаха в Англия, а идваха от Византия. Никога не беше виждала повече от един наведнъж. Един бизант се равняваше на двайсет и четири сребърни пенса. Петдесет трябваше да струват… не можа да го пресметне.

— Кой свещеник? — попита Ричард практично.

— Отец Ралф, от църквата „Свети Майкъл“ близо до Северната порта.

— Добър човек ли е? — запита Алиена.

— Надявам се. Всъщност не го познавам. В деня, когато Хамли ме докараха в Уинчестър, преди да ме заключат тук, се озовах насаме с него само за няколко мига и разбрах, че това е единственият ми шанс. Дадох му колана и го помолих да го пази за вас. Петдесет бизанта струват пет фунта сребро.

Пет фунта. Щом тази новина се утаи в ума й, Алиена разбра, че парите щяха да преобразят съществуването им. Нямаше да са окаяни. Нямаше да се налага повече да живеят ден за ден. Можеха да си купят хляб и чифт ботуши на мястото на тези дървени налъми, от които толкова я боляха краката, та дори и две евтини понита, ако се наложеше да пътуват. Не решаваше проблемите им, но отнемаше ужасното чувство, че живеят постоянно на ръба между живота и смъртта. Нямаше да й се налага да мисли непрекъснато как да оцелеят. Вместо това щеше да може да насочи вниманието си към нещо градивно — например как да измъкне баща си от това ужасно място.

— Когато вземем парите, какво да правим? — попита тя. — Трябва да те освободим.

— Аз няма да изляза оттук — каза той рязко. — Забравете за това. Ако вече не умирах, щяха да са ме обесили.

Алиена ахна. Как можеше да им говори така?

— Изненадана ли си? Кралят трябва да се отърве от мен, но така няма да тежа на съвестта му.

— Татко — заговори Ричард. — Това място не се пази добре, докато кралят го няма. С няколко души вярвам, че можем да те извадим оттук.

Алиена знаеше, че това няма да стане. Ричард нито можеше, нито имаше опит да организира бягство, а и беше твърде млад, за да убеждава мъже да тръгнат след него. Боеше се, че баща им ще го нарани, като се изсмее презрително на предложението му, но той каза само:

— Да не си и помислил за това. Ако проникнете тук, ще откажа да изляза с вас.

Алиена знаеше, че няма смисъл да се спори с него, след като веднъж е взел решението си. Но й се късаше сърцето от мисълта, че ще свърши живота си в този вмирисан затвор. Хрумна й обаче, че можеше да направи много, за да му е удобно поне тук. Промълви:

— Добре, щом ще останеш тук, можем да почистим и да донесем пресни тръстики. Ще ти носим топла храна всеки ден. Ще донесем свещи, а може и да заемем Библия, за да четеш. Можеш да имаш огън и…

— Спри! — прекъсна я той. — Няма да правите нищо от това. Няма да позволя децата ми да си похабят живота в мотаене около един затвор и да чакат един старец да умре.

Очите й отново се просълзиха.

— Но не можем да те оставим така!

Той я пренебрегна — обичайната му реакция към хора, които имаха глупостта да му противоречат.

— Скъпата ви майка имаше сестра, леля ви Едит. Тя живее в селото Хънтли, на пътя за Глостър с мъжа си, който е рицар. Трябва да отидете там.

На Алиена й хрумна, че все пак щяха да могат да виждат баща си от време на време. И може би той щеше да позволи на роднините си по брак да му направят килията по-удобна. Помъчи се да си спомни леля Едит и чичо Саймън. Не беше ги виждала откакто мама умря. Имаше някакъв смътен спомен за една слабичка, боязлива жена и за един едър, сърдечен мъж, който ядеше и пиеше много.

— Те ще ни гледат ли? — попита колебливо.

— Разбира се. Роднини са ви.

Алиена се зачуди дали бе достатъчна причина едно скромно рицарско семейство да приюти двама големи и гладни младежи в дома си. Но баща й каза, че всичко ще е наред и тя му се довери.

— Какво ще правим? — попита го.

— Ричард ще стане скуайър на чичо си и ще учи уменията на рицарството. Ти ще помагаш на леля Едит, докато се омъжиш.

Докато говореха, Алиена имаше чувството, че е носила тежък товар няколко мили и не е забелязвала болката в гърба си. Сега, след като баща й пое нещата в ръцете си й се стори, че отговорността от последните няколко дни е била твърде тежка за носене. А властта му и способността да владее положението, дори когато беше болен и в тъмница, и даде утеха й притъпи донякъде тъгата й, защото изглеждаше ненужно да се тревожи за човека, който командва.

А той стана още по-властен.

— Преди да ме оставите, искам и двамата да положите клетва.

Алиена се изненада. Винаги я беше убеждавал да не дава клетви. „Да се закълнеш означава да изложиш душата си на риск“, казваше й. „Никога не давай клетва, освен ако си сигурна, че си готова по-скоро да умреш, отколкото да я нарушиш.“ А той бе тук заради клетва: другите барони бяха нарушили думата си и бяха приели Стивън за крал, но татко не беше я престъпил. Готов бе по-скоро да умре, отколкото да наруши клетвата си и ето, че умираше.

— Дай ми меча си — каза той на Ричард.

Ричард извади меча си и му го подаде.

Баща им го взе и го обърна, като го изпъна с дръжката напред.

— Коленичи.

Ричард коленичи пред баща им.

— Сложи ръката си на дръжката. — Баща им помълча, сякаш събираше силите си. След това гласът му прокънтя като ек на камбана:

— Закълни се във Всемогъщия Бог, Иисус Христос и във всички светии, че няма да се примириш, докато не станеш граф на Шайринг и владетел на всички земи, които аз владеех.

Алиена се изненада и донякъде стъписа. Беше очаквала баща й да настои за някое по-общо обещание, например да казва винаги истината и да се бои от Господа. Но не, той възлагаше на Ричард съвсем конкретна задача, която можеше да отнеме цял живот.

Ричард си пое дълбоко дъх и заговори с трепет в гласа:

— Заклевам се във Всемогъщия Бог, Иисус Христос и във всички светии, че няма да се примиря, докато не стана граф на Шайринг и владетел на всички земи, които ти владееше.

Татко им въздъхна, сякаш изпълнил непосилна задача. После отново я изненада. Обърна се и изпъна дръжката на меча към нея.

— Закълни се във Всемогъщия Бог, Иисус Христос и във всички светии, че ще се грижиш за своя брат Ричард, докато той изпълни клетвата си.

Обзе я чувство на обреченост. Това значи беше съдбата им: Ричард да отмъсти за баща им, тя — да се грижи за Ричард. За нея щеше да е мисия на възмездие, защото ако Ричард станеше граф, Уилям Хамли щеше да изгуби наследството си. Хрумна й за миг, че никой не бе я попитал как тя иска да преживее живота си. Но глупавата мисъл си отиде толкова бързо, колкото дойде. Това бе предопределението й и то беше подобаващо и справедливо. Не се противеше, но разбираше, че този миг е съдбовен и имаше чувството, че врати се затварят зад нея и пътят на живота й е предначертан невъзвратимо. Сложи ръката си на дръжката на меча и положи клетвата. Гласът й я изненада със силата и решимостта си.

— Заклевам се във Всемогъщия Бог, Иисус Христос и във всички светии, че ще се грижа за моя брат Ричард, докато той изпълни клетвата си.

Прекръсти се. Беше свършило. „Дадох клетва“, каза си, „и трябва да умра, но не и да изменя на думата си“. Мисълта й донесе мрачно удовлетворение.

— Така. — Гласът на баща й отново прозвуча немощно. — Вече никога повече не трябва да идвате тук.

Алиена не можеше да повярва, че го казва сериозно.

— Чичо Саймън може да ни взима да те виждаме от време на време, можем да се грижим да ти е топло и да имаш храна…

— Не — прекъсна я твърдо баща й. — Имате да изпълните задача. Няма да губите силите си с посещения в затвор.

Отново долови безапелационната нотка в гласа му, но не можеше да не възрази на жестокото му решение.

— Позволи ни тогава да дойдем поне веднъж, да ти донесем малко утеха!

— Не искам утешения.

— Моля те…

— Никога.

Тя се предаде. Винаги беше точно толкова суров към себе си, колкото към другите.

— Добре тогава… — Думите излязоха с хлип.

— Сега по-добре си вървете.

— Вече?

— Да. Това е място на отчаяние, развала и смърт. След като вече ви видях и знам, че сте добре, а вие ми обещахте да възстановите онова, което изгубихме, съм утешен. Единственото, което би могло да унищожи щастието ми, е да видя, че си губите времето със затворнически посещения. Хайде, тръгвайте.

— Тате, не! — проплака тя, макар да знаеше, че е без полза.

— Слушай! — каза й той и гласът му най-сетне се смекчи. — Живях достоен живот и сега ще умра. Изповядал съм греховете си. Готов съм за вечността. Молете се за мен. Вървете.

Алиена се наведе и го целуна по челото. Сълзите й закапаха несдържани по лицето му.

— Сбогом, скъпи мой тате — прошепна тя и се изправи на крака.

Ричард се наведе и го целуна.

— Сбогом, тате. — Гласът му трепереше.

— Бог дано ви благослови и ви помогне да изпълните клетвите си — каза баща им.

Ричард му остави свещта. Отидоха до вратата. На прага Алиена се обърна и го загледа на колебливата светлина. Безплътното му лице бе стегнато в онзи израз на спокойна решимост, който й бе толкова познат. Гледаше го, докато сълзите замъглиха погледа й. Тогава обърна гръб, прекоси преддверието и залитна навън в студения въздух.