Кен Фолет
Устоите на Земята (37)

I

Прокобата на Филип провали целия му триумф. Вместо задоволство и тържество, Уилям изпитваше ужас, че ще отиде в ада заради стореното.

Беше му отвърнал много дръзко и с присмех: „Това е адът, монах!“ Но това бе в разгара на щурма. Когато изведе хората си от горящия град, когато копитата на конете им и туптенето на сърцата им забавиха ритъм, когато можеше вече да погледне назад към погрома и да си помисли колко хора беше ранил, изгорил и убил, тогава си спомни гневното лице на Филип, пръста му, сочещ надолу към земните недра и думите му, натежали с орис: „Ще идеш в ада за това!“

До падането на нощта вече бе съвсем потиснат. Войниците му искаха да говорят за набега, да преживеят отново върховите мигове и да се насладят на погрома, но скоро настроението му ги зарази и всички потънаха в хладно мълчание. Прекараха нощта в чифлика на един от по-големите арендатори на Уилям. На вечерята мрачните мъже се напиха до несвяст. Арендаторът, който знаеше как се чувстват обикновено мъжете след битка, бе довел някакви курви от Шайринг, но работата им не потръгна. Уилям лежа буден цялата нощ, обзет от ужас, че може да умре, докато спи и да отиде право в ада.

На другата заран, вместо да се върне в Ърлскасъл, отиде да се види с епископ Уейлрън. Когато пристигна, него го нямаше в палата, но дякон Балдуин му каза, че го очакват да се върне следобед. Уилям изчака в параклиса, вторачен в кръста на олтара и разтреперан въпреки лятната жега.

Най-сетне Уейлрън се върна. Уилям бе готов да му зацелува краката.

Уейлрън нахлу в параклиса с разветия зад него черен халат и каза хладно:

— Какво правиш тук?

Уилям се надигна, мъчейки се да прикрие ужаса си зад фасада на самообладание.

— Току-що опожарих град Кингсбридж…

— Знам — прекъсна го Уейлрън. — Цял ден само това слушам. Какво те е прихванало? Полудял ли си?

Реакцията му го изненада напълно. Не беше обсъждал предварително набега с Уейлрън, защото бе убеден, че ще го одобри: Уейлрън изпитваше ненавист към всеки и всичко, свързано с Кингсбридж, най-вече към приор Филип. Беше очаквал, че ще е доволен, ако не и въодушевен.

— Току-що унищожих най-големия ти враг — каза Уилям. — Сега трябва да изповядам греховете си.

— Не съм изненадан. Казват, че над сто души са изгорели до смърт. — Уейлрън потръпна. — Ужасна смърт.

— Готов съм да се изповядам — повтори Уилям.

Уейлрън поклати глава.

— Не знам дали мога да ти дам опрощение.

— Защо не? — проплака Уилям уплашено.

— Знаеш, че двамата с епископ Хенри на Уинчестър отново минахме на страната на крал Стивън. Не мисля, че кралят ще одобри, ако дам опрощение на поддръжник на кралица Мод.

— Проклет да си, Уейлрън, ти ме склони да взема нейната страна!

Уейлрън сви рамене.

— Смени я отново.

Уилям осъзна, че това бе целта на Уейлрън. Искаше да се закълне отново на Стивън. Ужасът му от опожаряването на Кингсбридж беше престорен: просто предлагаше сделка. Тази мисъл му донесе огромно облекчение, защото означаваше, че отказът да бъде опростен не бе категоричен. Но искаше ли отново да смени страната? Замълча, докато се мъчеше да го обмисли хладнокръвно.

— Стивън печели победи през цялото лято — продължи Уейлрън. — Мод моли съпруга си да се прехвърли от Нормандия, за да й помогне, но той не желае. Вятърът е благоприятен за нас.

Перспективата, която се очертаваше, бе ужасна: Църквата отказва да опрости престъпленията му. Шерифът го обвинява в убийство. Победоносният крал Стивън подкрепя Църквата и шерифа. Осъждат го и увисва на бесилото…

— Бъди като мен и последвай епископ Хенри — той знае накъде духа вятърът — подкани го Уейлрън. — Ако всички се развие добре, Уинчестър ще стане архидиоцез^[1], а Хенри — архиепископ на Уинчестър — на равна нога с архиепископа на Кентърбъри. А след като Хенри умре, кой знае? Може аз да стана следващият архиепископ. След това… е, вече има английски кардинали — някой ден може да има и английски папа…

Уилям зяпна в Уейлрън, хипнотизиран въпреки страха си от голата амбиция, избила на обикновено каменното лице на епископа. Уейлрън — папа? Всичко беше възможно. Но преките последствия от домогванията на Уейлрън бяха по-важни, а Уилям беше само фигурант в играта му. Мъжът пред него бе спечелил престиж с епископ Хенри благодарение на способността си да поднася Уилям и рицарите на Шайринг на едната или другата страна в гражданската война. Това бе цената, която трябваше да заплати, за да затвори Църквата очи за греховете му.

— Искаш да кажеш… — Гласът му излезе на хрип. Покашля се и опита отново. — Искаш да кажеш, че ще изслушаш изповедта ми, ако се закълна във вярност на Стивън и мина отново на негова страна?

Блясъкът се махна от очите на епископа и лицето му отново стана безизразно.

— Точно това имам предвид.

Уилям нямаше избор, но не виждаше и основание за отказ. Минал бе на страната на Мод, когато изглеждаше, че тя печели и сега бе напълно готов отново да измени, след като изглеждаше, че Стивън надвива. Все едно, щеше да отстъпи пред всичко, за да бъде облекчен от ужаса да гори в ада.

— Съгласен съм — отвърна той без повече колебания. — Само изслушай изповедта ми, веднага.

— Много добре. Да се помолим.

Щом минаха през процедурата с изповедта, Уилям усети как от раменете му се смъкна бремето на вината и отново изпита радостта от триумфа си. Когато излезе от параклиса хората му веднага забелязаха, че духът му се е вдигнал и завикаха възторжено. Уилям им съобщи, че отново ще се бият за крал Стивън според волята Божия, изразена от епископ Уейлрън и това бе повод за празненство. Уейлрън поръча вино.

Докато чакаха да поднесат обяда, Уилям каза:

— Стивън би трябвало да потвърди сега графството ми.

— Би трябвало — съгласи се Уейлрън. — Но това не значи, че ще го направи.

— Но аз се връщам на неговата страна!

— Ричард от Кингсбридж не я е оставял.

Уилям си позволи самодоволна усмивка.

— Мисля, че премахнах заплахата от Ричард.

— О? И как?

— Ричард никога не е имал земя. Единственото, което му помагаше да се прави на рицар, бяха парите на сестра му.

— Не е обичайно, но вършеше работа досега.

— Но сестра му вече няма никакви пари. Вчера запалих стоката й. Тя е в окаяно положение. Също и Ричард.

— В такъв случай е въпрос само на време да изчезне от погледа ни. И тогава, струва ми се, графството ще е твое — кимна Уейлрън одобрително.

Обядът бе готов. Войниците на Уилям насядаха при слугите и зафлиртуваха с перачките в палата. Уилям бе настанен в челото на масата с Уейлрън и архидяконите му. След като вече му бе олекнало, завидя на мъжете с перачките — архидяконите се оказаха скучна компания.

Дякон Балдуин му поднесе блюдо с грах и заговори:

— Лорд Уилям, как ще предотвратите някой друг да направи това, което приор Филип се опита да направи и да открие свой панаир на вълната?

Въпросът го изненада.

— Не биха посмели!

— Друг монах едва ли. Но някой граф би могъл.

— Ще му трябва позволително.

— Може да получи, ако е воювал на страната на Стивън.

— Не и в това графство.

— Балдуин е прав, Уилям — намеси се епископ Уейлрън. — По границите на цялото ви графство има градчета, които биха могли да поддържат панаир на вълната: Уилтън, Дивайзис, Уелс, Марлбъро, Уолингфорд…

— Запалих Кингсбридж, мога да запаля всяко друго място — отвърна Уилям раздразнено. Глътна от виното. Ядоса го, че оспорваха така победата му.

Уейлрън взе франзела пресен хляб и я разчупи, без да яде.

— Кингсбридж е лесен. Няма крепостна стена, няма замък, няма дори голяма църква, за да потърсят хората убежище там — възрази епископът. — И се управлява от монах, който няма рицари или войници. Кингсбридж е беззащитен. Повечето градове не са.

Дякон Балдуин добави:

— А щом свърши гражданската война, който и да я спечели, няма да можете повече да палите град като Кингсбридж безнаказано. Това е нарушение на кралския мир. Никой крал няма да го пренебрегне в мирно време.

Уилям разбра правотата им и това го ядоса.

— Значи цялата работа може да е била за нищо.

Остави ножа на масата. Стомахът му се беше стегнал от напрежение и не можеше повече да яде.

— Алиена, разбира се, е разорена, което оставя известна празнина — каза Уейлрън.

Уилям не схвана мисълта му.

— Какво имате предвид?

— Тази година повечето вълна в графството беше продадена на нея. Какво ще стане следващата година?

— Не знам.

Уейлрън продължи със същия разсъдлив тон:

— Освен приор Филип, всички производители на вълна на мили околовръст са арендатори или на графа, или на епископа. Графът си ти, макар да нямаш още титлата, а аз съм епископът. Ако принудим всички свои арендатори да продават вълната си на нас, ще контролираме две трети от вълнената търговия в графството. Ще продаваме на Панаира на вълната в Шайринг. Няма да е останала достатъчно стока, която да покрие друг панаир, дори някой да получи позволително.

Идеята беше гениална, веднага осъзна Уилям.

— И ще печелим толкова, колкото печелеше Алиена.

— Точно така. — Уейлрън отхапа деликатно от месото пред него и сдъвка замислено. — И тъй, ти опожари Кингсбридж, унищожи най-опасния си враг и създаде нов източник на доход за себе си. Не е зле за един ден.

Уилям отпи здрава глътка от виното усети топлината в стомаха си. Погледна над масата и очите му се спряха на едно добре закръглено тъмнокосо момиче, което се усмихваше кокетно на двама от мъжете му. Може би щеше да я има тази нощ. Знаеше как ще стане. След като я притиснеше в ъгъла и я хвърлеше на пода, щом вдигнеше полата й, щеше да си спомни лицето на Алиена, ужаса и отчаянието й, когато видя как пламнаха чувалите й с вълна. И тогава щеше да може да го направи. Усмихна се и си взе нов къс от сърнешкия бут.

 

 

Приор Филип бе потресен до дъното на душата си от изгарянето на Кингсбридж. Изненадващия ход на Уилям, жестокостта на нападението, ужасните сцени, когато тълпата изпадна в паника, кошмарното избиване и собственото му пълно безсилие — всичко това го беше смазало.

Най-лошото от всичко бе смъртта на Том Строителя. Майстор във всяка област от занаята си и надарен с множество умения, от Том се очакваше да продължи строежа на катедралата до пълното й завършване. Беше също тъй най-близкият приятел на Филип извън монашеските среди. Бяха разговаряли поне веднъж на ден и заедно се бяха борили да намерят решения на безкрайното разнообразие от проблеми, пред които се изправяха в огромното си начинание. Том бе притежавал рядкото съчетание от мъдрост и смирение, заради което бе истинска радост да се работи с него. Струваше му се невъзможно, че го няма повече.

Филип имаше чувството, че вече нищо не разбира, че няма никаква реална власт и е негоден да управлява дори обор с крави, още по-малко град с размерите на Кингсбридж. Винаги беше вярвал, че ако дава искрено всичко от себе си и се уповава на Бога, накрая нещата ще се подредят. Изгарянето на Кингсбридж като че ли доказваше грешката му. Изгубил беше всякакъв стимул и по цял ден седеше в къщата си в приората, загледан в догарящата свещ на малкия олтар, обсебен от мрачни и несвързани мисли, потънал в бездействие.

Младият Джак бе този, който съобрази какво трябва да се направи. Беше събрал телата на мъртвите в криптата, прибрал беше ранените в спалните на монасите и организира спешно раздаване на храна за живите на моравата оттатък реката. Времето бе топло и всички спаха на открито. На другия ден след бедствието Джак организира замаяните още хора от града в работни екипи и ги накара да разчистят пепелищата и развалините от манастирския двор, докато Кътбърт Белоглавия и Милий Касиера поръчаха хранителни припаси от околните ферми. На втория ден погребаха мъртвите в сто деветдесет и три нови гроба в северния край на манастирския двор.

Филип просто издаваше заповедите, които Джак предлагаше. Джак му изтъкна, че повечето граждани бяха загубили много малко материални ценности — паянтова колиба и няколко домашни вещи в повечето случаи. Зърното все още си беше по нивите, живата стока — на пасищата, а хорските спестявания си бяха останали там, където стопаните ги бяха заровили — обикновено под огнищата в домовете им, незасегнати от пожара, опустошил града. Най-пострадали бяха търговците, чиято стока бе изгоряла: някои бяха разорени, като Алиена; други държаха част от богатството си скътано на сребърници и щяха да могат да започнат отново. Джак предложи да се заемат веднага с възстановяването на града.

По негово предложение Филип даде извънредно позволение да се сече безплатно дърво в манастирските гори за възстановяване на къщите, но само за една седмица. Заради това Кингсбридж опустя за седем дни, докато всички семейства избираха и сечаха дърветата, с които щяха да съградят новите си домове. През това време Джак помоли Филип да начертае план за новия град. Идеята плени въображението на приора и му помогна да превъзмогне унинието си.

Четири дни без прекъсване работи над своя план. Около манастирските стени щеше да има големи къщи за заможните занаятчии и дюкянджии. Спомни си как е устроен Уинчестър и по същия удобен начин разчерта плана на новия Кингсбридж. Правите улици, достатъчно широки, за да се разминат две коли, щяха стигат до реката. Направи пресечните улички по-тесни. За стандартен парцел за къща избра ширина от двайсет и четири стъпки, достатъчно за фасада на градски имот. Всеки парцел щеше да е сто и двайсет стъпки в дълбочина, за да има място за приличен двор с нужник, зеленчукова градина и конюшня, обор или кочина. Мостът бе изгорял и новият трябваше да се построи на по-удобно място в долния край на новата главна улица. Главният път през града щеше да минава сега от моста право нагоре по хълма, покрай катедралата и после от другата й страна, като в Линкълн. Приорът планираше друга широка улица да води от манастирската порта до нов кей на речния бряг, надолу по течението от моста и покрай речния завой. Така товарите с материал можеха да стигат до приората, без да се използва главната търговска улица. Около новия кей предвиждаше да има съвсем нов квартал от малки къщи: бедните щяха да са надолу по течението на реката и мръсотията им нямаше да замърсява притока на чиста вода за манастира.

Планирането на новия град извади Филип от безпомощния унес, но всеки път щом вдигнеше глава от скиците си, биваше обзет от гняв и скръб за хората, които бе изгубил. Чудеше се дали Уилям Хамли всъщност не е самият въплътен дявол — този мъж причиняваше повече страдание, отколкото изглеждаше възможно за човешко същество. Същото редуване между надежда и мъка прочиташе върху лицата на хората от града, когато се връщаха от гората с товарите си дърва. Джак и другите монаси бяха очертали плана на новия град върху земята с колове и канап и докато хората си избираха парцелите, от време на време някой запитваше мрачно: „Но какъв е смисълът? Може пак да го подпалят другата година.“ Ако имаше някаква надежда за справедливост, някакво очакване, че злодеите може да бъдат наказани, може би хората нямаше да се чувстват толкова безутешни. Но макар Филип да беше писал до Стивън, Мод, епископ Хенри, архиепископа на Кентърбъри и дори до папата, знаеше, че във военно време е малко вероятно толкова могъщ и важен човек като Уилям да бъде изправен на съд.

По-големите парцели в чертежите на Филип се търсеха много въпреки по-високите наеми, тъй че той промени плана, за да станат повече. Почти никой не искаше да строи в по-бедния квартал, но той реши да го остави така, за бъдеща употреба. Десет дни след пожара върху повечето празни места започнаха да израстват нови дървени къщи, а след още седмица повечето бяха довършени. След като хората вдигнеха домовете си, работата на катедралата щеше да започне отново. Строителите получиха надниците си и искаха да харчат парите си, тъй че дюкяните отвориха отново, а слугините и перачките подеха отново работата си за занаятчиите. И тъй, ден след ден, всекидневието в Кингсбридж се връщаше към обичайното.

Но мъртвите бяха толкова много, че градът заприлича на обитаван от призраци. Всяко семейство бе изгубило поне един свой член: дете, майка, съпруг, сестра. Хората не носеха траурни ленти, но бръчките на лицата им издаваха скръбта им толкова явно, колкото голите дървета издаваха зимата. Един от най-поразените бе шестгодишният Джонатан. Обикаляше унил из манастирския двор като изгубена душа и по някое време Филип осъзна, че на детето му липсва Том, който, изглежда, бе прекарвал повече време с малкия, отколкото някой бе забелязал. Щом разбра това, приорът се постара да заделя по час всеки ден за Джони, да му разказва истории, да си играе с него на броене и да слуша речовитото му бърборене.

Филип написа на абатите на всички по-големи бенедиктински манастири в Англия и Франция, като ги попита дали могат да му препоръчат майстор строител, който да замести Том. Приор с неговото положение обикновено щеше да се посъветва с епископа си за това, защото епископите пътуваха много и можеше да са чували за добри строители, но Уейлрън нямаше да му е от полза. Постоянните раздори между двамата правеха работата на Филип по-самотна, отколкото трябваше да е.

Докато приорът чакаше отговорите от абатите, майсторите инстинктивно приеха Алфред за свой водач. Алфред беше синът на Том, освен това бе майстор зидар и от известно време ръководеше свой собствен полунезависим екип на строежа. За съжаление нямаше бащиния си ум, но беше начетен и авторитетен, и постепенно запълваше празнината, оставена от смъртта на Строителя.

Като че ли проблемите и въпросите, които възникваха около строителството, бяха повече, отколкото по времето на Том, а и Алфред сякаш винаги идваше с питане точно когато Джак го нямаше наоколо. Това несъмнено беше естествено: всички в Кингсбридж знаеха, че двамата доведени братя се ненавиждат. Но в резултат Филип отново се оказа обременен от безброй дребни проблеми.

Но с отминаването на седмиците Алфред започна да придобива увереност, докато един ден дойде при него и запита:

— Не бихте ли предпочел катедралата да е със свод?

Замисълът на Том предвиждаше дървен таван над центъра на храма и сводести каменни тавани над по-тесните странични крила.

— Бих предпочел, да — отвърна Филип. — Но се спряхме на дървен таван, за да спестим пари.

Алфред кимна.

— Бедата е, че един дървен таван може да изгори. Каменният свод е устойчив на пожари.

Филип го изгледа за миг, зачуден дали не беше подценил младежа. Не очакваше, че може да предложи промяна в плана на баща си. Това би било по-присъщо за Джак. Но идеята за устойчив на пожари храм звучеше привлекателно, особено след като целият град бе изгорял.

Алфред явно разсъждаваше в същата посока:

— Единствената оцеляла сграда в града след пожара беше енорийската църква.

А новата енорийска църква — построена от него — имаше каменен свод, помисли си Филип. Но се сети за една пречка.

— Съществуващите стени ще понесат ли допълнителната тежест на каменен покрив?

— Ще трябва да укрепим контрафорсите. Ще се издават малко повече навън, нищо повече.

Вече беше мислил за това, забеляза Филип.

— А цената?

— В дългосрочен план ще струва повече, разбира се, и за цялата църква ще са нужни четири години повече да се довърши. Но за ежегодните ви разходи разликата няма да е голяма.

На Филип идеята започна да му харесва все повече.

— Но ще означава ли това, че ще трябва да изчакаме още една година, преди да можем да използваме канцела за служби?

— Не. Камък или дърво, не можем да започнем покрива преди другата пролет, защото подпокривните стени ще трябва да стегнат, преди да поставим още тежест отгоре им. Дървеният таван е по-бърз за строене с няколко месеца. Все пак, тъй или иначе канцелът ще е покрит до края на следващата година.

Филип се замисли. Беше въпрос на баланс между предимството на устойчивия на пожар покрив и недостатъка на още четири години строителство — и още четири години разходи. Допълнителната цена изглеждаше много отдалечена в бъдещето, докато изгодата от безопасността бе непосредствена.

— Мисля, че ще го обсъдя с братята на съвета. Но ми изглежда добра идея.

Алфред му благодари и напусна, а след като си отиде, Филип остана да седи втренчен във вратата и зачуден дали всъщност имаше смисъл да търси нов майстор.

 

 

В Деня на жътвата^[2] Кингсбридж направи великолепно изложение. На заранта всяко домакинство омеси пита — жътвата тъкмо бе започнала, тъй че брашното беше евтино и в изобилие. Който нямаше пещ вкъщи опече питата при съседите си или в огромните пещи на манастира и на двамата градски пекари, Пеги Бакстър и Джак-ат-Новен. По пладне въздухът се изпълни с миризмата на пресен хляб и всички огладняха. Питите бяха изложени на масите, подредени върху моравата отвъд реката и всички обикаляха да им се възхитят. Една не си приличаше с друга. Много от тях бяха с плодове или с някаква плънка: имаше хляб със сушени сливи, хляб със стафиди, хляб с джинджифил, хляб със захар, хляб с лук, хляб с чесън и какво ли още не. Други бяха оцветени в зелено с магданоз, в жълто с жълтък, в червено със сандалово дърво или в мораво с млечка. Имаше пити с всевъзможни чудати форми: триъгълници, конуси, топки, звезди, овали, пирамиди, волути и дори осморки. Други бяха още по-амбициозни: имаше самуни с форма на зайци, мечки, маймуни и дракони. Издигаха се къщи и замъци от хляб. Но най-великолепен по общо съгласие беше хлябът на Елън и Марта, който представляваше катедралата, след като бъдеше завършена, според плана на покойния й съпруг, Том.

Скръбта на Елън беше ужасна гледка. Плакала бе като изтерзана душа нощ след нощ и никой не можеше да я утеши. Дори сега, два месеца по-късно, изглеждаше изпита и с хлътнали очи. Но двете с Марта като че ли съумяваха да се крепят една друга, а направата на хляба като катедрала изглежда им бе донесло малко утеха.

Алиена постоя дълго, загледана в изделието на Елън. Жалко, че и тя не можеше да намери нещо за правене, което да й донесе утеха. Нищо не можеше да я въодушеви. Когато започна опитването на хлябовете, обикаляше апатично от маса на маса, без да хапне залък. Дори не беше искала да си направи къща, докато приор Филип й каза да се вземе в ръце, а Алфред й донесе дърва и възложи на няколко от хората си да й помогнат. Все още се хранеше всеки ден в манастира, когато изобщо се сетеше да яде. Нямаше сили за нищо. Ако й хрумнеше да направи нещо за себе си — да стъкми кухненска пейка от останали от строежа парчета дърво, да довърши стените на дома си, като запълни цепнатините с кал от реката или да направи примка, за да хване птици за ядене, си спомняше колко труд беше хвърлила, за да развие търговията си с вълна и колко бързо бе пропаднало всичко. Тогава губеше всякакво въодушевление. Така живееше ден за ден. Ставаше късно, отиваше до манастира да хапне ако изпита глад, прекарваше по цял ден загледана в течащата река и лягаше да спи в сламата в новата си къща, щом се стъмнеше.

Въпреки унинието си осъзнаваше, че този Празник на жътвата не е нищо повече от преструвка. Градът беше пресъграден и хората си вършеха работата както преди, но бедствието все още хвърляше дълга сянка и тя долавяше дълбокия подмолен страх, скрит зад фасадата на благополучието. Повечето хора умееха по-добре от нея да се преструват, че уж всичко е наред, но всъщност всички споделяха чувството й, че това няма да трае дълго, че каквото и да съградят сега, ще бъде унищожено отново.

Докато стоеше и гледаше вяло купищата хлябове, пристигна Ричард, брат й. Дойде по моста от запустелия град, повел коня си. Отишъл бе да се бие за Стивън още преди бедствието и беше изумен от това, което заварваше.

— Какво, по дяволите, е станало тук? Не мога да намеря къщата ни — целият град се е променил!

— Уилям Хамли дойде в деня на Панаира на вълната с отряд войници и запалиха града — отвърна Алиена.

Брат й пребледня стъписан и белегът на дясното му ухо се наля с кръв.

— Уилям! Оня дявол!

— Имаме нова къща обаче — продължи тя вяло. — Алфред ми я вдигна. Но е много по-малка и е долу при новия кей.

— Какво е станало с теб? — зяпна я Ричард. — Оплешивяла си и веждите ти ги няма.

— Косата ми изгоря.

— Той не е…

Алиена поклати глава.

— Този път не.

Едно от момичетата донесе на Ричард хляб със сол да го опита. Той си отчупи, но не кусна. Изглеждаше стъписан.

— Както и да е, радвам се, че си жив и здрав.

Той кимна.

— Стивън е тръгнал към Оксфорд, където се е скрила Мод. Войната може скоро да свърши. Но ми трябва нов меч — дойдох за малко пари. — Хапна малко от хляба. Лицето му си върна цвета. — Боже, много е вкусен. После можем да си опечем месо.

Изведнъж тя се уплаши от него. Знаеше, че ще й се разгневи, а нямаше сили да го изтърпи.

— Нямам месо.

— Ами, вземи от касапина тогава!

— Не се сърди, Ричард. — Ръцете й затрепериха.

— Не се сърдя — отвърна той раздразнено. — Какво ти става?

— Всичката ми вълна изгоря в пожара — рече тя и го погледна със страх, очаквайки да избухне.

Той се намръщи, погледна я, преглътна и хвърли кората от хляба.

— Всичката?

— Всичката.

— Но трябва да са ти останали някакви пари още.

— Никакви.

— Защо? Винаги държеше онзи сандък с пенита заровен под пода…

— Не и през май. Похарчих ги всички за вълна — до последното пени. И заех четирийсет фунта от горкия Малахи, които не мога да изплатя. Ясно е, че не мога да ти купя нов меч. Не мога дори парче месо да ти купя за вечеря. Напълно разорени сме.

— И как ще я карам тогава? — извика той ядосано. Конят му изпъна уши и застъпва неспокойно на място.

— Не знам! — проплака Алиена. — Не викай, плашиш коня си. — Очите й се насълзиха.

— Уилям Хамли е направил всичко това — процеди Ричард през зъби. — Някой ден ще го заколя като дебела свиня, заклевам се във всички светии.

Алфред дойде при тях. Рошавата му брада бе пълна с трохи, а в ръката си държеше краешник хляб със сливи.

— Опитай от този — предложи на Ричард.

— Не съм гладен — отвърна му сухо той.

Алфред погледна Алиена.

— Какво има?

Ричард отговори вместо нея.

— Току-що ми каза, че сме разорени.

Алфред кимна.

— Всеки загуби по нещо, но Алиена загуби всичко.

— Разбираш какво значи това за мен. — Ричард уж говореше на него, но гледаше нея обвиняващо. — Аз съм свършен. Ако не мога да си набавя въоръжение, ако не мога да платя на хората си и не мога да купя коне, не мога да се бия за крал Стивън. Кариерата ми на рицар е свършила и никога няма да стана граф на Шайринг.

— Алиена би могла да се омъжи за богат мъж — подхвърли Алфред.

Ричард се изсмя презрително.

— Тя ги отхвърли всички.

— Някой от тях би могъл да й предложи отново.

— Как ли пък не. — Лицето на брат й се изкриви в жестока усмивка. — Можем да напишем писма до всички отхвърлени кандидати, да им кажем, че е загубила всичките си пари и вече е готова да премисли…

— Стига. — Алфред сложи ръка на рамото му и Ричард млъкна. Обърна се към нея. — Помниш ли какво ти казах миналата година, на първия обед на енорийското настоятелство?

Сърцето й изстина. Не можеше да повярва, че Алфред ще повдигне отново въпроса. Нямаше сили да се справи с това.

— И се надявам, че помниш отговора ми.

— Все още те обичам.

Ричард ги погледна изненадан.

Алфред продължи:

— Все още искам да се оженя за теб. Алиена, ще бъдеш ли моя жена?

— Не!

Искаше й се да каже още нещо, да добави нещо, което да го направи окончателно и невъзвратимо, но се чувстваше ужасно уморена. Погледна от единия към другия и обратно, и усети, че нищо повече не може да понесе. Обърна им гръб, прекоси бързо моравата и тръгна по моста към града.

Беше уморена и ядосана, че Алфред повтори предложението си пред брат й. Предпочиташе Ричард да не знае за това. Три месеца бяха минали от пожара — защо го беше оставил Алфред чак за този момент? Чакал беше Ричард да се върне и да изиграе хода си пред него.

Вървеше през запустелите нови улици. Всички бяха в манастира и опитваха хлябовете. Къщата й беше в новия бедняшки квартал, долу при кея. Наемите там бяха ниски, но все пак нямаше представа как щеше да го плаща.

Ричард я догони на коня, а после слезе и тръгна до нея.

— Целият град мирише на прясно дърво — подхвърли небрежно. — И всичко е толкова чисто!

Алиена бе свикнала с новия облик на градчето, но той го виждаше за първи път. Наистина беше необичайно чисто. Пожарът беше помел влажното изгнило дърво на старите сгради със сламените покриви, потъмнели с годините от мазната пепел на готварските огнища, с мръсните стари конюшни и вонящите торища. Миришеше на свежо: прясно дърво, прясна слама, прясна тръстика на подовете, дори прясна вар на стените на по-заможните къщи. Огънят като че ли беше обогатил почвата, тъй че по ъглите бяха поникнали диви цветя. Някой бе подхвърлил колко малко хора са се поболели след бедствието, а това подкрепяше теорията, поддържана от много философи, според която болестите се разпространяват от зловонни изпарения.

Умът й се зарея. Ричард беше казал нещо.

— Какво?

— Казах, че не знаех Алфред да ти е предлагал женитба миналата година.

— Мислеше за по-важни неща тогава. Беше някъде по времето, когато плениха Робърт от Глостър.

— Много мило от страна на Алфред, че ти е построил къща.

— Прояви добрина, да. Ето я и нея.

Погледна го, докато оглеждаше къщата. Бе покрусен. Алиена го съжали: роден бе в графски замък и дори голямата градска къща, която имаха преди пожара, беше падение за него. Сега трябваше да свиква с дом, който повече прилягаше на бедни ратаи и вдовици.

Взе юздите на коня му.

— Хайде. Има място за коня отзад.

Преведе голямото животно през едностайната къщичка и го изведе през задната врата. Груби ниски огради разделяха дворовете. Върза жребеца за един кол на оградата и започна да сваля тежкото дървено седло. По изгорялата земя бяха поникнали трева и бурени. Повечето хора бяха изкопали нужници в дворовете си, бяха засадили зеленчуци и построили кочини или курници, но нейният парцел стоеше непокътнат.

Ричард се позадържа вътре, но нямаше много за гледане и скоро излезе при нея.

— Къщата е малко гола — никакви мебели, котлета, паници…

— Нямам никакви пари — отвърна тя вяло.

— И градина не си направила — подхвърли той, докато оглеждаше недоволно из двора.

— Сили нямах — тросна се тя. Подаде му голямото седло и се прибра.

Седна на пода с гръб към стената. Вътре беше хладно. Чуваше как Ричард тимари коня си вън на двора. Докато си седеше, един плъх показа муцуната си от сламата. Хиляди плъхове и мишки трябваше да са измрели в пожара, но ето, че започваха отново да се въдят. Огледа за нещо, с което да го убие, но нищо нямаше под ръка, а гадината бездруго сама се скри.

„Какво да правя?“, помисли си тя. Не можеше да живее така до края на живота си. Но самата идея да започне отначало, я изтощаваше. Беше измъкнала веднъж себе си и брат си от несретата, но усилието бе изчерпало всичките й резерви и не можеше да го направи отново. Трябваше да си избере някакъв пасивен начин на живот, управляван от някой друг, за да може да живее, без да взима решения или да предприема инициативи. Спомни си за госпожа Кейт, която я беше целунала по устните, стиснала беше гърдата й и бе казала: „Скъпо мое момиче, не бива никога да изпитваш нужда от пари или от каквото и да било друго. Ако работиш за мен, и двете ще бъдем богати.“ Не, не това. Това никога.

Ричард влезе, понесъл седлото си.

— Като не можеш да се грижиш за себе си, по-добре си намери някой да се грижи за теб.

— Имам си теб.

— Аз не мога да се грижа за тебе!

— Защо не? Аз как се грижих за теб цели шест години!

— Аз воювах… ти само продаваше вълна.

„И заклах един разбойник“, помисли си тя. „И съборих на пода един безчестен свещеник, и те храних, обличах те и те пазех, докато ти не можеше нищо да правиш, освен да хапеш кокалчетата на пръстите си и да гледаш уплашено.“ Но искрата на гнева угасна и тя каза само:

— Пошегувах се, разбира се.

Той изсумтя, после поклати глава раздразнено.

— Все едно, не трябваше да отхвърляш толкова бързо Алфред.

— О, Ричард, за Бога! Млъкни.

— Какво му е лошото на него?

— Нищо му няма на Алфред. Не разбираш ли? На мен ми има нещо.

Той остави седлото на пода и изпъна пръст към нея.

— Точно така, и аз знам какво не ти е наред. Ти си напълно егоистична. Мислиш само за себе си.

Беше толкова чудовищно несправедливо, че не можеше да не се ядоса. Очите й се насълзиха.

— Как можа да кажеш това?

— Защото всичко би се оправило, ако се омъжеше за Алфред, но ти още отказваш.

— Ако се омъжа за Алфред, това няма да ти помогне.

— О, ще ми помогне.

— Как?

— Алфред каза, че би ми помогнал да продължа да воювам, ако съм му шурей. Ще трябва да се огранича малко — не може да си позволи да плати за всичките ми войници — но ми обеща достатъчно за боен кон, нови оръжия и за мой личен скуайър.

— Кога? — изуми се Алиена. — Кога ти каза това?

— Преди малко. В манастира.

Почувства се унизена, а Ричард намери благоприличие да се позасрами. Двамата бяха преговаряли за нея като конетърговци. Стана и без повече приказки излезе от къщата.

Тръгна обратно към манастира и влезе в двора от южната му страна, като прескочи рова до старата воденица. Заради празника воденицата днес беше тиха. Нямаше да мине оттук ако работеше, защото от тропането на тепащите чукове главата я заболяваше ужасно.

Манастирският двор беше пуст, както бе очаквала. Строителният обект бе затихнал. В този час монасите се занимаваха с учение или си почиваха, а всички други днес бяха на моравата. Обиколи гробището в северния край на строежа. Грижливо поддържаните гробове със спретнатите им дървени кръстове и букети свежи цветя казваха истината: градчето все още не беше превъзмогнало бедата. Спря се до каменната гробница на Том, увенчана с простичък каменен ангел, изваян от Джак. „Преди седем години“, спомни си тя, „баща ми уговори съвсем приличен брак за мен. Уилям Хамли не беше нито стар, нито грозен, нито беден. Всяко друго момиче би го приело с въздишка на облекчение. Но аз му отказах и виж какви беди последваха: замъкът ни бе нападнат, затвориха татко, двамата с брат ми станахме несретници… Даже подпалването на Кингсбридж и убийството на Том са заради моя инат.“

Смъртта на Том изглеждаше някак по-тежка от всички други поводи за скръб, може би защото го бяха обичали толкова много хора, може би защото бе вторият баща, който Джак бе изгубил.

„А сега отказвам на друго съвсем приемливо предложение“, каза си Алиена. „Какво ми дава право да съм толкова специална? Придирчивостта ми причини достатъчно неприятности. Трябва да приема Алфред и да съм благодарна, че не се налага да работя за госпожа Кейт.“

Отдалечи се от гроба и излезе на строежа. Застана на средата и се загледа в канцела. Беше довършен до покрива и строителите се подготвяха за следващата фаза, трансептите: вече бяха разчертали плана на земята с колчета и канап и бяха започнали да копаят основите. Високите стени пред нея хвърляха дълги сенки на следобедното слънце. Беше топъл ден, но тук в катедралата бе хладно. Погледа дълго редиците закръглели арки, големи на приземното ниво, малки отгоре и средни на върха. Имаше нещо дълбоко утешително в този неизменен ритъм на арка и колона, арка и колона.

Ако Алфред наистина бе готов да подпомогне Ричард с пари, тя все още имаше възможност да изпълни клетвата пред баща си да се грижи за него, докато си върне графството. В сърцето си знаеше, че трябва да се омъжи за Алфред. Просто все още не можеше да го понесе.

Тръгна по южното странично крило и повлече ръка по стената, докосвайки грапавината на камъните. Връхчетата на пръстите й напипваха плитките жлебове, оставени от острото каменоделско длето. Тук в крилата под прозорците стената бе украсена със сляпа аркада като низ запълнени арки. Нямаше никакво предназначение, но подсилваше усещането за хармония, което Алиена изпитваше, щом се загледаше в сградата. Всичко в катедралата на Том изглеждаше смислено. Може би и животът й беше такъв и всичко в него бе предопределено от някакъв голям план, а тя се държеше като глупав строител, пожелал водопад в канцела.

В югоизточния ъгъл на храма нисък свод извеждаше към тясно спирално стълбище. Усетила някакъв подтик, Алиена мина през него и се заизкачва по стъпалата. Когато изгуби входа от погледа си, а все още не можеше да стигне до върха на стълбището, започна да се чувства особено — имаше чувството, че проходът ще се извива нагоре до безкрай. После видя слънчева светлина: идваше от малка амбразура в стената на куличката, оставена да осветява стъпалата. Най-сетне излезе на широката галерия над крилото. Нямаше прозорци навън, но от вътрешната страна гледаше към непокрития храм. Седна на перваза на една от вътрешните арки и се подпря на колоната. Студеният камък погали страната й. Зачуди се дали Джак го беше изваял. Хрумна й, че ако падне оттук, може да умре. Но всъщност не беше достатъчно високо: можеше просто да си счупи краката и да лежи и примира, докато монасите дойдат и я намерят.

Реши да се качи до клерестория^[3]. Върна се на стълбището и продължи нагоре. Следващият етап беше по-къс, но все пак я достраша и сърцето й тупаше силно, когато се изкачи. Стигна до целта си, която представляваше тесен тунел в стената. Провря се по него, докато излезе на вътрешния перваз на един от широките прозорци. Хвана се за колоната, която раздвояваше прозореца. Когато надникна надолу от седемдесет и петте стъпки височина, затрепери.

Чу стъпки по стъпалата в куличката. Почувства се задъхана като след бягане. Никого не бе видяла. Издебнал ли я беше някой, за да я нападне? Стъпките тръгнаха по прохода. Тя пусна колоната и едва не залитна на ръба. На перваза се появи фигура. Беше Джак. Сърцето й биеше толкова силно, че можеше да го чуе.

— Какво правиш тук? — попита я той с тревога.

— Аз… гледах как върви катедралата ви.

Той посочи капитела над главата й.

— Аз го направих.

Алиена вдигна очи. Камъкът беше изваян като фигура на мъж, който крепи на гърба си тежестта на арката. Тялото му беше изкривено от болка. Зяпна в него.

— Точно така се чувствам.

Когато се обърна отново към Джак, той беше до нея и я държеше под мишницата нежно, но здраво.

— Знам.

Погледна надолу. Призля й от страх при мисълта, че може да падне от толкова високо. Той я дръпна за ръката и тя се остави да я поведе в прохода.

Заслизаха по стълбището и излязоха долу. Алиена се чувстваше изнемощяла. Джак се обърна към нея и заговори небрежно:

— Четях в църковния двор, погледнах нагоре и те видях при прозорците.

Вгледа се в младото му лице, така изпълнено със загриженост и нежност. Спомни си защо бе избягала от всички и бе потърсила усамотение тук. Копнееше да го целуне и виждаше същото желание в очите му. Всяка фибра по тялото й нашепваше да се хвърли в прегръдките му, но знаеше какво трябва да направи. Искаше й се да каже: Обичам те като буря, като лъв, като безпомощна ярост. Но вместо това изрече:

— Мисля, че ще се омъжа за Алфред.

Той я зяпна. Изглеждаше стъписан. После лицето му стана тъжно, с онази старческа мъдра тъга, която не отговаряше на годините му. Помисли си, че ще заплаче, но той се въздържа. Гняв имаше в очите му. Отвори уста, за да й каже нещо, отказа се, поколеба се и най-сетне проговори.

Гласът му излезе като студен вятър.

— По-добре да беше скочила от прозорците.

Обърна й гръб и се върна в църковния двор.

„Изгубих го завинаги“, помисли си Алиена с разбито сърце.