Кен Фолет
Устоите на Земята (24)

II

Днес нямаше лов, затова младежите в Ърлскасъл играеха на една от любимите игри на Уилям: пребиване на котката с камъни.

В замъка винаги имаше много котки, тъй че една по-малко беше без значение. Мъжете затвориха вратите и пуснаха кепенците на прозорците в залата на цитаделата, а после избутаха мебелите до стените, за да не може котката да се скрие зад нищо. После струпаха камъни в средата на помещението. Котаракът, престарял ловец на мишки, надуши жаждата за кръв във въздуха и клекна на пода до вратата, надявайки се да се измъкне навън.

Всеки трябваше да сложи пени в гърнето за всеки камък, който хвърли, а този, който хвърлеше фаталния камък, печелеше гърнето.

Докато теглеха жребий за реда на хвърлянето, котката се възбуди и започна да крачи неспокойно напред-назад около вратата.

На Уилям се падна да хвърля пръв. Беше късмет, защото макар котката да беше настръхнала, все още не знаеше характера на играта и можеше да бъде изненадана. С гръб към животното Уолтър взе камък от купчината и го скри в шепата си. После бавно се обърна и изведнъж хвърли.

Не улучи. Камъкът издрънча във вратата, а котаракът скочи и побягна. Другите се разсмяха.

Не беше късмет да хвърляш втори, защото котката беше със свежи сили и пъргава в краката, докато по-късно щеше да е уморена и сигурно наранена. Следващият беше млад скуайър. Той загледа тичащата из залата котка, търсеща изход и изчака докато забави. Тогава хвърли. Беше добро мятане, но котката го видя и го избегна. Мъжете замърмориха разочаровано.

Животното отново затича, вече по-бързо, изпадна в паника, мяташе се нагоре по магаретата и дъските, струпани до стената и скачаше долу на пода. След това хвърли един по-възрастен рицар. Замахна лъжливо да види накъде ще скочи котката и хвърли истински щом тя се засили, целейки се малко пред главата й. Другите аплодираха хитрината му, но котката видя идващия камък, спря изведнъж и го избегна.

В отчаянието си котаракът се опита да се свре зад един дъбов скрин в ъгъла. Следващият стрелец видя шанс в това и не го изпусна: хвърли бързо, докато бе застинал на място и го удари в задницата. Разнесоха се викове. Котката се отказа от опитите да се напъха зад скрина и затича из залата, но вече куцаше и се движеше по-бавно.

Отново дойде ред на Уилям.

Смяташе, че може би ще успее да я убие, ако внимава. За да умори животинчето още малко, той му изрева, принуждавайки го да затича по-бързо. После замахна лъжливо, със същия ефект. Ако някой друг се беше забавил така, щяха да го освиркат, но Уилям беше графският син, тъй че зачакаха търпеливо. Котаракът забави, явно от болката и умората. Запристъпва с плаха надежда към вратата. Уилям изпъна ръката си назад. Съвсем неочаквано, котката спря до стената при вратата. Уилям понечи да хвърли. Преди камъкът да излети от ръката му, вратата рязко се отвори и в рамката застана свещеник в черно расо. Уилям хвърли, но котаракът излетя като стрела от лък, с победоносен вой. Свещеникът на прага отвърна с уплашен врясък и се вкопчи в полите на расото си. Младежите вътре избухнаха в смях. Котката се блъсна в краката на свещеника, падна на лапите си и профуча през вратата. Свещеникът стоеше замръзнал и с изкривено от паника лице като старица, уплашена от мишка, а младите мъже вътре се разреваха от смях.

Уилям позна свещеника. Беше епископ Уейлрън.

Това го разсмя още повече. Фактът, че уплашилият се като жена от една котка свещеник беше и съперник на семейството, правеше случката още по-забавна.

Епископът се овладя много бързо. Изчерви се, посочи обвинително с пръст към Уилям и изръмжа дрезгаво:

— Ще страдаш вечно в най-долните кръгове на ада.

Смехът на Уилям секна моментално и той потрепера от ужас. Като малък, майка му беше причинявала кошмари, като му разправяше какво правят дяволите на хора в ада, как ги горят в пламъците, бодат им очите и режат срамните им части с остри ножове. Оттогава мразеше да слуша приказки за това.

— Млъкни! — изкрещя той на епископа. В залата се възцари тишина. Уилям извади ножа си и тръгна към Уейлрън. — Не идвай тук да ми проповядваш, змия такава! — Уейлрън изобщо не изглеждаше уплашен, просто заинтригуван, сякаш му бе интересно, че е открил слабостта на Уилям, а това го вбеси още повече. — Ще увисна заради теб, тъй че ми помогни…

Беше толкова побеснял, че щеше да промуши епископа, но един глас от стълбището зад него го спря:

— Уилям! Престани!

Беше баща му.

Уилям се спря и след миг прибра ножа в канията.

Уейлрън влезе в залата. Последва го още един свещеник, който затръшна вратата след себе си: дякон Балдуин.

— Изненадан съм, че ви виждам, епископе — каза баща му.

— Защото последния път, когато се срещнахме, придумахте приора на Кингсбридж да ме изиграе ли? Да, предполагам, че ще сте изненадан. Обикновено не съм от тези, които прощават. — Извърна за миг ледения си поглед към Уилям, след което отново се обърна към баща му. — Но не храня неприязън, когато е против интересите ми. Трябва да поговорим.

Баща му кимна замислено.

— По-добре се качете горе. Ти също, Уилям.

Епископ Уейлрън и дякон Балдуин се заизкачваха по стъпалата към покоите на графа, а Уилям ги последва. Изпитваше разочарование, че котката му беше избягала. От друга страна разбираше, че и той се е измъкнал щастливо: ако беше посегнал на епископа, сигурно щяха да го обесят за това. Но имаше някаква деликатност и префиненост в този Уейлрън, които Уилям ненавиждаше.

Влязоха в спалнята на баща му, стаята, където Уилям бе изнасилил Алиена. Спомняше си онази сцена всеки път, щом влезеше тук: пищната белота на тялото й, страха на лицето й, писъците й, изкривената от ужас физиономия на братчето й, когато го принудиха да гледа, а след това — най-големия му удар — как даде на Уолтър да й се наслади след това. Искаше му се да я беше задържал тук, в плен, за да може да я има всеки път, когато пожелае.

Оттогава беше мислил за нея натрапчиво. Дори се беше опитал да я издири. Бяха хванали някакъв лесничей, опитал се да продаде коня на Уилям в Шайринг и той беше признал при мъченията, че го е откраднал от едно момиче, което отговаряше по описания на Алиена. Уилям беше научил от тъмничаря в Уинчестър, че е посетила баща си, преди да умре. А приятелката му, мадам Кейт, собственичка на бардак, който посещаваше често, му беше казала, че е предлагала място на Алиена в къщата си. Но следата се беше заличила.

— Не й позволявай да ти гложди ума, Уили момчето ми — беше казала Кейт съчувствено. — Искаш големи цици и дълга коса? Имаме ги. Защо не вземеш Бети и Мили заедно тази нощ, четири големи гърди само за теб?

Но Бети и Мили не бяха невинни и с бяла кожа, и уплашени до смърт; и не бяха го задоволили. Всъщност, той не беше постигал истинско удовлетворение с жена след онази нощ с Алиена, тук, в спалнята на графа.

Изтласка мисълта от ума си. Епископ Уейлрън говореше с майка му.

— Предполагам знаете, че приорът на Кингсбридж е сложил ръка на кариерата ви?

Не знаеха. Уилям беше изумен, а майка му кипна.

— Какво? Как?

— Явно охраната ви е успяла да върне каменарите, но на другия ден, когато са се събудили, кариерата била завзета от монаси, пеещи химни и вашите са се уплашили да посегнат на Божии хора. Приор Филип след това е наел каменарите ви и сега всички работят заедно в пълен сговор. Изненадан съм, че пазачите ви не са се върнали да ви го съобщят.

— Къде са тези страхливци? — кресна майка му побесняла. Лицето й беше пламнало. — Аз ще се разправям с тях… ще заповядам топките им да отрежат…

— Разбирам защо не са се върнали — каза Уейлрън.

— Остави ги пазачите — сопна й се баща му. — Те са просто войници. Онзи лукав приор е виновникът. Изобщо не си представях, че може да ни извърти такъв номер. Надхитри ни, това е.

— Точно така — кимна Уейлрън. — При цялата свята невинност, която излъчва, тоя е хитър като домашен плъх.

Уилям си помисли, че Уейлрън също приличаше на плъх, черен, с остра муцуна и лъскави черни косми, който клечи в ъгъла с коричка в лапите, а очичките му шават из стаята, докато си гризе обеда. Защо го интересуваше кой е завзел кариерата? Той беше също толкова хитър като приор Филип, също кроеше нещо.

Майка му заяви:

— Не можем да позволим да се измъкне така. Хамли не трябва да позволят да изглеждат победени. Онзи приор следва да бъде унизен.

Баща му не беше толкова убеден.

— Само една кариера е. А и кралят нали…

— Не е само кариерата, става дума за семейната чест — прекъсна го майка му. — Остави какво е казал кралят.

Уилям беше съгласен с нея. Филип от Кингсбридж се беше опълчил на Хамли и трябваше да бъде смачкан. Ако хората не се боят от теб, нямаш нищо. Но не разбираше къде е проблемът.

— Защо не отидем с няколко души и просто да изхвърлим работниците на приора?

Баща му поклати глава.

— Едно е да нарушиш пасивно кралската воля, както направихме, като разработихме сами кариерата. Съвсем друго е да пратиш въоръжени хора да изгонят работници, които са там с изричното разрешение на краля. Може да загубя графството заради това.

Уилям със съжаление разбра, че е прав. Баща му винаги беше предпазлив, но предпазливостта му обикновено се оказваше оправдана.

— Аз имам предложение — заяви епископ Уейлрън. Уилям още в началото бе убеден, че крие нещо в извезания си черен ръкав. — Смятам, че тази катедрала не трябва да се строи в Кингсбридж.

Думите му озадачиха младежа. Не можеше да схване връзката. Баща му също. Но майка му ококори очи. Спря замалко да чеше лицето си и каза замислено:

— Интересна идея.

— В старо време повечето катедрали бяха в села като Кингсбридж — продължи Уейлрън. — Много от тях допреди шейсет-седемдесет години бяха преместени в градове, по времето на първия крал Уилям. Кингсбридж е малко затънтено селце. Там няма нищо, освен един порутен манастир, който не е достатъчно богат, за да поддържа катедрала, още по-малко да я строи.

— А вие къде бихте пожелал да се построи? — попита майка му.

— Шайринг — отвърна Уейлрън. — Това е голям град — населението трябва да е хиляда души и отгоре. Има си пазар и ежегоден панаир на вълната. И е на главен път. Шайринг е разумно решение. И ако заедно направим кампания за това — епископът и графът в съюз — бихме могли да го наложим.

Баща му каза:

— Но ако катедралата е в Шайринг, монасите на Кингсбридж няма да могат да се грижат за нея.

— Точно това е идеята — намеси се нетърпеливо майка му. — Без катедралата Кингсбридж ще е едно нищо, приоратът ще потъне в забрава, а Филип отново ще е нищожество, каквото заслужава да е.

— Тогава кой ще поддържа новата катедрала? — настоя баща му.

— Нова църковна управа — каза Уейлрън. — Назначена от мен.

В началото Уилям бе също толкова озадачен като баща си, но вече започваше да схваща мисълта на епископа: с преместването на катедралата в Шайринг, Уейлрън също така щеше да наложи личен контрол над нея.

— А парите? — попита баща му. — Кой ще плаща за новата катедрала, ако не приоратът Кингсбридж?

— Смятам, че ще открием, че повечето имот на приората е посветен на катедралата — отвърна Уейлрън. — Ако катедралата се премести, имотът върви с нея. Например, когато крал Стивън раздели старото графство Шайринг, той даде планинските ферми на приората Кингсбридж, както знаем много добре. Но го направи, за да подпомогне финансирането на новата катедрала. Ако му кажем, че някой друг ще строи новата катедрала, ще очаква приоратът да отстъпи тези земи на новите строители. Монасите ще упорстват, разбира се. Но огледът на хартите им ще реши въпроса.

Картината ставаше все по-ясна за Уилям. С този ход Уейлрън щеше не само да наложи властта си над катедралата. Щеше също така да сложи ръка на повечето богатство на приората.

Баща му мислеше в същата посока.

— За вас това е голям замисъл, епископе, но какво носи той на мен?

Отговори майка му:

— Не разбираш ли? — започна тя сприхаво. — Твоя Шайринг. Помисли си колко богатство ще се стече към града с катедралата. Ще има стотици занаятчии и работници, които ще строят църквата години наред: всички те ще трябва да живеят някъде и да ти плащат наем, да купуват храна и облекло на твоя пазар. След това ще са клириците, които ръководят катедралата. И миряните, които ще идват в Шайринг вместо в Кингсбридж на Великден и Петдесетница за големите служби. И поклонниците, които идват да видят светините… Всички те ще харчат пари. — Очите й бяха блеснали от алчност. Уилям не помнеше да я е виждал толкова въодушевена от дълго време. — Ако успеем с това, бихме могли да превърнем Шайринг в един от най-важните градове в кралството!

„И всичко ще е мое“, помисли си Уилям. „Когато татко умре, аз ще съм графът“.

— Добре — каза баща му. — Ще съсипем Филип, това ще ви донесе власт, епископе, а мен ще направи богат. Как би могло да се направи?

— Решението за преместване на катедралата трябва да се вземе от архиепископа на Кентърбъри, теоретично.

Майка му го изгледа рязко.

— Защо „теоретично“?

— Защото точно в момента няма архиепископ. Уилям от Корбъл умря по Коледа, а крал Стивън все още не е посочил неговия наследник. Ние обаче знаем кой най-вероятно ще получи поста: нашият стар приятел Хенри от Уинчестър. Той много иска тази длъжност. Папата вече му е поверил временно властта. А кралят му е брат.

— Доколко е приятел? — попита баща му. — Не направи много за вас, когато се опитахте да вземете това графство.

Уейлрън сви рамене.

— Ще ми помогне, ако може. Трябва да поднесем убедителен аргумент.

— Няма да иска да си създава силни врагове — изтъкна майка му. — Точно сега, ако иска да стане епископ.

— Правилно. Но Филип не е толкова силен. Едва ли ще го питат за избора на архиепископ.

— Тогава защо Хенри просто не ни даде каквото искаме? — попита Уилям.

— Защото не е архиепископът, все още. И знае, че хората го наблюдават да видят как се държи като надзорник. Иска да го видят, че взима справедливи решения, а не просто раздава услуги на приятели. Много време имаме за това след избора.

Майката на Уилям разсъди на глас:

— Значи най-доброто, което може да се каже, е, че ще изслуша съчувствено аргумента ни. Кой, обаче, е нашият аргумент?

— Това, че Филип не може да построи катедрала, а ние можем.

— А как ще го убедим в това?

— Били ли сте в Кингсбридж напоследък?

— Не.

— Аз бях, по Великден. — Уейлрън се усмихна. — Още не са започнали строителството. Имат само един изравнен терен с няколко колчета набити в земята и някакви въженца, очертаващи къде се надяват да строят. Започнали са да копаят основите, но са стигнали само до няколко стъпки. Някакъв зидар работи там с чирака си и по един-двама монаси им помагат от време на време в черната работа. Жалка гледка, особено при дъжд. Иска ми се епископ Хенри да го види.

Майка му кимна замислено. Уилям разбираше, че планът е добър, колкото и противна да му беше мисълта за сътрудничество с омразния Уейлрън Бигод.

Който продължи:

— Ще обясним на Хенри предварително колко малко и невзрачно място е Кингсбридж, и колко беден е манастирът. След това ще му покажем обекта, където им е отнело повече от година, за да изкопаят няколко плитки дупки. После ще го заведем в Шайринг и ще го впечатлим с това колко бързо би могло да се построи там катедрала, с цялата енергия на епископа, графа и гражданството, впрегната в проекта.

— Хенри ще дойде ли? — попита майка му с тревога.

— Можем само да го помолим — отвърна Уейлрън. — Ще го поканя да посети Кингсбридж на Петдесетница в качеството си на епископ. Така ще го поласкаем с намека, че вече го смятаме за новия архиепископ.

— Трябва да го запазим в тайна от приор Филип — каза баща му.

— Не мисля, че това ще е възможно — отвърна Уейлрън. — Епископът не може да направи изненадваща визита в Кингсбридж — би изглеждало доста странно.

— Но ако Филип знае предварително, че епископ Хенри идва, може да положи голямо усилие да задвижи напред строителната си програма.

— С какво? Той няма никакви пари. Особено сега, след като нае вашите каменари. Каменарите не могат да зидат стени. — Уейлрън поклати глава с доволна усмивка. — Всъщност нищо не може да направи, освен да се надява да грее слънце на Петдесетница.

 

 

Отначало Филип се зарадва, че епископът на Уинчестър се кани да дойде в Кингсбридж. Това щеше да означава служба под открито небе, разбира се, но нищо. Щяха да я отслужат на мястото на старата катедрала. При дъжд манастирският дърводелец щеше да вдигне временен навес над олтара и непосредствено около него, за да опази епископа сух, а паството можеше и да се мокри. Гостуването приличаше на акт на вяра от страна на епископ Хенри, все едно заявяваше, че все още смята Кингсбридж за катедрала, а липсата на истинска църква е само временен проблем.

Хрумна му обаче да се замисли какъв би могъл да е мотивът на епископа. Обичайната причина човек от такъв ранг да посети манастир бе, за да получи безплатно храна, пиене и подслон. Но Кингсбридж беше прочут — за да не се каже прословут — със скромната си храна и сурови условия на живот, а реформите на Филип само бяха повишили стандарта му от ужасен до едва поносим. Хенри също така беше най-богатият духовник в кралството, тъй че със сигурност не идваше в Кингсбридж заради храната и пиенето му. Но приорът беше установил, че е човек, който не прави нищо без причина.

Колкото повече мислеше за това, толкова повече подозираше, че епископ Уейлрън има нещо общо с посещението. Беше очаквал, че Уейлрън ще дойде в Кингсбридж до ден или два след писменото уведомление, за да обсъдят организирането на службата и настаняването на епископа, за да се погрижи Хенри да остане доволен и впечатлен от Кингсбридж. И докато дните се нижеха, а Уейлрън така и не се появи, опасенията на Филип се задълбочаваха.

Но дори в миговете на най-големи съмнения не беше и сънувал за коварството, което се разкри десет дни преди Петдесетница, благодарение на едно писмо от приора на катедралата Кентърбъри. Също като Кингсбридж, катедралата Кентърбъри се поддържаше от бенедиктински монаси, а монасите винаги си помагаха взаимно, когато можеха. Приорът на Кентърбъри, който естествено работеше в близост с временния архиепископ, бе научил, че Уейлрън е поканил Хенри в Кингсбридж с изричната цел да го убеди да премести диоцеза и новата катедрала в Шайринг.

Филип беше стъписан. Сърцето му заби учестено и ръката му, която държеше писмото, затрепери. Беше дяволски хитър ход от страна на Бигод и приорът не беше го предвидил, не беше си представил дори нещо такова.

Това, което го потресе, бе собствената му непредвидливост. Знаеше колко коварен е Уейлрън. Епископът се беше опитал да го измами преди година, за графството Шайринг. Никога нямаше да забрави колко ядосан беше Уейлрън, след като го бе надхитрил. Още можеше да си представи лицето му, изкривено от гняв, когато изрече: „Заклевам се във всичко свято, никога няма да построиш църквата си.“ Но с времето заплахата на тази клетва се бе заличила в ума му и Филип беше станал непредпазлив.

„Епископ Уейлрън твърди, че нямате никакви пари и за петнайсет месеца не сте построили нищо“, пишеше приорът на Кентърбъри. „Казва, че епископ Хенри ще види лично, че катедралата никога няма да бъде построена, ако се остави на приората Кингсбридж да я строи. Настоява, че моментът да се направи това преместване е сега, преди да се е стигнало до някакъв напредък.“

Уейлрън беше твърде хитър, за да позволи да го хванат в явна лъжа, затова прибягваше до голямо преувеличение. Филип всъщност бе постигнал твърде много. Беше разчистил развалините, одобрил беше плановете, разчертал беше новия източен край, започнал бе да разкопава основите, бе започнал да сече дървен материал и да вади камъни. Но нямаше много за показване на един гост. И беше преодолял ужасни препятствия, за да постигне всичко това: реформиране на манастирските финанси, спечелване на голямо дарение земи от краля и надвиване на граф Пърси за кариерата. Не беше честно!

С писмото от Кентърбъри в ръка отиде до прозореца и се загледа към строителния терен. Пролетните дъждове го бяха превърнали в море от кал. Двама млади монаси с дръпнати над главите качулки носеха дървен материал от речния бряг. Том Строителя беше измайсторил съоръжение с въже и скрипец за вдигане на бурета с пръст от изкопа за основите и навиваше колелото, докато синът му Алфред долу в ямата пълнеше буретата с кал. Изглеждаха все едно, че могат да работят вечно и щеше да е все едно. Всеки друг, освен професионалист, щеше да види тази сцена и да заключи, че тук няма да се построи катедрала до Съдния ден.

Филип остави прозореца и се върна на писалището си. Какво можеше да се направи? За миг беше изкусен да не предприема нищо. Нека епископ Хенри да дойде, да види и да си вземе решението, каза си той. Ако катедралата трябваше да се построи в Шайринг, така да бъде. Нека епископ Уейлрън да сложи ръка на нея и да я използва за своите си цели. Нека донесе богатство и растеж за град Шайринг и за злата фамилия Хамли. Да бъде Божията воля.

Знаеше, че това няма да мине, разбира се. Да имаш вяра в Бога не означаваше да седнеш скръстил ръце и да не правиш нищо. Означаваше да вярваш, че ще имаш успех, ако дадеш всичко от себе си в делото, честно и усърдно. Светият дълг на Филип бе да направи всичко, което можеше, за да не позволи катедралата да попадне в ръцете на цинични и безнравствени хора, които щяха да я използват за собственото си възвеличаване. Това означаваше да покаже на епископ Хенри, че строителната му програма напредва добре и че Кингсбридж има енергията и волята да я осъществи до край.

Вярно ли беше? Факт бе, че за Филип щеше да се окаже убийствено трудно да построи тук катедрала. Вече едва не бяха го принудили да изостави проекта, само защото графът му бе отказал достъп до кариерата. Но знаеше, че ще успее в края на краищата, защото Бог щеше да му помогне. Само че вярата му нямаше да е достатъчна, за да убеди епископ Хенри.

Реши да положи всички усилия да направи мястото да изглежда по-впечатляващо. Щеше да се разпореди всички монаси да работят на обекта през десетте дни, оставащи до Петдесетница. Може би щяха да успеят да изкопаят част от дупките на основите до пълната дълбочина, за да могат Том и Алфред да започнат да редят темелите. Може би част от основите щяха да се довършат до наземното ниво, тъй че Том да започне да строи стена. Това щеше да е малко по-добре от сегашната гледка, но не много. Това, което всъщност му трябваше, бяха сто работника, но нямаше парите и за десет.

Епископ Хенри щеше да пристигне в неделя, разбира се, тъй че никой нямаше да работи, освен ако Филип не приканеше паството. Това вече щеше да осигури сто работника. Представи си как е застанал пред тях и обявява нов вид литургия за Петдесетница: вместо да пеем химни и да редим молитви, ще копаем дупки и ще носим камъни. Щяха да са изумени… Щяха да…

Какво щяха да направят, всъщност?

Вероятно щяха да съдействат с цялото си сърце и душа.

Филип се намръщи. Каза си, че или се бе побъркал, или тази идея всъщност би могла да успее.

Обмисли го още малко. „Ставам в края на богослужението и заявявам, че днешното наказание за опрощението на всички грехове е половин ден труд на катедралния строителен обект. Хляб и бира ще се осигурят за обеда.“

Щяха да го направят. Разбира се, че щяха да го направят.

Изпита нужда да пробва идеята си пред някой друг. Помисли за Милий, но бързо го отхвърли: Милий разсъждаваше по начин, твърде сходен с неговия. Трябваше му някой с малко по-различен поглед. Реши да поговори с Кътбърт Белоглавия, иконома. Загърна се в наметалото си, придърпа напред качулката си да пази лицето му от дъжда и излезе навън.

Забърза през разкаляния строителен терен, подмина Том с небрежно махване с ръка и се отправи към кухненския двор. Тези постройки вече включваха кокошарник, ясла за една крава и мандра, защото не искаше да харчи оскъдните пари за прости стоки, които монасите можеха да си осигурят сами, като яйца и масло.

Влезе в склада на иконома в приземието под магерницата. Вдиша сухия въздух, пълен с миризми на билките и подправките, които Кътбърт бе събрал. Възрастният мъж броеше чесъна, заничаше примижал към връзките глави и мърмореше числа. С лека изненада Филип забеляза, че Кътбърт застарява: плътта му сякаш линееше под кожата.

— Трийсет и седем — обяви високо икономът. — Да ти сипя ли чаша вино?

— Не, благодаря. — Филип беше открил, че пиенето на вино през деня го прави ленив и сприхав. Несъмнено заради това Свети Бенедикт съветваше монасите да пият с умереност. — Съвета ти искам, а не благините ти. Ела, седни тук.

Докато се провираше между сандъците и буретата, Кътбърт се спъна в някакъв чувал и едва не падна, преди да седне на трикракото столче пред приора. Складът не беше толкова спретнато подреден като преди, отбеляза си той. Порази го мисъл.

— Имаш ли трудности със зрението, Кътбърт?

— Не е каквото беше, но бива — отвърна той късо.

Очите му сигурно бяха зле от години — навярно заради това не беше се научил да чете много добре. Но явно беше докачлив по въпроса, затова Филип си премълча, но си отбеляза на ум да започне да подготвя заместник иконом.

— Получих много обезпокоително писмо от приора на Кентърбъри. — Разказа му за кроежите на епископ Уейлрън. Заключи с думите: — Единственият начин да направя това място да заприлича на врящ от дейност кошер, е да накарам паството да работи на него. Можеш ли да измислиш някаква причина да не правя това?

Кътбърт дори не се замисли, а отвърна веднага:

— Напротив, добра идея е.

— Но е малко в разрез с общоприетото, нали?

— Правено е преди.

— Наистина ли? — Филип се изненада и зарадва. — Къде?

— Чувал съм за това на няколко места.

Филип се развълнува.

— И става ли?

— Понякога. Може би зависи от времето.

— Как се прави? Свещеникът ли обявява в края на службата или какво?

— По-организирано е. Епископът или приорът разпраща пратеници до енорийските църкви да обявят, че опрощение за грехове може да се получи в замяна на работа на строителния обект.

— Това е грандиозна идея — възкликна Филип. — Бихме могли да съберем по-голямо паство от обичайното, привлечено от новостта.

— Или по-малко — отвърна Кътбърт. — Някои хора ще предпочетат да дадат пари на свещеника или да запалят свещ на светец, вместо да изкарат цял ден в газене из калта и носене на тежки камъни.

— Изобщо не помислих за това — въздъхна приорът унило. — Може би не е чак толкова добра идея, в края на краищата.

— Други идеи имаш ли?

— Никакви.

— Тогава трябва да опиташ тази и да се надяваш на най-доброто, нали?

— Да — каза Филип. — Да се надяваме на най-доброто.