Кен Фолет
Устоите на Земята (36)

V

В нощта преди Панаира на вълната в Кингсбридж приор Филип остана буден след полунощните служби, както обикновено. Но вместо да чете и размишлява в къщата си, обиколи манастирския двор. Беше топла лятна нощ с ясно небе и луна и не му трябваше фенер, за да вижда.

Целият двор беше зает от панаира, с изключение на монашеските сгради и храмовите портици, които бяха свети и неприкосновени. Във всеки от четирите ъгъла бе изкопана голяма клозетна яма, за да не се оцапа съвсем останалото от манастирския двор, а нужниците бяха заградени с дървени паравани, за да се пощадят монашеските сетива. Вдигнати бяха буквално стотици пазарни сергии. Най-простите представляваха груби дъсчени тезгяси върху магарета. Повечето бяха по-сложни, с табела с името на съдържателя на щанда и рисунка на стоките му, отделна маса с теглилка и заключен шкаф или навес за съхраняване на стоката. Някои сергии включваха палатка, било за да пази от дъжд или за да се сключват някои сделки насаме. Най-сложните сергии представляваха цели малки къщи с широки пространства за склад, няколко гишета с маси и столове, където търговецът можеше да предложи гостоприемство на важните си клиенти. Филип се беше изненадал, когато дойдоха първите дърводелци на търговците цяла седмица преди панаира и настояха да им покажат къде да вдигнат сергиите, но за издигането на постройките отидоха четири дни и още два за зареждането на стоката.

Филип първоначално бе планирал разполагането на щандовете на две широки улици на западната страна на двора, в същата подредба като сергиите на неделния пазар. Скоро обаче осъзна, че това няма да е достатъчно. Двете улици вече минаваха и покрай цялата северна страна на храма, а после завиваха покрай източната страна на двора чак до къщата на приора. Имаше и още сергии вътре в недовършената църква, в крилата между колоните. Хората зад щандовете в никакъв случай не бяха само търговци на вълна. На един панаир се продаваше всичко, от конски хляб до скъпоценни камъни.

Сега той обикаляше покрай огрените от лунна светлина редове. Всички вече бяха готови, разбира се: през деня нямаше да е разрешено никакво строене на сергии. Повечето от тях също тъй бяха заредени със стока. Приоратът вече бе събрал над десет фунта от наеми и такси. Единствените стоки, които щяха да се докарват в деня на панаира, бяха прясно сготвени храни като хляб, горещ пай и печени ябълки. Дори буретата бира бяха докарани предния ден.

Докато Филип обикаляше, го следваха десетки чифта очи и го съпровождаше сънено пръхтене. Съдържателите на щандове нямаше да оставят скъпата си стока непазена: повечето от тях спяха при сергиите си, а по-заможните търговци бяха оставили слуги за охрана.

Още не беше сигурен колко точно пари щеше да изкара от панаира, но на практика бе гарантирано, че ще е успешен и той беше убеден, че ще стигне до първоначалната сметка към петдесет фунта. В последните няколко месеца имаше моменти, в които се боеше, че панаирът изобщо няма да се проведе. Гражданската война се беше проточила, докато нито Стивън, нито Мод не надделяваха, но позволителното му не бе отменено. Уилям Хамли се беше опитал да саботира панаира по различни начини. Казал бе на шерифа да го забрани, но той бе поискал пълномощие от един от двамата съперничещи си владетели и не беше го получил. Уилям бе забранил на арендаторите си да продават вълна в Кингсбридж, но повечето от тях бездруго бяха свикнали да я продават на търговци като Алиена, вместо сами да карат руната си на пазара, тъй че главният ефект от забраната бе разрастване на нейната търговия. Най-сетне бе обявил, че намалява наемите и таксите на панаира на вълната в Шайринг до нивата, предложени от Филип. Но обявлението му дойде твърде късно, за да промени нещо, тъй като големите купувачи и продавачи вече бяха съставили плановете си.

Сега, докато небето видимо изсветляваше на изток в утрото на големия ден, Уилям не можеше да направи нищо повече. Продавачите бяха тук със стоките си, а скоро щяха да започнат да пристигат купувачите. Филип си помисли, че Уилям в края на краищата щеше да разбере, че Панаирът на вълната в Кингсбридж вреди на панаира в Шайринг по-малко, отколкото се е боял. Продажбите на вълна нарастваха от година на година, тъй че и за двата панаира имаше достатъчно стока.

Обиколил беше целия двор до югозападния ъгъл, където бяха рибарникът и водениците. Тук се позадържа, загледан в течащата край двете затихнали мелници вода. Едната вече се използваше изключително за тепане на плат и носеше много пари. Младият Джак бе виновникът за това. Имаше гениален ум. Щеше да се окаже чудесна придобивка за манастира. Като че ли се приспособяваше съвсем добре като послушник, макар обикновено да приемаше службите като отвличане от работата по катедралния строеж. Щеше да се научи обаче. Монашеският живот въздействаше свято на човек. Филип смяташе, че Бог има мисия за Джак. В едно кътче в ума си таеше трайна надежда, че един ден Джак ще наследи мястото му като приор на Кингсбридж.

 

 

Джак се събуди призори и се измъкна от спалното преди утренята, за да направи последен оглед на строежа. Утринният въздух бе прохладен и свеж като бистра изворна вода. Щеше да е топъл слънчев ден, добър за търговия, добър и за манастира.

Обиколи катедралните стени, за да провери дали всички инструменти и недовършени работи са надеждно заключени в бараките. Том беше вдигнал леки дървени огради около струпаните запаси от дървен материал и камък, за да ги опазят от случайните поразии, които можеха да предизвикат пияни гости на панаира. Никой не искаше луди глави да се катерят по зидовете, затова бяха прибрали и скрили всички стълби, спиралните стълбища в стените бяха затворени с временни врати, а стъпалчатите краища на недостроените стени бяха скрити зад дървени прегради. Някои от майсторите занаятчии щяха да пазят из обекта през деня, за да не допуснат щети.

Джак успяваше да се измъкне по един или друг начин от повечето служби. Винаги имаше нещо да се свърши на строежа. Не хранеше омразата на майка си към Църквата и религията, но общо взето беше безразличен към нея. Религията с нищо не го вдъхновяваше, но бе готов да се съобразява с формалностите, след като това устройваше целите му. Стараеше се да ходи на служба веднъж на ден, обикновено когато тя се провеждаше било от приор Филип или от учителя на послушниците, двамата старши монаси, които най-вероятно щяха да забележат присъствието или отсъствието му. Нямаше да понесе да присъства на всички. Да си монах беше най-странният и извратен начин на живот, който можеше да си представи. Половината живот на монасите минаваше в самопричиняване на болка и неудобства, което лесно можеше да се избегнат, а другата половина — в мърморене на безсмислени врели-некипели в пусти църкви през всичките часове на деня и нощта. Съзнателно отбягваха всички хубави неща — момичета, забавления, пируване и семеен живот. Само че, както бе забелязал Джак, най-щастливите между тях обикновено си бяха намерили някое поприще, които да им носи дълбоко удовлетворение: илюстриране на ръкописи, писане на история, готвене, занимания с философия или — като Филип — преобразяването на Кингсбридж от задрямало селце в процъфтяващ катедрален град.

Джак не харесваше Филип, но му допадаше да работи с него. Не изпитваше към отдалите се професионално на Бога мъже повече топлина, отколкото майка му. Благочестието на приора го объркваше. Не му харесваше праволинейната му безпогрешност и беше скептичен към склонността му да вярва, че Господ ще се погрижи за всичко, с което той, Филип, не може да се справи. Но въпреки това с него беше хубаво да се работи. Заповедите му бяха ясни, оставяше на Джак пространство сам да взима решения и никога не обвиняваше слугите си за собствените си грешки.

Джак беше послушник вече от три месеца, тъй че още девет месеца нямаше да го накарат да даде обетите. Трите обета бяха бедност, целомъдрие и смирение. Обетът за бедност изобщо не беше това, което изглеждаше. Монасите не притежаваха лично имущество и пари, но живееха по-скоро като господари, отколкото като селяци — имаха добра храна, топли дрехи и каменни сгради, в които да се приютяват. Целомъдрието също не беше проблем, мислеше си Джак с горчивина. Беше му доставило хладно задоволство, когато каза лично на Алиена, че постъпва в манастира. Тя изглеждаше стъписана и гузна. Сега всеки път, щом го обземеше нервната раздразнителност от липсата на женска близост, Джак си помисляше как Алиена се беше отнесла с него — тайните им срещи в гората, зимните им вечери, двата пъти, когато я беше целунал — а след това си припомняше как изведнъж бе станала хладна и корава като камък. А мисълта за това го караше да се убеди, че не иска никога повече да си има работа с жени. Само че обетът за смирение щеше да е труден за спазване, отсега му беше ясно. С удоволствие приемаше заповеди от Филип, който беше умен и подреден човек. Но му беше трудно да се смири пред глупавия помощник-приор Ремигий или вечно пияния гостоприемник, или надутия сакрист.

Все пак смяташе да даде обетите. Не беше длъжен да ги спазва. Интересуваше го единствено строежът на катедралата. Проблемите около снабдяването, строежа и ръководенето, го поглъщаха безкрайно. Един ден можеше да се наложи да помогне на Том в измислянето на начин да се следи дали броят камъни, пристигащи в манастира, е същият като на тръгване от кариерата — сложен проблем, тъй като превозът траеше между два и четири дни, тъй че бе невъзможно да се отмята ежедневно на рабош. В друг ден зидарите можеше да се оплачат, че дърводелците не правят кофража както трябва. Най-голямото предизвикателство бяха инженерните проблеми, например как да се вдигат тонове камък до върха на стените с подръчни механизми, закрепени на клатещото се скеле. Том Строителя обсъждаше тези проблеми с Джак като с равен. Като че ли му беше простил за онези гневни думи, когато Джак му каза, че нищо не е направил за него. Освен това Том се държеше все едно, че е забравил разкритието му, че е подпалил старата катедрала. Работеха въодушевено заедно и дните отлитаха бързо. Дори по време на отегчителните служби умът на Джак бе зает с някои заплетени въпроси около строителството или планирането. Познанията му бързо нарастваха. Вместо да прекара години наред в дялане на камък, учеше се на цялостно проектиране на катедрала. Едва ли можеше да съществува по-добра възможност за обучение за човек, който иска да стане майстор строител. Заради това Джак бе готов да се прозява колкото трябва на нощните служби.

Слънцето пропълзя над източната стена на манастирския двор. Всичко на строежа беше наред. Собствениците на щандове, прекарали нощта при стоката си, започваха да сгъват постелите си и да подреждат мострите. Първите клиенти скоро щяха да дойдат. Един хлебар мина покрай Джак, понесъл на главата си тава с пресен хляб. Устата му се напълни със слюнка от миризмата на горещите самуни. Обърна се и тръгна обратно към манастирската трапезария, където скоро щяха да поднесат закуската.

 

 

Първите гости бяха семействата на собствениците на щандове и хора от градчето, всички обзети по-скоро от любопитство да видят първия Панаир на вълната в Кингсбридж, отколкото да купуват. Пестеливите хора бяха напълнили стомасите си с конски хляб и каша преди да напуснат домовете си, за да не ги изкушават ухаещите на силни подправки и пищно украсени вкуснотии по сергиите с храна. Децата обикаляха ококорили очи и замаяни от толкова многото изложени на показ желани неща. Ранобудна курва с начервени устни и червени ботуши поклащаше ханш и се усмихваше подканящо на застаряващите мъже, но нямаше още клиентела за нея в този ранен час.

Алиена наблюдаваше всичко това от щанда си, който бе един от най-големите. В последните няколко седмици тя бе получила доставка на цялата годишна продукция на приората Кингсбридж — вълната, за която бе заплатила сто и седем фунта предното лято. Също тъй бе изкупувала руно от фермери, както винаги. А тази година бе имало повече продавачи от обикновено, защото Уилям Хамли бе забранил на арендаторите си да продават на панаира в Кингсбридж и те бяха продали всичко на търговци. А от всички търговци Алиена беше изкупила най-много, защото живееше в Кингсбридж, където щеше да се проведе панаирът. Беше се справила толкова добре, че й свършиха парите за изкупуване и беше заела четирийсет фунта от Малахи, за да може да продължи. Сега в склада в задната половина на щанда й имаше сто и шейсет чувала сурова вълна, продукцията от четирийсет хиляди овци. Това й беше струвало над двеста фунта, но щеше да я продаде за триста, достатъчно пари, за да се плати надницата на опитен зидар за столетие. Самият мащаб на дейността й я удивляваше всеки път, щом си помислеше за тези числа.

Не очакваше да види купувачите си до пладне. Щяха да са само петима или шестима. Всички щяха да се знаят помежду си, а и тя щеше да познава повечето от тях от предишните години. Щеше да предложи на всеки чаша вино, да седнат и да поговорят. След това щеше да им покаже стоката си. Купувачът щеше да я помоли да отвори един-два чувала — никога от най-горните, разбира се. Щеше да бръкне дълбоко с ръка и да извади шепа вълна. Щеше да раздърпа влакната, за да види дължината им, да ги потърка между пръстите си да пробва мекотата им и да ги помирише. Накрая щеше да предложи да изкупи цялата й стока на нелепо смешна цена, а Алиена щеше да му откаже. Щеше да му каже своята начална цена, а той щеше да поклати глава. После щяха да изпият още по чаша вино.

Алиена щеше да мине през същия ритуал с друг купувач. Щеше да предложи обяд на всички, които са там по обед. Някой щеше да предложи да вземе цялото количество вълна на цена не много по-висока от тази, която Алиена е платила. Тя щеше да контрира, като смъкне малко продажната си цена. В ранния следобед щеше да започне да сключва сделки. Първата щеше да е на ниска цена. Другите търговци щяха да настояват да се спазари с тях на същата цена, но тя щеше да откаже. Цената щеше да се вдига през целия следобед. Ако се вдигаше прекалено бързо, търговията щеше да е бавна, докато търговците преценят колко бързо могат да попълнят квотите си другаде. Ако поискаше по-малко, отколкото са готови да платят, щеше да го разбере по относителната бързина, с която се съгласяват. Щеше да сключва сделките една по една, а слугите й щяха да започнат да товарят грамадните чували с вълна на волските талиги с огромните им дървени колела, докато Алиена претегля тежките кесии със сребърни пенита и гулдени.

Нямаше съмнение, че днес щеше да събере повече пари от когато и да било досега. Имаше два пъти повече за продан, а цените на вълната се бяха вдигнали. Канеше се отново да изкупи предварително добива на Филип и имаше таен план да си построи каменна къща, с просторни мазета за складиране на вълна, изящна и удобна зала и хубава спалня на горния етаж само за нея. Бъдещето й беше сигурно и се чувстваше уверена, че ще може да подкрепя Ричард, докато има нужда от нея. Всичко изглеждаше наред.

Точно затова бе толкова странно, че се чувстваше напълно и изцяло нещастна.

 

 

Бяха изтекли почти пълни четири години откакто Елън се беше завърнала в Кингсбридж и това бяха най-хубавите четири години от живота на Том.

Болката от смъртта на Агнес бе позаглъхнала. Все още я носеше, но вече го нямаше онова смущаващо чувство, че всеки момент може да избухне в сълзи без никаква явна причина. Все още водеше въображаемите си разговори с нея, в които й разказваше за децата, за приор Филип и за катедралата. Но разговорите бяха по-редки. Горчиво-сладкият спомен за нея не помрачаваше любовта му към Елън. Можеше да живее в настоящето. Това, че вижда Елън, че я докосва, че разговаря с нея и спи с нея, бяха ежедневните му радости.

Беше наранен дълбоко от думите на Джак, че никога не се е грижил за него, в деня, когато Алфред и Джак се сбиха. И това обвинение бе засенчило дори ужасното разкритие, че Джак е подпалил старата катедрала. Беше се тормозил няколко седмици, но накрая бе решил, че Джак просто греши. Том бе направил всичко, което бе по силите му и никой не можеше да стори повече. След като стигна до това заключение, престана да се тревожи.

Строенето на катедралата Кингсбридж бе най-дълбоко удовлетворителната работа, която бе вършил някога. Носеше отговорност за целия замисъл и за осъществяването му. Никой не му се месеше и нямаше никой, когото да вини, ако нещата тръгнеха зле. Докато могъщите стени се издигаха с ритмичните си арки, изящни корнизи и каменни ваяния, оглеждаше ги и си мислеше: аз направих всичко това и го направих добре.

Кошмарът му, че някой ден отново ще се събуди и ще се намери на пътя без работа, без пари и лишен от всякаква възможност да нахрани децата си, вече изглеждаше много далечен, след като вече имаше здраво дървено ковчеже, пълно до пръсване със сребърни пенита, заровено под сламата в кухнята му. Все още потръпваше, щом си спомнеше онази тъй студена нощ, когато Агнес роди Джонатан и умря. Но се чувстваше уверен, че такава беда никога повече нямаше да го сполети.

Понякога се чудеше защо двамата с Елън не бяха имали деца. И двамата се бяха оказали плодовити преди, а не липсваха възможности тя да забременее — все още се любеха почти всяка нощ, дори след тези четири години. Но за него това не беше повод за дълбоко съжаление. Малкият Джонатан бе радостта на живота му.

Знаеше от миналия си опит, че най-добрият начин да се порадва на панаир е с малко дете, затова предобеда потърси Джонатан, когато започнаха да прииждат тълпите. Джонатан сам по себе си бе жива атракция в миниатюрното си монашеско расо. Наскоро бе изразил желание да обръснат главата му и Филип му бе угодил — Филип обичаше детето също колкото Том — поради което приличаше на мъничък монах повече от всякога. След тълпата имаше няколко истински джуджета, които правеха фокуси и просеха. Джонатан бе очарован. На Том му се наложи бързо да го издърпа от мешавицата, струпала се около едно от тях, което показваше големия си пенис. Имаше жонгльори, акробати и музиканти, които забавляваха тълпите и пускаха шапка за монети; врачки, знахарки и курви, предлагащи нахално услугите си; състезания по сила, борби и игри на късмета. Хората носеха най-цветните си дрехи, а тези от тях, които можеха да си го позволят, се бяха наклепали с благовония и намазали косите си. Всеки като че ли имаше пари за харчене и въздухът кънтеше от звъна на сребро.

Скоро щеше да започне разкъсването на мечката. Джонатан никога не бе виждал мечка и зяпна изумен. Сивкавокафявата козина на животното бе нашарена с белези на няколко места, явен знак, че е преживяла поне една предишна битка. Тежката желязна верига около кръста й бе затегната за кол, набит дълбоко в земята. Тя газеше на четири крака в края на веригата и поглеждаше с гняв към чакащата тълпа. На Том му се стори, че вижда лукав блясък в очите на звяра. Ако беше комарджия, щеше да заложи на мечката.

От един заключен сандък отстрани се носеше яростен лай. Псетата бяха вътре и надушваха врага си. От време на време мечокът спираше, поглеждаше към сандъка и изръмжаваше, а лаят се извисяваше до истеричен вой.

Собственикът на животните, мечкарят, взимаше залози. Джонатан взе да става нетърпелив и Том се канеше да продължат, когато най-после мечкарят отключи сандъка. Мечката се изправи на задните си крака, изпъна веригата и изръмжа. Мечкарят извика нещо и отвори рязко сандъка.

Навън изскочиха пет сиви хрътки. Бяха леки и бързи, а от зейналите им усти се виждаха малки остри зъби. Всички налетяха право към мечката. Тя замаха по една от тях с грамадните си лапи. Цапардоса едно псе и го отпрати във въздуха, а другите заотстъпваха.

Тълпата се приближи. Том провери Джонатан: беше най-отпред, но все още безопасно далече от замаха на мечката. Звярът се оказа достатъчно хитър, за да се отдръпне до кола и да охлаби веригата, тъй че да не го спира, като замахне. Но кучетата също бяха хитри. След първата си безразборна атака се прегрупираха и разпръснаха в кръг. Мечката се завъртя възбудено, мъчейки се да гледа едновременно във всички посоки.

Едно от псетата се втурна към нея с яростен лай. Мечката се надигна да го срещне и замахна. Кучето бързо се дръпна назад, оставайки извън обхвата; после другите четири налетяха от всички страни. Мечката се завъртя и замята с лапи, за да ги отблъсне. Тълпата зарева възторжено, когато три от тях забиха зъби в задницата й. Мечката се вдигна на задните си крака с болезнен рев, отръска ги от себе си и те се разпръснаха.

Кучетата опитаха още веднъж същата тактика. Том си помисли, че мечката отново ще се хване. Първото псе скочи в обхвата й, звярът тръгна по него и кучето отстъпи; но когато другите кучета налетяха, мечката бе готова за тях и се обърна бързо, хвърли се към най-близкото и перна кучешкия хълбок с лапата си. Тълпата зарева за мечката толкова възторжено, колкото и за кучетата преди малко. Острите мечешки нокти раздраха нежната кожа на хрътката и оставиха три дълбоки кървави дири. Кучето изскимтя жално и се оттегли от боя, за да ближе раните си. Тълпата ревеше и свиреше.

Останалите четири кучета закръжиха около мечката предпазливо, като от време на време налитаха, но се отдръпваха много преди опасния миг. Някой започна бавно да пляска с ръце. После едно от псетата нападна челно. Профуча като мълния, шмугна се под замаха на мечката и скочи към гърлото й. Тълпата наоколо подивя. Кучето заби острите си бели зъби в мощния мечешки врат. Другите псета нападнаха. Мечката се надигна, заблъска с лапа към кучето на гърлото си, после се смъкна долу и се затъркаля. За миг Том не можеше да разбере какво става: всичко бе просто вихрушка от козина. После трите кучета отскочиха назад, а мечката се изправи на четири крака, оставила едно куче на земята, премазано до смърт.

Тълпата се напрегна. Мечката бе отстранила от боя две кучета и оставаха три. Но кървеше от гърба, врата и задните крака и изглеждаше уплашена. Въздухът се изпълни с миризмата на кръв и потта от тълпата. Кучетата бяха престанали да скимтят и кръжаха безшумно около звяра. Те също бяха уплашени, но бяха надушили кръв и жадуваха да убиват.

Атаката им започна по същия начин: едно от тях налетя и бързо се отдръпна назад. Мечката замахна вяло по него и се извъртя, за да посрещне второто псе. Но сега и то прекъсна рязко нападението си и се дръпна назад, а после и третото куче направи същото. Псетата налитаха бързо и се дръпваха назад, принуждавайки мечката непрекъснато да се мести и обръща. С всяко нападение влизаха малко по-близо и мечешките нокти се оказваха все по-близо да ги докопат. Зяпачите виждаха добре какво става и възбудата сред тълпата се усилваше. Джонатан все още беше отпред, едва на няколко стъпки от Том, изглеждаше слисан и малко уплашен. Том отново се загледа в битката, тъкмо когато ноктите на мечката забърсаха едно куче, докато друго скочи между задните крака на грамадния звяр и раздра мекия му корем. Мечката издаде нещо като врясък и псето изскочи изпод нея и избяга. Друго псе й налетя. Мечката замахна към него и не успя едва с половин педя; после същото псе налетя към корема й. Този път, когато кучето се измъкна, й остави широка кървава рана. Мечката се надигна и отново се смъкна на четири крака. За миг Том си помисли, че е свършила, но грешеше: на звяра все още му бяха останали сили. Когато следващото куче връхлетя, мечката замахна слепешката към него, обърна глава, видя второто куче да налита, завъртя се изненадващо бързо и го перна с мощен удар, който го отпрати високо във въздуха. Тълпата зарева от възторг. Кучето падна на земята като торба с месо. Беше живо, но май не можеше да се движи. Може би гръбнакът му бе прекършен. Мечката не му обърна повече внимание, защото бе далече и не я застрашаваше повече.

Оставаха вече само две кучета. Скачаха и се отдръпваха няколко пъти извън обхвата й, докато замахванията по тях станаха вяли. После започнаха да кръжат около нея, все по-бързо и по-бързо. Мечката се обръщаше насам и натам, мъчейки се да държи и двете пред очите си. Изтощен и плувнал в кръв, звярът едва можеше да стои изправен. Кучетата обикаляха на все по-смаляващи се кръгове. Земята под могъщите мечешки лапи беше станала на кал. По един или друг начин краят се виждаше. Най-сетне двете кучета нападнаха едновременно. Едното скочи към гърлото, а другото към корема. С последен отчаян замах, мечката удари псето, насочило се към гърлото й. Плисна мръсен фонтан от кръв. Тълпата зарева одобрително. Отначало Том си помисли, че кучето е убило мечката, но се оказа обратното: кръвта идваше от кучето, което тупна на земята с разкъсано гърло. Кръвта блъвна още няколко пъти и спря. Беше мъртво. Но междувременно последната хрътка бе разпрала мечешкия корем и сега вътрешностите й се изсипваха. Мечката замахна вяло към псето. То лесно отбягна удара и удари отново, разкъсвайки мечешките карантии. Мечката залитна и изглеждаше готова да падне. Ревът на тълпата се извиси до кресчендо. От разпраните мечешки вътрешности лъхна непоносима воня. Съществото събра последни сили и удари отново по кучето. Ударът улучи и псето отскочи встрани с кръв, бликнала от раздраното на гърба му; но раната бе повърхността, а кучето знаеше, че мечката е свършила, затова отново нападна, заръфа мечешките черва, докато най-сетне грамадният звяр затвори очи и се свлече мъртъв на земята.

Мечкарят пристъпи напред и хвана кучето победител за нашийника. Касапинът на Кингсбридж излезе от тълпата с чирака си и започнаха да режат тялото на мечката за месо. Том предположи, че са се разбрали за цената с мечкаря предварително. Спечелилите облога започнаха да искат да им се плати. Всеки искаше да потупа оцелялото куче. Том се озърна за Джонатан. Не можа да го види.

Детето бе само на две крачки от него през целия бой с мечката. Как бе успяло да изчезне? Трябваше да се е случило в самия разгар на боя, докато Том се беше съсредоточил над зрелището. Сега се укори. Затърси с очи из тълпата. Беше с една глава по-висок от всички останали, а Джонатан лесно се открояваше с монашеското расо и бръснатата си главичка. Но го нямаше никакъв.

Детето не можеше да е в голяма опасност в манастирския двор, но можеше да се натъкне на неща, които приор Филип щеше да предпочете да не вижда: курви, обслужващи клиентите си до стените на манастира, например. Докато се озърташе, Том вдигна поглед към скелето високо горе на катедралния строеж и там, за свой ужас, видя дребна фигурка в монашески халат.

Обзе го мигновена паника. Искаше му се да изреве: Не мърдай, ще паднеш! Но думите му щяха да се изгубят сред шумотевицата на панаира. Запровира се през множеството към катедралата. Джонатан тичаше горе по скелето увлечен от някаква въображаема игра, без изобщо да му хрумне, че може да се подхлъзне, да падне от осемдесетте стъпки височина и да се пребие…

Едва потисна ужаса, надигнал се горчив в гърлото му.

Скелето не се опираше на земята, а на тежки греди, набити в нарочно оставени дупки високо в стените. Тези греди стърчаха на около шест стъпки навън. Пряко на тях бяха наредени и стегнати с въжета здрави пилони, а след това върху пилоните бяха поставени подпори от гъвкави млади дръвчета, оплетени с тръстика. До скелето обикновено се стигаше по спиралните каменни стълбища, вградени във вътрешността на стените. Но тези стълбища бяха затворени днес. Тъй че как се бе покатерил чак горе Джонатан? Нямаше никакви стълби — Том се беше погрижил за това, а Джак бе проверил още веднъж. Детето трябваше да се е изкачило по стъпалчатия край на недовършената стена. Краищата бяха затрупани с дърва, за да не осигуряват лесен достъп, но Джонатан можеше да се е изкатерил по тях. Детето бе изпълнено със самоувереност, макар че все падаше от нещо поне веднъж на ден.

Том стигна до подножието на стената и погледна нагоре ужасен. Джонатан си играеше най-безгрижно на осемдесет стъпки горе. Страх го стисна за гърлото с ледена ръка и той извика колкото му глас държи:

— Джонатан!

Хората наоколо му бяха стъписани и загледаха нагоре да видят по кого вика. Щом зърнаха детето горе на скелето, засочиха на приятелите си. Събра се малка тълпа.

Джонатан не беше чул. Том събра шепи пред устата си и извика отново:

— Джонатан! Джонатан!

Този път момченцето го чу. Погледна надолу, видя го и махна с ръчичка.

Том извика:

— Слизай долу!

Джонатан като че ли се канеше да се подчини, но после погледна стената, по която трябваше да тръгне и стръмните стъпала, по които да слезе, и премисли.

— Не мога! — извика в отговор и тънкият му гласец се понесе към хората долу.

Том разбра, че се налага да се качи и да го вземе.

— Просто стой където си, докато стигна до теб! — извика му.

Избута преградата от дърва от най-долните стъпала и се качи на стената.

Беше три стъпки широка долу, но нагоре се стесняваше. Заизкачва се бавно. Изкусен беше да затича нагоре, но си наложи спокойствие. Когато се озърна нагоре, видя Джонатан седнал на ръба на скелето, където полюшваше късите си крачета над стръмния пропад.

Най-горе стената бе едва две стъпки дебела. Въпреки това бе достатъчно широка, за да се върви по нея, стига да има човек здрави нерви, а Том имаше. Застъпва бавно, скочи на скелето и взе Джонатан в прегръдката си. Изпъшка облекчено.

— Глупаво момче такова — промълви той, но гласът му бе пълен с обич и Джонатан се сгуши до него.

След малко Том отново погледна надолу. Видя море от извърнати нагоре лица: гледаха ги над сто души. Сигурно си мислеха, че е поредното представление като разкъсването на мечката. Каза на Джонатан:

— Добре, хайде да слезем сега. — Постави момчето на стената и го окуражи: — Аз ще съм точно зад теб, тъй че не се безпокой.

Джонатан не беше убеден.

— Страх ме е. — Вдигна ръчички да го вземат и когато Том се поколеба, детето се разплака.

— Добре, добре, ще те нося — успокои го Том.

Не му харесваше много, но Джонатан беше твърде уплашен, за да се разчита на него на тази височина. Том стъпи на стената, клекна до Джонатан, вдигна го и се изправи.

Джонатан се вкопчи здраво в него.

Том пристъпи напред. Заради детето в ръцете си не можеше да вижда камъните точно пред краката си. Това не можеше да се избегне. Със свито сърце запристъпва бавно по стената, като наместваше внимателно ходилата си. Не изпитваше страх за себе си, но заради детето в ръцете си се беше вцепенил от ужас. Най-после стигна до началото на стъпалата. На равното не беше по-широко, но със стъпалата пред него положението му се стори някак по-малко рисковано. Заслиза обнадежден. С всяко следващо стъпало ставаше все по-спокоен. Когато стигна нивото на галерията и стената се ушири на три стъпки се спря, за да успокои дъха си.

Погледна навън, над манастирския двор и над Кингсбридж, към полята и там видя нещо, което го озадачи. По пътя, който водеше към Кингсбридж, на около половин миля в далечината, се вдигаше облак прах. След малко осъзна, че вижда голям отряд конници, които се приближават в бърз тръс към градчето. Загледа се в далечината, мъчейки се да различи кои са. Първата му мисъл бе, че трябва да е някой много богат търговец или група търговци с голяма свита, но бяха твърде много и някак си не приличаха на цивилни. Опита се да разбере какво го притеснява в тях. Когато се приближиха видя, че някои от яздят бойни коне, повечето имаха шлемове и бяха въоръжени до зъби.

Изведнъж се уплаши.

— Боже Господи, кои са онези хора? — възкликна Том на глас.

— Няма да казваш „Господи“ — смъмри го Джонатан.

Които и да бяха, означаваха беда.

Том забърза надолу по стъпалата. Множеството завика радостно, щом скочи на земята. Не им обърна внимание. Къде бяха Елън и децата? Огледа наоколо, но не можа да ги види.

Джонатан се опита да се отскубне от ръцете му. Том го задържа здраво. След като най-малкото му дете беше тук, първо трябваше да го прибере някъде на безопасно. След това можеше да намери другите. Запровира се между хората към вратата към църковния двор. Беше заключена отвътре, за да опази монашеския покой от суетите на панаира. Том затропа по нея и завика:

— Отворете! Отворете!

Нищо не последва.

Дори не беше сигурен дали има някой в портиците. Нямаше време за мислене. Отстъпи назад, остави долу Джонатан, вдигна голямото стъпало на ботуша си и изрита вратата. Дървото около резето изпращя. Изрита отново, по-силно. Вратата излетя навътре. От другата страна стоеше стар монах и гледаше стъписано. Том вдигна Джонатан и му го подаде.

— Пазете го вътре — каза на стареца. — Ще има неприятност.

Старият монах кимна объркано и хвана Джони заръката.

Том затвори портата.

Сега трябваше да намери останалите от семейството си сред множество от над хиляда души.

Почти неизпълнимата задача го уплаши. Не можеше да види и едно познато лице. Качи се на една празна бъчва от бира, за да вижда по-добре. Беше пладне и панаирът бе в разгара си. Тълпата се движеше като бавна река по проходите между щандовете и имаше въртопи около продавачите на храна и пиене, където хората се редяха да купят обеда си. Очите му зашариха из множеството, но не можеше да види никой от семейството си. Беше отчаян. Загледа над покривите на къщите. Ездачите почти бяха стигнали до моста и бяха подкарали в галоп. Всички бяха войници и носеха факли. Том се ужаси. Щеше да има погром.

Изведнъж зърна Джак, застанал точно до него. Беше вдигнал глава и го гледаше насмешливо.

— Защо стоиш на тая бъчва? — попита той.

— Ще има неприятности! — каза припряно Том. — Майка ти къде е?

— При щанда на Алиена. Какви неприятности?

— Лоши. Къде са Алфред и Марта?

— Марта е с мама. Алфред гледа боя с петли. Какво има?

— Виж сам.

Подаде му ръка. Джак се покачи на ръба на бъчвата пред Том. Ездачите изтрополиха по моста и нахлуха в селището.

— Боже Господи, кои са тия? — възкликна Джак.

Том заслони очи и се загледа към водача им, едър мъж на боен кон. Позна жълтеникавата коса и плещестата фигура.

— Уилям Хамли.

Щом ездачите стигнаха до първите къщи, опряха запалените факли в сламата на покривите и ги подпалиха.

— Палят града! — избухна Джак.

— Ще е по-лошо, отколкото мислех — каза Том. — Слизай.

Двамата скочиха на земята.

— Аз ще прибера мама и Марта — каза Джак.

— Заведи ги в църковния двор. Там ще е единственото безопасно място. Ако монасите се опрат, кажи им да вървят на майната си.

— Ако заключат вратата?

— Разбий резето. Бързо! Аз ще доведа Алфред. Бягай!

Джак забърза. Том се запъти към боя с петли и заизбутва грубо хората настрана. Няколко души възроптаха, но той ги пренебрегна и те млъкнаха, като видяха ръста му и каменната решителност, изписана на лицето му. Много скоро пушекът от запалените къщи задуха в манастирския двор. Том го надуши и забеляза, че още двама край него задушиха във въздуха, обзети от любопитство. Имаше само още няколко мига, докато паниката се разрази.

Боят с петли беше близо до портата на манастира. Около зрелището се беше струпала голяма и шумна тълпа. Том се запровира през нея, докато търсеше с очи Алфред. В земята бе издълбана плитка яма, широка няколко стъпки. В центъра й два петела се деряха на късове с клюнове и нокти с метални шипове по тях. Перушина и кръв хвърчаха навсякъде. Алфред беше почти най-отпред, гледаше напрегнато и ревеше с цяло гърло за една от окаяните птици. Баща му се провря между гъмжилото от хора и го сграбчи за рамото.

— Хайде с мен!

— Заложих шест пенса на черния! — извика му в отговор Алфред.

— Трябва да се махаме оттук! — изрева Том. В този момент облакът дим се разнесе над ямата с петлите. — Не надушваш ли огъня?

Един-двама от зяпачите чуха думата „огън“ и го погледнаха с любопитство. Миризмата лъхна отново и те я усетиха. Алфред също я надуши.

— Какво става?

— Градът гори!

Изведнъж всички поискаха да си тръгнат. Мъжете се разпръснаха във всички посоки, забутаха и заблъскаха. В ямата черният петел уби белия, но никой повече не го интересуваше. Алфред понечи да тръгне в грешната посока, но Том го сграбчи.

— Отиваме при портиците. Там е единственото безопасно място.

Пушекът заприижда на гъсти валма и страхът обхвана тълпата. Всички бяха възбудени, но никой не знаеше какво да прави. Том видя, че някои започнаха да се изливат през портата на манастира, но входът беше тесен, а и все едно, там нямаше да са в по-голяма безопасност, отколкото тук вътре. Все пак повечето се сетиха за това и в един момент двамата с Алфред се озоваха срещу човешки порой, понесъл се в паника в обратната посока. После изведнъж потокът се обърна и всички тръгнаха с тях. Том се озърна да разбере причината за тази промяна и видя първите конници, нахлуващи в манастирския двор.

В този момент тълпата озверя.

Ездачите бяха ужасяваща гледка. Огромните им коне, уплашени също колкото и тълпата, блъскаха, вдигаха се на задните си крака и връхлитаха, тъпчеха хора наляво, надясно и по средата. Въоръжените и с шлемове на главите ездачи биеха отгоре с криваци и факли, събаряха мъже, жени и деца и палеха щандове, дрехи и човешки коси. Всички пищяха. През портата нахлуха още конници и още хора западаха под едрите копита. Том извика в ухото на Алфред:

— Отивай при портиците — искам да се уверя, че другите са се измъкнали. Бягай!

Бутна го напред и Алфред продължи.

Том се запъти към щанда на Алиена. Миг след това се препъна в някакъв човек и падна на земята. Изруга и се надигна на колене. Но преди да е успял да се изправи, видя връхлитащия към него боен кон. Очите на побеснялото от ужас животно бяха изопнати назад, ноздрите — изпънати и той зърна бялото на очите му. Над конската глава Том видя лицето на Уилям Хамли, изкривено в гримаса на омраза и триумф. Мисъл прониза за миг ума му, че ще е хубаво да прегърне Елън още веднъж. След това огромно копито го изрита в челото и той усети ужасна стъписваща болка. Черепът му сякаш се пръсна и целият свят почерня.

* * *

Първия път, когато Алиена помириса пушека, си помисли, че идва от обяда, който поднасяше.

Тримата фламандски купувачи седяха на масата на открито пред склада й. Бяха едри чернобради мъже, които говореха английски с тежък германски акцент и носеха дрехи от изключително фин плат. Всичко вървеше добре. Скоро щеше да започне да продава и бе решила първо да поднесе обяд, за да остави време на купувачите да се поизнервят. Все пак щеше да е доволна, когато това огромно количество вълна сменеше собственика си. Постави платото с вкусно изпечените свински котлети пред тях и ги огледа критично. Месото беше опечено чудесно, с хрупкавата кафява тлъстина по краищата. Сипа още вино. Един от изкупвачите подуши във въздуха, после всички се заозъртаха нервно. Алиена изведнъж се уплаши. Огънят беше кошмарът за един търговец на вълна. Погледна Елън и Марта, които й помагаха в поднасянето на обяда.

— Мирише ли ви на пушек?

Преди да успеят да отговорят, се появи Джак. Алиена не беше свикнала още да го вижда облечен в монашеско расо, с червеникавата му коса обръсната на темето. Милото му лице изглеждаше угрижено. Изведнъж й се дощя да го прегърне и нацелува по намръщеното чело. Но бързо се обърна, спомнила си как се беше поддала на чара му в старата мелница преди шест месеца. Още се изчервяваше от срам всеки път, щом си припомнеше за онзи инцидент.

— Беда! — извика им той припряно. — Всички трябва да бягаме в църковния двор.

Тя го погледна.

— Какво става… пожар ли?

— Граф Уилям с войниците му — отвърна той.

Алиена изведнъж се смрази. Уилям. Отново.

— Подпалили са града — продължи Джак. — Том и Алфред отиват при портиците. Елате с мен, моля ви.

Елън пусна безцеремонно на масата купата със салата, която носеше, пред един от стъписаните фламандски търговци.

— Ясно. — Сграбчи Марта за ръката. — Да тръгваме.

Алиена се озърна в паника към склада си. Вътре имаше сурова вълна за стотици фунтове, която трябваше да опази от огъня. Но как да го стори? Улови погледа на Джак. Гледаше я с очакване. Купувачите припряно напуснаха масата.

— Вие вървете. Трябва да се погрижа за стоката си.

— Джак, хайде! — подкани го Елън.

— Ей сега. — Той се обърна отново към Алиена.

Алиена видя, че Елън се колебае. Явно бе раздвоена между дълга да спаси Марта и да изчака Джак. Отново го подкани:

— Джак! Хайде!

— Мамо! Отведи Марта! — обърна се той към нея.

— Добре! Но моля те, побързай! — Двете с Марта тръгнаха.

— Градът гори — заговори Джак. — Манастирът ще е най-безопасното място — направен е от камък. Хайде ела с мен, бързо.

Алиена вече чуваше писъците откъм портата на манастира. Димът беше навсякъде. Заозърта се в паника, за да разбере какво става. Стомахът й се беше стегнал на възел от страх. Всичко, за което се беше трудила над шест години, беше натъпкано отзад в склада.

— Алиена! — подкани я Джак настойчиво. — Ела с мен — там ще сме в безопасност!

— Не мога! Стоката ми!

— По дяволите стоката ти!

— Това е всичко, което имам!

— Каква полза, ако умреш!

— Лесно ти е да го кажеш — толкова години похабих, за да стигна до тук…

— Алиена! Моля те!

Изведнъж хората пред щанда запищяха от ужас. Конниците бяха нахлули в манастирския двор, връхлитаха в тълпите, без да гледат кого ще стъпчат и палеха сергиите. Обзетите от паника хора се блъскаха и бутаха в отчаяно усилие да избягат от копитата на озверелите животни и горящите факли. Тълпата натисна паянтовата ограда на сергията на Алиена и я събори. Нахлу в откритото пространство пред склада, обърна масата с блюдата и чашите вино. Джак и Алиена бяха избутани назад. Двама ездачи връхлетяха вътре, единият размаха напосоки тояга, другият държеше запалена факла. Джак се изправи пред девойката, за да я защити. Онзи с тоягата замахна към главата й, но младежът вдигна ръката си над нея и дървото се натресе в китката му. Алиена усети удара, но го пое той. Когато вдигна очи, видя лицето на втория ездач.

Беше Уилям Хамли.

Алиена изпищя.

Той я погледна за миг, с горящата факла в ръка и победоносен блясък в очите. После срита коня и го подкара в склада.

— Не! — изпищя Алиена.

Започна да се бори да се измъкне от човешката гмеж, заблъска с лакти и заудря хората около себе си, сред тях и Джак. Най-сетне се отскубна и нахлу в склада. Уилям се навеждаше от седлото и поднасяше огъня към струпаните чували с вълна.

— Не! — изпищя тя отново.

Хвърли се към него и се опита да го смъкне от коня. Блъсна я настрана и тя падна на земята. Вълната се запали с оглушителен рев. Конят се изправи на задните си крака и изцвили, подивял от ужас от пламъците. Джак изведнъж се появи и я издърпа настрани. Уилям обърна жребеца и бързо излезе от склада. Алиена се вдигна на крака, награби празен чувал и се опита да потуши огъня.

— Алиена, ще загинеш! — изкрещя Джак.

Жегата стана убийствена. Тя награби един от все още незапалените чували и се опита да го издърпа. Изведнъж в ушите й забуча, усети непоносима горещина върху лицето си и с ужас разбра, че косата й е пламнала. След миг Джак се хвърли върху нея, загърна главата й с ръце и я притисна до себе си. Двамата паднаха на земята. Задържа я здраво за миг, след това отпусна. Тя подуши миризмата на опърлено, но косата й вече не гореше. Видя, че лицето на Джак е обгорено и веждите му ги няма. Той я сграбчи за единия глезен и я задърпа през вратата. Продължи да я дърпа въпреки борбата й, докато се измъкнаха навън.

Районът около сергията й се беше опразнил. Джак я пусна. Тя понечи да се вдигне, но той отново я сграбчи и я задържа долу. Продължи да се бори като обезумяла, зяпнала в огъня, който поглъщаше годините й на труд и грижи, цялото й богатство и сигурност, докато не й останаха повече сили за борба. Остана да лежи и пищи.

 

 

Филип беше в мазето под магерницата и броеше пари с Кътбърт Белоглавия, когато чу шумотевицата. Двамата се спогледаха намръщено и се вдигнаха да видят какво става.

Вън се вихреше погром. Във всички посоки тичаха хора, блъскаха се и се бутаха, падаха и се тъпчеха едни — други. Мъже и жени викаха, деца плачеха. Въздухът беше изпълнен с дим. Всички като че ли се опитваха да избягат от манастирския двор. Освен главната порта единственият друг изход беше през пролуката между кухненските постройки и мелницата. Там нямаше стена, но имаше дълбок ров, който отвеждаше водата от езерото над мелницата до пивоварната. Филип искаше да предупреди хората да внимават с рова, но никой никого не слушаше.

Причината за паниката явно беше пожар, и то голям. Въздухът бе натежал от пушеците. Сърцето на Филип се сви от страх. При толкова много хора, събрани на едно място, можеше да стане ужасна трагедия. Какво би могло да се направи?

Първо трябваше да разбере какво точно става. Притича нагоре по стъпалата към вратата на магерницата, за да види по-добре. Това, което се разкри пред очите му, го изпълни с ужас.

Целият Кингсбридж гореше.

Вик на ужас и отчаяние се изтръгна от гърлото му.

Как бе възможно да се случи това?

После видя конниците, връхлитащи в тълпата с горящите главни и разбра, че не е плод на случайни обстоятелства. Първата му мисъл бе, че се води битка между двете страни в гражданската война, въвлякла по някакъв начин градчето. Но войниците нападаха цивилни хора, а не се биеха помежду си. Това не беше битка, беше изтребление.

Погледът му се спря на един едър русокос мъж върху грамаден боен кон, който газеше през човешкото множество. Уилям Хамли.

Гняв се надигна в гърлото на Филип. Мисълта, че касапницата и погромът, които се вихреха наоколо, са предизвикани нарочно, заради алчност и гордост, почти го доведе до лудост. Извика, колкото му глас държи:

— Виждам те, Уилям Хамли!

Уилям чу името си над писъците на тълпата. Дръпна юздите на коня си и извърна очи към Филип.

— В ада ще идеш за това! — изрева Филип.

Лицето на Уилям се беше наляло с червенина и очите му грееха, жадни за кръв. Дори заплахата от онова, което най-много го плашеше, днес нямаше никакво въздействие над него. Беше като обезумял.

— Това е адът, монах! — извика той в отговор, после обърна коня си и продължи напред.

 

 

Изведнъж се оказа, че всички наоколо са изчезнали, и конниците, и тълпите. Джак пусна Алиена и се изправи. Дясната му ръка беше изтръпнала. Спомни си, че бе поел удара, насочен към главата й. Радваше се, че ръката го боли. Надяваше се още дълго да го боли, за да му напомня.

Складът се бе превърнал в огнен пъкъл, а наоколо горяха по-малки пожари. Земята бе осеяна с човешки тела, някои още се движеха, плувнали в кръв, други лежаха застинали. Беше тихо. Чуваше се само пращенето на пламъците. Тълпата си бе отишла по един или друг начин, оставяйки зад себе си мъртвите. Джак беше замаян. Никога не беше виждал бойно поле, но си представи, че трябва да изглежда така.

Алиена заплака. Той сложи ръка на рамото й да я утеши, но тя го отблъсна. Беше спасил живота й, но й беше все едно. Интересуваше я само проклетата вълна, вече невъзвратимо загубена в пушеците. Погледа я за миг, обзет от тъга. Повечето от косата й бе изгоряла и вече не изглеждаше красива, но той все така я обичаше. Сърцето го заболя, че я вижда толкова отчаяна, а не може да й предложи утеха.

Сигурен беше, че няма да се опита повече да влезе в склада. Беше притеснен за другите от семейството си, затова я остави и тръгна да ги потърси.

Лицето го заболя. Докосна бузата си и допирът на ръката му го жилна. Сигурно и той беше обгорял. Погледна телата по земята. Искаше му се да направи нещо за ранените, но не знаеше откъде да започне. Затърси с очи познати лица с надеждата да не види нето едно. Майка му и Марта бяха отишли в църковния двор — бяха много пред тълпата. Дали Том беше намерил Алфред? Зави към портиците. И тогава видя Том.

Едрото тяло на пастрока му лежеше проснато върху разкаляната земя. Беше съвсем застинал. Лицето му до веждите бе разпознаваемо, дори изглеждаше кротко като в сън, ала челото му беше разбито и черепът — натрошен. Джак се ужаси. Не можеше да го понесе. Том не можеше да е мъртъв. Но в тялото пред него нямаше живот. Извърна очи настрани, преглътна и погледна отново. Беше Том и беше мъртъв.

Джак коленичи до него. Обзе го порив да направи или да каже нещо и за първи път осъзна защо хората обичаха да се молят за мъртвите.

— Ще липсваш ужасно на мама — промълви той. Спомни си ужасните думи, които бе казал на Том в деня, когато се сбиха с Алфред. — Повечето не бе истина — изрече през сълзи. — Ти не ме остави. Хранеше ме и се грижеше за мен, и направи мама щастлива, истински щастлива.

Но имаше нещо по-важно от всичко това, помисли си Джак. Том му беше дал нещо много по-голямо от храна и подслон, нещо, което дори родният му баща нямаше да може да му даде. Нещо, което беше страст, вещина, изкуство и начин на живот.

— Ти ми даде катедралата — прошепна Джак на мъртвия. — Благодаря ти.