Джоузи Силвър
Един ден през декември (30)

15 септември

ДЖАК

Шибаняци. Хвърлям мобилния си върху купчината мръсни чаши и хранителни остатъци на масичката за кафе и потъвам обратно в изтърбушения диван. И времето може да ходи да се застреля, тъпото слънце ми свети право в очите. Бих станал и бих дръпнал завесите, ако бях склонен да си помръдна задника. Обаче не съм, така че само затварям очи. Най-добре да заспивам отново, след като вече официално съм безработен. Това се случва, когато човек стане твърде самонадеян и подаде предизвестие на старата си работа, преди да започне на новата, след което го блъсне някой, който е получил удар зад волана на волвото си. Поне съм жив, както не спират да ми повтарят всички, да гледам от светлата страна или някаква подобна, също толкова изтъркана простотия. Къде е добрата страна на това да не можеш да поемеш работа, към която си се стремил през цялата си скапана кариера? Преминах през безброй интервюта и срещи, стиснах ръцете им, направих всичко, остана само да подпиша на пунктираната линия, новината щеше да бъде разгласена в пресата до броени дни. Мечтаният ми договор вече пътуваше по пощата към мен и след това „бум“ — прикован съм към болнично легло, а никому неизвестният Джони Скапаняка е на път да заеме мястото ми. От два стола паднах на земята и сега аз съм никому неизвестен, а така, както са тръгнали нещата, след няколко месеца няма да мога и да си плащам наема. Докторите дори не могат да ми кажат дали ще си възвърна слуха в дясното ухо. Не мисля, че някой ще ходи и ще се оглежда да търси диджей, който има шибани проблеми със слуха. И какво става тогава? Нанасям се при Сара и онази тъпа крава, с която работи? Това всъщност не е и вариант. Кравата моментално ще се озове при хазаина, за да го осведоми за незаконно преотдаване под наем; и без това вече избеснява заради факта, че трябва да дели апартамента с един човек, а мен сякаш особено ме ненавижда. Сигурен съм, че нищо няма да й хареса повече от това да ме види в кашон край Темза. Не мисля, че дори би ми подхвърлила монети за чаша чай.

О, какво щастие, чувам тракане на ключове пред входната врата. Така ми се иска да бях проявил предвидливостта да си остана в леглото и да сложа резето. Били замина за някаква семейна сватба на север, а Фил, тонрежисьор от вече бившата ми работа, е в Гоа, което значи, че това може да бъде само един човек. Сара. Сара, с вечната си усмивка и непрестанна жажда за живот, когато всичко, което искам аз, е да омета някой полуфабрикат с изтекъл срок на годност и да гледам съботния следобеден футболен мач. А дори не обичам футбол.

— Джак? Прибрах се. Къде си?

— Тук — отвръщам, възможно най-намусено.

Тя се появява на прага в розова лятна рокля и крака до сливиците и някъде в дъното на ума си аз се чувствам засрамен, задето се излежавам на дивана в долнище на анцуг, което не съм свалял от три дни, изцапано с къри. Сара бе заминала за Ексетър или някъде там по работа за няколко дни; ако съм честен, мислех, че ще се прибере чак утре. Проклетите обезболяващи са ми изпържили мозъка. Поне щях да си сменя панталона.

— Изглеждаш така, сякаш цяла нощ си злоупотребявал с наркотици — започва тя в опит да бъде забавна. — Или това, или отново преживяваш студентските си години. Кое от двете е?

Браво бе, напомняй ми за онова, което ми липсва, Сара.

— Нито едното. Прекарвам спокойна вечер с дистанционното и пиле виндалу — отговарям, без да я поглеждам.

— Звучи като заглавие на някой превзет филм — засмива се тя леко, докато събира мръсните чаши за кафе.

— Остави ги, аз ще се оправя.

— Не ми пречи.

— Все тая.

Сара ме поглежда и онази слънчева усмивка бързо избледнява.

— Ще ми позволиш ли от време на време да се грижа за теб? Моля те!

Примирен, затварям очи и отпускам глава назад върху дивана, докато тя разтребва кочината ми. Чувствам се като негодуващ тийнейджър, чиято майка се е появила в стаята му точно когато е бил на път да си бие една чекия. Господи, аз съм задник. Мога да усетя парфюма на Сара, отличителен и екзотичен, който ми напомня за вечери, прекарани в забавления в града и дори за нощи в леглото с нея. Не сме правили секс от инцидента насам. За да сме напълно честни, и преди него не правехме кой знае колко. Отварям очи, когато я чувам да трополи с чиниите и чашите в кухненската мивка. Парфюмът й витае наоколо и се наслагва над миризмата на снощно къри и моята застояла пот. Комбинацията не е добра.

— Мислех си, че можем да поизлезем — провиква се тя и включва радиото в кухнята. — Времето навън е чудесно днес.

Въздъхвам, макар да не е достатъчно силно, за да може да ме чуе. Чувствам се вмирисан и твърде изтощен, за да направя каквото и да било по въпроса. Не мисля, че са ми останали чисти боксерки. Рамото още ме боли, както и ребрата, вероятно защото пренебрегвам упражненията, които ми предписват на часовете по седмична физиотерапия. Понякога ги посещавам. Никой не знае защо. Костите ми са счупени. Ще заздравеят. Няма физиотерапия за ухото ми; единственото нещо, което наистина искам да излекуват, е единственото нещо, което е увредено завинаги. О, говореше се за слухови апарати и така нататък, но нека бъдем честни, какъв е скапаният смисъл? Истинският проблем е, че кариерата ми е счупена и докторите не могат да направят нищо за нея.

— Какво мислиш? — Сара отново се появява на прага, носи ментовозелените гумени ръкавици, които си купи преди няколко седмици.

— Че приличаш на домакиня от петдесетте?

Тя извърта очи.

— За излизането, Джак. Просто една разходка до парка или нещо подобно, може би да седнем за обяд в новото кафене на Бродуей. Някой ми спомена, че било много калифорнийско.

Какво би трябвало да означава това, мамка му? Че предлагат сок от изцедена трева и къдраво зеле?

— Може би.

— Да ти пусна ли душа?

Избеснявам.

— Ти какво, да не си ми шибана майка?

Тя не ми отговаря, но в очите й мога да видя, че съм я наранил, и отново се чувствам като задник. Просто ми писна всички да се суетят около мен. Ако не е Сара, ще бъде майка ми, която идва два пъти седмично с храна, която нямам желание да ям.

— Съжалявам — измърморвам. — Кофти ден.

Тя кимва бавно. Ако можех да чета мислите й, предполагам, че щях да видя как се оплаква от мен и ме нарича с всякакви напълно заслужени определения. Ясно мога да я чуя как крещи „егоистично копеле“, макар да не е обелила и дума.

— Просто стани и си вземи душ — казва най-сетне и отново тръгва към кухнята.

Изправям се, за да направя това, за което ме е помолила, и докато минавам покрай кухнята, обмислям дали да не я прегърна, както е застанала пред мивката, да целуна врата й, да се извиня подобаващо. След това чувам жизнерадостната песничка по радиото, някого, когото смятах за съперник, и парливият пламък на ревността изтрива всяко мое желание да се държа цивилизовано. Шибаняци.