Джоузи Силвър
Един ден през декември (11)

5 юни

ЛОРИ

— Честит рожден ден, стара досадницо!

Сара надува една свирка в лицето ми, за да ме събуди, и аз се надигам на лакти, докато тя започва да пее „Честит рожден ден“ все по-силно.

— Благодаря! — Ръкопляскам не особено въодушевено. — Сега може ли да си доспя, моля? Осем сутринта в събота е.

Тя се намръщва.

— Майтапиш се, нали? Ако сега заспиш, ще пропуснеш златни часове от рождения си ден.

Звучи като някой от любимите й герои на „Дисни“.

— Доколкото знам, не сме американски тийнейджъри в някое евтино телевизионно шоу — измърморвам аз.

— Стига си мрънкала и ставай веднага. Имам големи планове за теб.

Падам обратно на възглавницата.

— Вече имам план. Част от него е да не мърдам от тук до средата на деня.

— Това можеш да го направиш утре. — Сара кимва към една чаша до мен. — Направих ти кафе. Имаш десет минути, преди да се върна и наистина да те събудя грубо.

— Голям си шеф — оплаквам се и слагам ръка на очите си. — Вече съм на двайсет и три, а ти все още си на двайсет и две. Достатъчно съм голяма, за да съм ти майка. Отивай да си подредиш стаята и да си напишеш домашното.

Тя надува свирката отново на излизане, смеейки се, а аз заравям глава под възглавницата си. Обичам го това момиче.

В хола висят две закачалки с опаковани дрехи, когато се появявам точно девет и половина минути по-късно, а Сара буквално подскача на място от нетърпение. Още по-притеснителното е, че на закачалките е нарисувано логото на фирма за готини рокли под наем.

— Ъм, Cap…?

Започвам да осъзнавам, че не се е шегувала, когато каза, че има план.

— Направо ще паднеш, като видиш — заявява тя, юмруците й са стиснати от вълнение, все едно е хлапе на училищна екскурзия.

Оставям бавно кафето си.

— Да погледна ли сега?

— Да. Но първо трябва да ми обещаеш, че ще правиш точно каквото ти казвам в следващите няколко часа, без да задаваш въпроси.

— Звучиш като шпионин под прикритие. Да не би с Джак пак да сте прекалили с гледането на Джеймс Бонд?

Сара ми подава едната от закачалките, но я стиска, когато се опитвам да я взема от нея.

— Първо обещай.

Засмивам се и поклащам глава, заинтригувана.

— Добре де, обещавам.

Подава ми закачалката с леко изплющяване, след което започва да размахва ръце, за да ме подкани да побързам и да погледна вътре. Като я държа с протегната ръка, леко я разтърсвам и след това свалям с няколко сантиметра ципа по средата, за да погледна.

— Розово е… — казвам и тя кимва бързо.

Смъквам със замах ципа чак до долу и изтръсквам найлоновата опаковка, като разкривам моментално разпознаваемото сатенено яке с цвят на захарен памук и сатенен черен клин.

— Искаш да се облека като розова дама^[1] за рождения си ден?

Сара се ухилва и вади и нейното облекло.

— Не само ти.

— И двете сме розови дами. — Говоря бавно, защото съм донякъде объркана. — Да, аз много го харесвам като тема за рождения ден, но какво ще правим, щом се облечем? Защото ще изпъкваме като възпалени палци в „Замъка“.

— Няма да ходим в пъба.

Очите на Сара блестят, изпълнени с очаквания.

— Може ли да попитам къде все пак ще ходим?

Тя се засмива.

— Можеш да попиташ, но няма да ти кажа истината.

— Как си знаех, че ще кажеш точно това!

Сара разкопчава нейното яке и пъха ръце в него.

— Гледала си филма, нали?

— Един-два пъти.

Извъртам очи, защото всеки на планетата е гледал „Брилянтин“ поне десет пъти, обикновено защото го пускат по телевизията на Нова година и физически не можеш да се накараш да помръднеш и да намериш дистанционното.

Вдигам сатенения клин подозрително. Ластикът на кръста му е около петнайсет сантиметра.

— Надявам се, че се разтягат — подхвърлям.

— Разтягат се. Пробвах ги към шест часа тази сутрин.

Думите й ме карат да осъзная колко много се старае тя, за да направи рождения ми ден забавен; и частта от разума ми, която непрекъснато се чувства виновна, сега ме сръчква яко. Каквото и да е планирала за днес, трябва да й дам сто процента най-доброто от себе си.

— Розови дами, значи — казвам със смях.

Сара поглежда часовника си.

— Трябва да тръгнем в единайсет. Отивай да си вземеш душ, аз вече го направих. Ще ти сложа леката очна линия, като си готова.

* * *

Средата на деня е, ние сме във влака, който тръгва от „Уотърлу“, и няма да излъжа, ако кажа, че получаваме доста странни погледи. Не съм изненадана. Ние сме единствените розови дами там днес и определено имаме най-невероятните прически и грим. Сара си е направила висока, закачлива конска опашка, която изглежда, че се мятка наоколо, независимо от движенията на главата й, и двете заедно бяхме оформили с маша моята коса в къдрици, на които самата Оливия Нютън Джон би завидяла. Сара бе помислила за всичко: дъвка за дъвчене, наперени черни шалчета за врата, тъмни очила с бели пластмасови рамки, вдигнати в косите ни, и джин в кенче за влака, за да сме в настроение за там, където отивахме.

— Трябва ли да си измислим фалшиви имена?

Сара сериозно обмисля въпроса ми.

— Какво би било твоето?

— Хмм. Труден въпрос. Мисля, че трябва да звучи кичозно и американско, и от петдесетте, така че какво ще кажеш за… Лула-Мей?

Тя ме поглежда замислено.

— Харесва ми това, което направи. И ако ти си Лула-Мей, това сигурно ме прави Сара-Бел.

— Много се радвам да се запознаем.

— И на мен ми е много приятно, Лула-Мей.

Накланяме глави една към друга грациозно, след това чукваме кенчетата си и пийваме от джина си, за да споим новото приятелство.

— Вече ще ми кажеш ли къде отиваме?

— Просто ми се довери, млада госпожице. Ще ти хареса.

Тя се опитва да докара наистина ужасно провлачен южняшки говор.

— Звучиш повече като Джон Уейн, отколкото като Сара-Бел — засмивам се. — Мисля, че може и да те харесам.

Сара прибира празните ни кенчета в джобовете на гърба на седалките пред нас.

— Заради сексуалната ми енергия е. Не мога да я сдържам.

Тя поглежда нагоре, когато електронният глас ни казва, че наближаваме Барнс.

— Хайде. Тук слизаме.

* * *

Първото нещо, което забелязвам, когато излизаме от гарата, е, че не сме единствените хора, които изглеждат като актьори в нова версия на „Брилянтин“. Суинг рокли и бунтарски тениски са разпръснати сред обичайните купувачи в тази слънчева събота, а проблясването тук-там на розов сатен ми показва, че ще има доста голяма групичка розови дами.

— Сара!

Гласът на Джак прозвънтява и сърцето ми подскача. Правех всичко възможно, за да не прекарвам време с него и Сара напоследък, и за мой късмет те бяха толкова заети в работата, че бяха доволни според мен да няма някой навлек край тях във вечерите им заедно. И наистина ми се струва, че започвам да мисля по-малко за него. Може би опитите ми за контролиране на ума работят.

След това забелязвам кой е с Джак — Били, един от приятелите му, когото съм срещала няколко пъти на различни купони. Моля те, боже, нека това не е уредена среща. Момчетата идват при нас и се ухилват леко стеснително, докато ние се възхищаваме на тесните им панталони в стил „Ти-Бърдс“ от „Брилянтин“ и черните впити тениски. Навили са ръкавите им до рамото, за да подчертаят бицепсите си, и съдейки по перчемите им, едва ли в бурканчето е останал много гел за коса.

Накъдето и да сме тръгнали, изглежда, ще отидем там като четворка. Не че имам нещо против; просто не ги очаквах, а пък двете със Сара прекарвахме най-страхотната си сутрин заедно от години насам.

— Брей, ето ги и нашите кавалери за бала — засмива се тя и лепва една целувка върху устните на Джак, като оставя следи от червено червило по тях. Той носи огледални авиаторски очила, които скриват очите му; докарва го повече на Джеймс Дийн, отколкото на Джон Траволта.

— Били, изглеждаш… готино — казвам аз и той услужливо надува мускули.

Тялото му е от вида, който вероятно се извайва внимателно с по два часа всекидневни тренировки във фитнеса. Онзи вид, на който не можеш да не се възхищаваш, докато в същото време изпитваш абсолютно презрение към себе си.

— Попай не може да ми стъпи и на малкия пръст. — Били изважда от устата си близалката, която дъвче за по-голям ефект, и се навежда, за да ме целуне по бузата. — Честит рожден ден.

Забелязвам, че Сара ни гледа, и извъртам очи към нея. Мога да разчитам на приятелката си да ме събере с някой, който напълно очевидно не е моят тип. Той вероятно обича приятелките му да са руси, със спортни фигури и покорни. Чудя се какво ли се е наложило да му обещае Джак, за да дойде.

— Тръгваме ли, дами?

Джак сгъва лакът, за да може Сара да го хване под ръка, и след секунда неловко колебание, Били прави същото към мен.

— Тръгваме — усмихва се Сара и плъзва длан върху ръката на Джак. — Лори все още не знае какво ще правим, така че си трай.

Засмивам се притеснено и хващам подадената ръка на Били.

— Мисля, че започвам да схващам.

— О, много бъркаш. — Очите й блестят, когато ме поглежда през рамо, докато се изнасяме с потока от хора. — Но ще схванеш.

* * *

Не мога да повярвам на очите си.

— Какво е това място? — питам, омаяна.

Намираме се на опашка от хора, подредени на зигзаг, облечени в разнообразни костюми от „Брилянтин“, превъзбудени и дърдорещи. Един строг глас като от училищно радио пропуква през колоните и ни обяснява да не тичаме по коридорите, както и че опипването, докато сме на опашката, ще доведе до оставане след часовете за наказание. Докато наближаваме входа, минаваме под огромна арка, опасана със старомодни крушки, с надпис в аленочервен цвят, който ни приветства в гимназия „Райдел“.

— Харесва ли ти?

Сега Сара се е хванала за мен вместо за Джак и наполовина се усмихва, наполовина се мръщи, докато очаква с нетърпение присъдата ми за голямата изненада за рождения ми ден.

— Дали ми харесва? — ухилвам се, замаяна от грандиозното събитие, което се разкрива пред погледа ми. — Идея си нямам какво се случва, но направо го обожавам!

Паркът „Барнс Комън“, обичайно място за разхождане на кучета и неделни мачове по крикет, беше преобразен в магически свят на чудесата с кича от петдесетте години на Америка, докъдето поглед стига. Дискокралици на ролкови кънки сервират кока-кола със сладолед по масите насред отворена към небето палатка, а блестящи каравани за бързо хранене опасват откритото пространство. Навсякъде край нас има хора на одеяла за пикник, момичета в рокли с много волани и слънчеви очила се излежават по гръб на слънцето или подпрени на лакти, надуват балончета от дъвка. Музиката е навсякъде; духов оркестър свири рок от петдесетте за енергичните двойки на дървения дансинг в палатката, а по периметъра на поляната от високи колони се леят познати песни от саундтрака на „Брилянтин“. Дори забелязвам павилионче за козметични процедури, където момичета в тесни розови гащеризони и пасващи им перуки могат да ти лакират ноктите или да ти освежат очната линия. Хора крещят и се бутат с черешово червени блъскащи се колички, а едно огромно, блестящо виенско колело се издига над целия панаир, искрящите му седалки в сладоледено розово и бяло леко се поклащат под топлия бриз.

— Дори и да не направим нищо друго, искам да се кача на това колело — въздъхвам аз.

Това е най-голямата, най-откачената изненада за рожден ден, която са ми организирали някога. Чувствам сърцето си леко като перце, сякаш е вързано за балон с хелий.

 

 

ДЖАК

Това място е повече от странно. Не знам как го постига Сара; повечето хора купуват торта или извеждат приятелите си на по питие за рождения им ден. Не и Сара. Тя успя да открие този фарс и някак да накара двама ни с Били да бъдем техните „Ти-Бърдс“ придружители за деня. Не са много жените, заради които бих се съгласил на това; мърморех и едва не се отказах, защото, нека бъдем честни, звучеше като истински кошмар, но всъщност е някак готино сега, като сме тук. Сара каза, че се нарича „Тайно кино“. Очаквах открито кино с една-две каравани за бързо хранене и наистина има огромен екран за прожекция по-късно, но, господи, това място е нещо повече. Имам чувството, че действително съм във филма, а не на кино, и смятам, че сме с двете най-готини розови дами на цялото събитие.

Сара… господи. Тя никога не прави нещо, без да вложи цялото си сърце в него. Върви на няколко крачки пред мен; краката й изглеждат два пъти по-дълги от обичайното в този тънък черен клин. Винаги съм имал чувството, че ми се налага да тичам, за да поддържам нейното темпо, и това ме поддържа във форма, но напоследък препуска страшно бързо и понякога ми се струва, че направо я губя от поглед. Това е смущаващо, леко притеснение, което ме гризе подсъзнателно и което смачквам всеки път, когато отново успея да я догоня.

Лори също изглежда готино; като излязла от статия на списание за това как едно и също облекло може да изглежда напълно различно, носено от две различни момичета. Високите токчета и конската опашка на Сара крещят: „Най-популярното момиче в класа“, а кецовете и подскачащите къдрици на Лори са по-скоро сладки. Ако наистина бяхме в гимназията, Сара щеше да ме плаши до смърт, а Лори щеше да бъде сестрата на най-добрия ми приятел. Дори не знам накъде бия с тези разсъждения. Двете просто са различни, това е.

— Какво мислиш? Дали ще мога да се понатискам с рожденичката? — обажда се Били, който крачи до мен. — Смятам да си опитам късмета на върха на това чудо — кима той по посока на виенското колело.

Хвърлям поглед на Лори за кратко и изпитвам прилив на желание да я закрилям. Били е един от онези типове, които са готови на всичко, за да добавят още няколко бройки. Всъщност не знам защо го поканих, като изключим това, че единствено той от приятелите ми е егоистичен до степен да прекара цял ден, за да си играе с дрешки.

— Без опипване, Бил. Чу правилата.

— Това тук е гимназията, където правилата съществуват, за да бъдат нарушавани, приятел.

Били ми намигва точно когато Сара се обръща към нас, посочва към другия край на поляната и ме прекъсва, преди да успея да отговоря.

— Хайде, момчета. Искам да се повозя на блъскащите се колички.

* * *

Започвам да си мечтая да бях поканил някой друг вместо Били днес. До момента удари звънеца на уреда за мерене на силата три пъти, докато всички останали на панаира не успяваха да го направят дори веднъж, а сега е увил ръка около Лори, докато ловко маневрира с тяхната блъскаща се количка като състезател от Формула 1.

Аз го имитирам, обгръщайки Сара с ръка, поглеждам през рамо, блъскам се в тяхната количка и я запращам назад с въртене сред порой от електрически искри. Сара пищи и се смее до мен, докато Били моментално ни го връща и блъска количката ни силно в стената от гуми, дискретно показвайки ми среден пръст над рамото на Лори, докато се отдалечава. Какво би направил Джон Траволта сега, питам се? И коя е Сандра Дий в този сценарий? Сара определено е твърде нахакана, за да я играе; тя е абсолютна Френчи. Не че казвам, че Лори е Санди за моя Дани, защото това би било сбъркано. Може би, така или иначе, Били е по-подходящ за Дани, с мускули като на Попай и мислене на водач на глутницата. Наблюдавам го как помага на Лори да слезе от количката им, докато двигателят угасва, начина, по който държи ръката й и я завърта към себе си — виелица от тъмни къдрици в розов сатен. Надявам се, че няма да успее да я заблуди.

Искам да кажа, това си е нейна работа, но той може да бъде голям мръсник, всичко за него е шеги и закачки. Може би тя това харесва. Мамка му, ами ако Били реши да се върне с нас в Камдън? Ха! Телефонът й току-що започна да звъни в джоба на розовото яке. Телефонус прекъсванус, приятел.

 

 

ЛОРИ

Този ден е на път да стане един от най-любимите през целия ми живот.

Нафирках се с коктейли „Розова дама“, смях се, докато не ме заболя коремът, Били се оказа по-забавен, отколкото очаквах, и всички са в едно глупашко, карнавално настроение. Дори времето съдействаше и ни окъпа в най-хубавата възможна мързелива английска лятна топлина, от онзи вид, който винаги разкрива луничките по носа ми.

Макар да мислех, че събитието изглежда добре на дневна светлина, то е още по-зашеметяващо сега, когато започва да се свечерява. На подиума на „Ти-Бърдс“ се разиграва представление; група гъвкави мъже танцьори в черни кожени дрехи подскачат по цяла редица впечатляващи вносни спортни коли и пеят в хромирани микрофони на стойки, докато танцуват по капаците. Навсякъде хората танцуват и се отпускат под мъглата в цветовете на дъгата, хвърляна от блестящите светлини в пастелни цветове от атракциите и въртележките, и всички стават все по-нетърпеливи за прожекцията на самия филм, която ще започне в десет.

Сара току-що откри, че е природен талант в рокендрол танците (ама, разбира се), и след като Джак се изниза със смях, твърдейки, че е с два леви крака, Били беше поканен да заеме мястото му като неин партньор в рунда за напреднали на състезанието.

Докато двамата с Джак стоим в края на тълпата и ги наблюдаваме, забелязвам как Сара пращи от енергия; долавя се в страшно нахаканото отмятане на конската й опашка и високо вдигнатата й брадичка. Слава богу, че Били го бива в танците. Не знам дали е заради всички коктейли, които погълнах, но той започва да изглежда много по-привлекателен, отколкото в началото на деня. Когато чакахме на опашка за блъскащите се колички, ми показа снимки на малкия си брат, Робин, една много неочаквана изненада за четиридесет и нещо годишната му майка. Не че Били имал нещо против да се превърне от единствено дете в голям брат толкова късно; показа ми снимка на Робин, който духа свещичките на тортата за рождения си ден, която Били собственоръчно му приготвил. Не че тортата беше шедьовър, но всяко момиче, което се чуди дали от Били би излязъл добър баща някой ден, е нужно само да го чуе как говори за Робин, за да разбере, че под тези мускули се крие един мек бонбон. Наблюдавам го на дансинга със Сара, по лицата и на двама им е изписана чиста концентрация. Със сигурност са във вихъра си; почти съжалявам останалите участници.

— Сара обожава подобни неща — подхвърлям, докато смуча лимонада през сламка на червени и бели ивици, защото правя пауза с коктейлите.

— Само се надявам да спечелят — засмива се Джак.

Знам за какво говори. Щастлива Сара значи всички да бъдат щастливи.

Телефонът ми вибрира; това е вторият път, в който мама се опитва да се свърже с мен днес. Вече й казах, че цял ден ще съм навън, но мисля, че сега, когато и двамата с Даръл напуснахме къщата, й е трудно сама. Обмислям да й върна обаждането, но не искам да прекъсвам този момент.

Поглеждам напред към виенското колело. Изглежда дори още по-голямо, когато е осветено.

— Надявам се, че все още има време да се качим на колелото, преди да започне филмът — казвам.

Джак смръщва вежди и си поглежда часовника.

— Не ни остава много време.

Кимвам.

— Особено ако стигнат до крайния кръг на състезанието.

— Което ще се случи.

Прав е. Грам не се съмнявам, че танцовите умения на Сара ще я отведат до финала.

Той млъква за малко, извръща поглед и после ме поглежда.

— Мога да те кача на него сега, ако искаш. — Засмива се леко, смутен. — Наречи го подарък за рождения ден, тъй като забравих да ти взема такъв.

Странно старомодно е от негова страна да предлага да ме качи на колелото, сякаш имам нужда да бъда придружавана, но въпросът се вписва идеално в тази странно старомодна обстановка. Изправям се на пръсти, за да уловя погледа на Сара и да й кажа, че ще се върнем след десет минути, но тя е напълно погълната да слуша водещия на класа за напреднали. Поглеждам зад себе си към красивото виенско колело.

— Много бих се радвала, Джак. Благодаря.

* * *

Един човек с бял памучен панталон и пуловер с надпис „Гимназия «Райдел»“, небрежно вързан около раменете му, сваля хромирания лост над коленете ни и вдига вежди, докато го разтърсва леко, за да се увери, че сме обезопасени.

— Може би е по-добре да прегърнеш момичето си, приятел. На върха става малко страшничко.

Сигурна съм, че използва вариации на същия израз за всяка двойка, която качва на колелото, но въпреки това и двамата тръгваме да го поправяме.

— О, ние не сме… — заеквам аз в същия момент, в който Джак бърбори:

— Тя не ми е… Само приятели сме.

Младежът с пуловера намигва многозначително.

— Жалко. Изглеждате добре заедно.

Колелото леко се задвижва с една количка нагоре, за да могат да се качат хората в следващата, и аз затварям очи за момент, защото нямам представа какво да добавя.

— Не ми казвай, че си страхливка, Лори?

— Не, господине! — засмивам се. Свивам пръсти около лоста и се отпускам назад в дълбоката малинова пластмасова седалка, краката ми са облегнати на хромираното стъпало. — Теб не те е страх от височини, нали?

Джак се обляга в ъгъла на количката и ме поглежда странично, ръцете му са преметнати върху горния край на седалката с обърнати длани, сякаш съм задала глупав въпрос.

— Приличам ли ти на човек, който се плаши лесно?

Дани Зуко, пукни се от яд. Но начинът, по който потропва с пръсти по ръба на количката, ми говори, че не е толкова спокоен, колкото изглежда на външен вид. Не съм сигурна какво го кара да е напрегнат; това, че е на колелото без Сара, че изобщо е на колелото или че е на колелото с мен. Въздъхвам, на път да го попитам, но тогава се понасят познатите начални извивки на Hopelessly Devoted To You и колелото започва да се върти.

Потискам въпроса си. Днес все пак е рожденият ми ден, обичам виенски колела и съм с Джак, когото искрено започвам да харесвам все повече и повече след всеки път, когато се видим. И това е хубаво. Сериозна съм, честна дума, сериозна съм. Хубаво е, защото двамата със Сара несъмнено са страхотна двойка и защото я обичам като сестра.

До голяма степен приемам ситуацията. Каквото — такова. Може би ако нещата бяха различни, ако аз го бях открила първа, сега ръката му щеше да бъде около моето рамо и щеше да е на път да ме скъса от целувки, когато стигнем върха на колелото. Може би щяхме да сме влюбени до забрава. Или може би щяхме да бъдем ужасна двойка в това отношение и най-добрият завършек на ситуацията би бил този, в който сме в момента. Той е в живота ми и аз се радвам за това. Достатъчно е.

— Еха — промърморвам, разсеяна от гледката, докато се издигаме по-високо.

„Барнс Комън“ е украсен със знамена и лампички: неонови надписи над караваните за бързо хранене, дискотопки в палатката за танци, чаени свещи по сглобяемите масички, край които първите настанили се заемат местата си по тревата близо до огромния екран. Продължаваме да се изкачваме и вече виждаме отвъд парка, над тесните и дълги улици на Югозападен Лондон, осветени от бледи улични лампи.

— Звезди — казва Джак и отмята глава назад, за да погледне нагоре, когато приближаваме върха. Аз правя същото, наблюдавам ги заедно с него и за няколко секунди просто седим там на върха на колелото, единствените двама души на света. — Честит рожден ден, Лори! — продължава той, притихнал и сериозен, когато го поглеждам.

Кимвам и се опитвам да се усмихна, но откривам, че лицевите ми мускули не могат да го направят, защото устата ми трепери и може да се разплача.

— Благодаря, Джак — отвръщам. — Радвам се, че успях да го прекарам с теб… — Замлъквам, след което добавям за пояснение: — … и останалите.

— Аз също.

Количката ни се извисява над върха и започва да се спуска надолу, разлюляна от вятъра, което ме кара да изпискам и да се хвана за лоста с две ръце. Джак се засмива искрено и ме прегръща, усещам топлото му тяло до своето.

— Всичко е наред, държа те.

Той ме стиска подкрепящо за кратко и пръстите му се свиват около рамото ми, преди да се отпусне отново назад и да сложи ръка на гърба на количката.

Стомахът ми бавно се преобръща, докато и аз правя същото, и се срамувам да призная, че това нямаше нищо общо с факта, че висим високо във въздуха над „Барнс Комън“, а с това, че съм сама на това красиво старо виенско колело с Джак О’Мара. Класически розови и ментовозелени лампички светят в спиците на колелото, докато се върти, и се превръщат в танцуващи сенки по лицето на Джак при бавното ни движение.

Оливия Нютън Джон си излива цялото безнадеждно влюбено сърце. Напълно я разбирам.

Пръстите ми се затварят около колието ми и се плъзват по познатата форма на плоския лилав камък за успокоение. Тази сутрин преживях петминутна криза, защото не успях да го открия; плачех, когато Сара най-сетне го забеляза, завряно между дупките в дъските на пода в спалнята ми. От всички неща, които притежавам, колието ми е най-ценно. И двете с Джини имахме по едно; знам, че е глупаво, но се чувствам по-свързана с нея, когато го нося.

По дяволите. Още едно пропуснато повикване от мама. Чувствам се като най-лошата дъщеря на света, докато отварям съобщението, което току-що ми е изпратила, и твърдо решавам, че първата ми работа сутринта ще бъде да й се обадя.

Лори, миличка, съжалявам да ти го кажа така и още повече, защото днес е рожденият ти ден, но знам, че би искала да разбереш възможно най-бързо. Татко ти, той е в болница, миличка, получил е сърдечен удар. Обади ми се веднага щом можеш. Обичам те. Мама. хх

И за секунда един от най-хубавите дни в живота ми се превърна в един от най-ужасните.