Чарлс Соул
Годината на Оракула (40)

Глава 40

Лий забута количката между почти празните рафтове и се опита да не обръща внимание на вървящите по високоговорителите новини, които отразяваха глобалната криза — нямаше нещо, което вече да не знае или да иска да чуе.

„Панърс Маркет“ беше единственият хранителен магазин във Фелдспар Крийк. Името я озадачи — маркет? По-скоро си беше малък магазин в малък град, който никога не е бил претъпкан със стока.

Въпреки това наоколо цареше апокалиптична картина. На мястото на щандовете зееха празни дупки. Нямаше брашно, захар, тоалетна хартия, кафе.

Почти бяха стигнали до хижата. Според Уил се намираше на петнайсет минути шофиране от града в планината. Мястото се беше превърнало в нещо свещено в съзнанието на Лий — убежище, в което най-накрая да се установят и да обмислят следващия си ход.

Докато, разбира се, светът не се превърнеше в огромна ядрена топка.

Пирът беше нейна идея. Отпразнуване на пристигането им в хижата и нещо като среден пръст за Сайта — танц върху гроба.

Хамза беше заредил убежището — като безопасността беше относителна, предвид обстоятелствата — с консервирана храна, бутилирана вода и други продукти, които не се разваляха лесно. Тези провизии щяха да им стигнат за известно време, но прясното си беше прясно, затова Лий беше спряла пред „Панърс Маркет“ в търсене на мляко, яйца, плодове и зеленчуци. Няколко хубави пържоли, ако все още можеше да се намерят такива. Смятаха да опекат нещо за вечеря и да си разделят бутилка или три вино.

Очевидно обаче тя не беше единствената във Фелдспар Крийк, която мислеше по този начин. На щанда с месата имаше само няколко посивели пакета с кайма. Взе ги и се насочи към касата, където си изчака реда на опашката от спокойни и мълчаливи купувачи.

Касиерката — пълничка възрастна жена с чудесна червена коса и табелка с името й — Клеър, обслужваше клиентите доста ефикасно. Въпреки това личеше, че е изморена — гримът й беше неравно нанесен, а косата й представляваше пълна каша.

— Здравейте — поздрави тя, когато дойде редът на Лий.

— Здравейте — отвърна на поздрава тя и започна да разтоварва количката си върху лентата.

Клеър прекарваше продуктите й през скенера. Изсъска нетърпеливо, когато един от тях не беше разчетен от лазера при първия опит.

Лий си извади портмонето от дамската чанта. Отвори го и прегледа останалите й банкноти — буквално последните им средства.

Пътуването й на запад с Оракула им беше коствало почти всичките пари, които Уил беше взел със себе си от Ню Йорк, и умът й се зарея. Познаваше Уил Дандо едва от седмица.

— Извадихте късмет, че успяхте да ни хванете — обади се Клеър. — Днес ще затваряме по-рано.

— Супер — отвърна Лий.

— Нали разбирате, просто искам да се прибера у дома.

— Да. Аз също.

Клеър спря да сканира продуктите и задържа в ръката си пакет с една анемична маруля, която беше останала на щанда със зеленчуците. Погледна с мрачно изражение празния си магазин.

— Тази седмица направих повече пари, отколкото през целия сезон. Трябва да ги харча. Да си купя нещо хубаво, докато все още мога.

Клеър натисна някакъв бутон на касата.

— Четиресет и осем долара и деветдесет и седем цента — каза тя.

Лий кимна и погледна портмонето си, след което като в мъгла осъзна носещите се от високоговорителите новини, които напираха да пробият в съзнанието й, въпреки усилията й да ги игнорира.

„Президентът Даниъл Грийн“

„Рак“

„Ново предсказание“

„Сайтът“

„Оракула“

„Три-четири месеца“

„Оракула.“

Оракула.

На Лий й се зави свят. Започна да й се повдига. Като в сън бръкна в портмонето си, извади няколко банкноти и ги остави на касата. Сграбчи пазарските чанти и тръгна към изхода. Не обърна никакво внимание на Клеър, която държеше парите и викаше нещо след нея. Вероятно беше платила повече или по-малко. Нямаше значение.

Стигна бързо до нисана, спрян в края на малкия паркинг на магазина. Видя Уил през предното стъкло с неговата перука, шапка и слънчеви очила — постоянно носеше дегизировката си, освен ако не бяха само двамата някъде на закрито. Беше навел глава. Стори й се, че си гледа телефона. Телефонът, който току-що беше използвал, за да прецака и двама им.

Лий отвори вратата на колата и хвърли пазарските чанти на задната седалка, след което я затръшна. Пое си дълбоко въздух, изпусна го, отвори вратата на шофьорското място и се настани зад волана.

— Всичко наред ли е? — попита Оракула.

Грешеше — това не беше телефонът му. В скута му седеше тетрадката. Тетрадката, в която Оракула се опитваше да разгадае плана на Сайта. Държеше зеления молив, а цялата страница беше покрита с текст с цвета на лайм. Знаеше какво означава това — беше й обяснил цветовата си система по време на един изключително скучен преход в Индиана. Беше наясно, че става въпрос за нещо необичайно, безпрецедентно, вероятно за голям пробив… но хич не й пукаше.

— Майната ти, Уил — отвърна тя.

Затръшна вратата и сграбчи волана. Цялата трепереше.

Оракула я изгледа и затвори тетрадката, като отбеляза необходимата страница със зеления молив.

— Чула си — отбеляза той.

— Аха. Чух. От всичко, което можеше да направиш, от всички предсказания, които можеше да публикуваш на Сайта, избра да пуснеш точно това, което пречеше на президента на САЩ да ни погне, и не само нас, но също така Хамза и Мико, и в най-добрия случай да ни хвърли в затвора до края на дните ни. Да, чух.

Уил въздъхна тежко.

— Е? — подкани го Лий.

— Разгадах го. Знам какво прави Сайтът. Знам какво означават числата.

Репортерката видя през предното стъкло прелитащ над тях хеликоптер. Уил й беше споделил, че Фелдспар Крийк е заможно градче, малък планински рай за богати калифорнийци, които летят от Денвър или Гранд Джънкшън с хеликоптерите си. Вероятно хижата на Оракула беше едно от многото изолирани места, снабдени с хеликоптерна площадка, в което човек да посрещне края на света. Зачуди се кой ли е вътре. Шеф на студио, филмова звезда, политик… имаше ли някакво значение? Не. Никакво. В този момент малко неща бяха важни.

— Разгадал си го. И какво от това? — попита Лий. — Не мислиш ли, че вече е малко късно?

— Не е — отвърна Уил със спокоен глас. — Точно заради това е всичко. Затова публикувах предсказанието за президента. Може ли да ти обясня?

Лий погледна през прозореца. Дишаше тежко. Би могла да се обади на баща си или на Раймър и да ги накара да й изпратят пари. Можеше да се върне в града, да се откаже от всичко това, да…

Завъртя ключа и двигателят на колата оживя.

Насочи се към изхода от паркинга и излезе на главната улица на Фелдспар Крийк. Ако завиеше надясно, щеше да излезе от града и да продължи на изток, евентуално към дома си. Оракула можеше да остане с нея или да се маха. Изборът беше негов.

Вляво от нея струеше водопад, сребърна панделка, която си проправяше път надолу през планината, очакваща ги в края на пътя. Една голяма издатина разделяше водопада на две струи, на две пътеки.

Ляво или дясно. Замисли се за добрите и лошите решения и колко трудно е всъщност да ги разграничи.

Лий избра планината. Зави наляво.

Уил въздъхна.

— Разбира се, че помислих за Хамза и Мико — поде той. — В безопасност са. Напуснали са страната и от радиото знаем, че си е наел охрана — двайсет и четири часова защита. А и честно казано, това не ги засяга. Засяга мен. Трябваше да направя нещо, Лий. Не можех просто да си стоя и да оставя Сайта… да сложи край на всичко.

— Но защо трябваше да правиш точно това? — попита тя. — Как разкриването на предсказанието за рака ще повлияе на случващото се в Кандустан?

— Ти чете същите статии като мен. САЩ стоят вън от Кандустан, защото Грийн не желае още една военна кампания в годината на изборите след Нигер и всичко останало. Но ако е наясно, че ще изгуби изборите, и спре да се тревожи как ще се представи пред гласоподавателите, ще е свободен да предприеме по-съществени действия от изпращането на онзи идиот Лютън.

Лий възнамеряваше да му отговори, но Уил не й позволи.

— Знаеш ли какво? Гадно е, че Грийн щеше да победи. Той пусна Тренера по петите ни, той е причината за токовите удари и заради него Брансън ме издаде. Майната му.

Уил погледна през предното стъкло, изпълнен с гняв. Лий видя табелата за Леърд Лейн — дългия черен път, който щеше да ги отведе до хижата, и зави. От километри не беше виждала друга къща — явно безопасната квартира наистина беше много изолирана. Това си беше малка утеха.

— Защо просто не дойдохме тук заедно? — попита Лий с малко по-писклив от нормалното глас. — Дори да се води война, щяхме да я избегнем на това място. Щяхме да сме в безопасност. Не ти ли пука? Нямам ли самата аз право да участвам във вземането на решения?

Осъзна, че се е развикала. Осъзна, че беше казала „заедно“ и „ние“. Осъзна колко се страхува за себе си и за всички останали.

— Не мислиш ли, че е малко егоистично да направиш нещо подобно, без да го обсъдиш с мен, мамка му?

— Егоистично? Лий, в това е целият смисъл. Правя го за абсолютно всички, освен за мен.

— И в същото време пренебрегваш единствения човек, който е до теб през всичките тези глупости.

— Лий, чуй ме, разбира се, че съм помислил за нас. Казах ти, че знам какво означават числата. Имам план и…

— Стига, човече! Предсказанията не те правят Ватман или друг супергерой. Оракула е научна фантастика, Уил. Ти си обикновен човек.

Леърд Лейн свършваше до голямо поле и там най-накрая ги чакаше хижата. Беше малка, но перфектна — дърво и керемиди, предна веранда с люлеещи се столове, всичко, което Уил й беше обещал.

До нея, кацнал направо върху пръстта, се пъчеше черен, подобен на насекомо хеликоптер — същият летателен апарат, който Лий беше видяла над „Панърс Маркет“.

— Какво е това, по дяволите? — учуди се Уил и миг по-късно се разнесе някакъв пронизителен шум.

След секунда проехтяха четири изстрела, които се врязаха в четирите гуми на колата. Лий се опита да я овладее.

Облечени в черна екипировка мъже с автомати се появиха иззад дърветата и тръгнаха към автомобила, който поднесе и спря.

Те вдигнаха оръжията си и ги насочиха към Уил и Лий. Един мъж с каменна физиономия на лицето се приближи до колата от страната на репортерката. Почука на прозореца й с цевта на автомата си — може би най-неприятният звук, който някога беше чувала.

— Излизайте — нареди им той.