Чарлс Соул
Годината на Оракула (35)

Глава 35

Линкълнът се насочи на север по Девето Авеню, като си проправяше път през натовареното движение към моста „Джордж Вашингтон“.

Оракула се беше снишил на мястото си, обгърнал тялото си с ръце, а слънчевите очила и бейзболната шапка бяха дръпнати ниско върху лицето му. Приличаше на мокрица, която се е свила, след като е била сръгана.

Лий искаше да говори с него, но човекът на предната седалка представляваше пречка. Всеки шофьор в Ню Йорк разбираше красивата илюзия на уединението, предложена от задната седалка на такси, лимузина или кола на „Юбер“, този таен трик на самотата. Само че конкретният шофьор вече знаеше, че Оракула е негов клиент, и в секундата, в която го научи, шофьорската му етика напълно се изпари.

Ето защо Лий седеше мълчаливо и се питаше колко голяма беше опасността, в която бяха попаднали — опита се да изчисли личното си ниво на заплаха спрямо това на Оракула. Зачуди се накъде пътуват, дали Хамза и Мико бяха добре и какво можеше да се случи оттук нататък. Прехвърли информацията, с която разполагаше, и се запита кога ли щеше да й се удаде възможност да завърши материала си за Оракула.

Уил се изправи и се настани нормално на седалката. Заопипва с ръце наоколо, докато не намери чантата си, за която беше забравил, когато се качиха в колата. Отвори я и затършува в нея. Най-накрая намери някакъв мобилен телефон. Включи го, изруга и го изключи.

— Какво има? — попита Лий. — Какво не е наред?

Уил не отговори. Отвори капачето на гърба на апарата и извади малък пластмасов чип — СИМ картата, осъзна репортерката. Свали стъклото на прозореца и я изхвърли навън на Девето Авеню. След това махна батерията и след две-три пресечки изхвърли и нея. Последното, което замина, беше телефонът.

Лий забеляза, че шофьорът наблюдава Оракула в огледалото за обратно виждане… но си траеше и не им се месеше. Свещеният воал на усамотението все още удържаше фронта.

Тя разбра какво направи Уил. Хамза беше сторил същото в апартамента. Телефоните лесно можеше да бъдат проследени, а устройството, от което се беше отървал току-що, вероятно беше свързано с истинското му име. Замисли се за новинарските агенции по целия свят, журналистите, хакерите и кой ли още не — вече разполагаха с нещо, за което да се хванат. Името на Оракула: Уил Дандо.

Лий се опита да си представи какво ли изпитваше спътникът й. Не можа. Личното пространство, дори самата илюзия за такова, беше нещо изключително важно за нея. Способността да решаваш кои части от себе си да споделиш със света трябваше да е основно човешко право… но това вече не беше опция за Уил Дандо. Всичко, което някога беше сторил, за което си беше помислял или което си беше купувал, всеки, с когото беше спал, всеки избор, който беше правил… само след ден всичко това щеше да е обществено достояние.

Уил отново бръкна в чантата и извади втори мобилен телефон. Изглеждаше по-евтин от онзи, който изхвърли. Не беше толкова лъскав. Вероятно щеше да го използва само веднъж. Включи го и набра нещо, след което го показа на Лий.

Уил: Да поговорим по този начин?

Тя бръкна в джоба си и извади собствения си телефон. Отвори подобна програма и известно време набира някакъв текст.

Лий: Добре. Къде отиваме?

Уил: На частно летище извън града. Чартърен полет трябваше да отведе мен, Х. и М. до безопасна квартира. Сега не можем да отидем.

Лий: Защо?

Уил: Платих за самолета от сметките на Оракула. Не знам дали лошите не са направили връзката — не мога да поема такъв риск.

Лий помисли по въпроса, преди да отговори.

Лий: Какъв риск? Всички вече знаят, че ти си Оракула. Защо се тревожиш?

Уил прочете написаното на дисплея на телефона й, намръщи се и я погледна. Набра отговора си и й го показа.

Уил: Най-добрите ми приятели едва не бяха убити току-що. Може би това е само началото. Забрави ли?

Лий потрепери. Естествено, че не беше забравила — споменът как главата на Мико се удари в тротоара щеше да се запечата завинаги в съзнанието й, — но нямаше предвид… както и да е.

Лий: Не, не съм забравила. Съжалявам. Сега какво?

Уил: Все пак трябва да стигнем до убежището. Х. се погрижи да не може да бъде проследено — плати в кеш, не остави следи. Усамотено е. Можем да довършим започнатото там.

Лий: Кое?

Уил се поколеба.

Уил: Дълга история. Трябва да остана скрит, докато не приключи. Ако светът научи къде съм, няма да имам мира. Всички ще задават прекалено много въпроси.

Лий кимна.

Лий: Добре, но щом не можеш да летиш, как?

Уил погледна шофьора, който не им обръщаше внимание, а се беше съсредоточил върху натоварения трафик и едва пъплеше по моста към Хъдсън. Наведе се над телефона си и дълго набира текста на него.

Уил: Трябва да купя тази кола. Имам двайсет хиляди долара в раницата в багажника. Пари за спешни ситуации. Мога да ги предложа на шофьора.

Лий: Възможно е да не е собственик на автомобила. Понякога просто работят за някоя компания.

Уил: Ще измислим нещо. Ще ми помогнеш ли?

Лий се вторачи в телефона и най-вече в последните четири думи с всичките възможности и заплахи, които предполагаха. Опита се да разбере сериозността на ситуацията, в която беше попаднала. Погледна Оракула — не, погледна Уил Дандо — и се опита да го види като личност. Опита се да реши дали не трябва да скочи от колата и да побегне.

Един час по-късно завършиха странните преговори с изплашения и объркан шофьор. Оракула обедня с деветнайсет хиляди долара, а Лий седна зад волана на новата им кола, за да продължи по моста „Джордж Вашингтон“.

Фаровете им осветиха табела, която ги приветстваше в Ню Джърси.

— Почти минахме моста — каза Лий. — След това какво?

— Поемаме на запад — отвърна Оракула, без да отделя поглед от пътя пред тях. — И после нагоре.