Чарлс Соул
Годината на Оракула (14)

Глава 14

Уил прехвърли обаждането на Хамза към гласовата си поща.

Вдигна глава, за да позволи на слънчевите лъчи да погалят лицето му, и се наслади на този ден, от който зимата си беше отишла. Във въздуха се носеше тежка и остра миризма. На морска сол и още нещо. На живот. Уил си пое няколко дълбоки глътки въздух и се облегна на колата, която беше взел под наем.

Мексиканският залив не беше кристалночист, но в сравнение с водите около Ню Йорк беше като излязъл от филм за сърфисти. Реши да отбие, когато преполови пътя между Форт Майерс и островите до крайбрежието на Флорида. Дългата километър и половина поредица от мостове постоянно водеше към някой малък остров — поредното пясъчно парче земя. Избра си един от тях, когато гледката стана прекалено красива и повече не можеше й да устои. Нямаше представа как хората успяват да живеят на подобно място, да работят, да имат задължения. Самият той просто би се взирал в океана по цял ден.

Сякаш за да му докаже, че е прав, цяло стадо делфини се появи на повърхността на стотина метра от брега. Уил благодари на Бога, че не го видя, докато шофираше — шансът да излезе от пътя и да полети към Залива беше доста голям.

Реши да се раздвижи, наведе се да докосне пръстите на краката си и накрая падна на колене, опря чело в земята и протегна ръце. Усети как гръбнакът му се изпъва и въздъхна от удоволствие — дъхът му образува малък кратер в пясъка. Беше научил тази поза от един кратък флирт с йогата. Тя не беше останала по-дълго в живота му от момичето, заради което почна да я посещава, а трябваше да продължи.

Уил стана. Почувства се по-добре. Мускулите му все още бяха схванати и гърбът го болеше, но минута-две разтягане не можеше да свърши чудеса. Прекара в колата цели пет часа от Орландо до Централна Флорида. Разбира се, че съществуваха полети до Форт Майерс, но искаше да шофира.

Върна се при колата, наведе се, посегна към раницата на пътническата седалка и затършува из нея. Извади намачканата черна тетрадка, която рядко оставяше на повече от няколко крачки от себе си, откакто получи оракулския сън.

Някои от малките острови по пътя бяха снабдени с маси за пикник и барбекюта — този беше един от тях. Няколко малки и пълни с пепел скари стърчаха от тъмни и ръждясали метални крака, забити недалече в пясъка. Уил отиде до най-близката и извади запалка от джоба си.

Сложи тетрадката на скарата. Намести я по средата и я гледа известно време, докато полъхът от океана разгръщаше страниците й, сякаш и той като останалия свят се интересуваше какво пише на тях.

Запалката издаде тих, дрезгав звук, появи се искра и накрая огънче. Уил го приближи до тетрадката и запали четирите й ъгъла, като държеше пламъка достатъчно дълго, за да може хартията да пламне добре.

Огнените езици заподскачаха нагоре и от тях мързеливо се заиздига черен дим. Само за няколко минути предсказанията се превърнаха в овъглена телена спирала и купчина пепел в дъното на скарата. Уил намери една пръчка наблизо и разбута остатъците, за да провери дали не е останало нещо, което може да бъде прочетено. Полетяха тъмни люспи, които вятърът подхвана и запрати към океана. Нищо. Не беше останала дори дума — освен в главата му, където предсказанията бяха ясни като бял ден.

Уил вдиша дълбоко мириса на дим и океан. Осъзна, че това е първият път, в който си поема свободно и спокойно въздух, откакто го споходи оракулският сън.

Върна се в колата, излезе на пътя и продължи на запад по моста към крайната си цел — място, наречено Санибел Айлънд. Плати изненадващо висока такса — предположи, че поддръжката на мостове над океана не е евтино начинание — и продължи върху истинска земя.

Санибел беше туристическа дестинация. Докато караше по пътя през острова, видя няколко доказателства, че тук живеят и постоянни обитатели — училище и нещо, което приличаше на малък краен квартал, — но това бяха изключения. Повечето от сградите представляваха ниски хотели, ресторанти за морски дарове и тенис кортове, а пространството между тях беше запълнено с лъскави молове, натъпкани с еднакви магазини за тениски и произведения на изкуството от миди.

На всичкото отгоре имаше коледна украса. Палмите бяха покрити с лампички, а големите прозорци на хранителния магазин бяха изрисувани с вечнозелени дървета и снежинки.

Колко живота спасих? — зачуди се Уил. — Вероятно никога няма да узная. Не и точна бройка. Но вероятно са много.

Вече се беше натъкнал на няколко статии, които разискваха същия въпрос: „Колко хора ще избегнат смърт и наранявания благодарение на публикуваните в Сайта на Оракула предупреждения?“. Поклати глава и се усмихна.

Хиляди? Може би. Вероятно.

Джипиесът на телефона му го уведоми, че трябва да завие надясно. Видя знак със стрелка в посоката, в която пишеше КАПТИВА — крайната му цел, която все още се намираше на няколко километра разстояние.

Започна да осъзнава грешката си и тя беше, че чакаше предсказанията сами да му покажат какво означават. Това никога нямаше да се случи. Те означаваха каквото той сметнеше, че означават. Супермен не чакаше някой да му казва какво да прави със силите си. Просто ги използваше.

Уил улови погледа си в огледалото за обратно виждане. Да. Супермен. Това му хареса.

Звукът на гумите се промени за кратко, когато прекоси още един мост, водещ до втори остров — Каптива. Пътят се стесняваше. Вляво от Уил се намираха океанът, който блестеше, синкав и ярък, и широк плаж от бял пясък. От другата страна на пътя имаше тучно мангрово блато, което изглеждаше непристъпно.

Замисли се за плана си и за предсказанията, които все още не беше разпространил под една или друга форма. Като се имаха предвид онези, които използва в началото, за да разбере правилата — пророчествата за „Лъки Корнър“ и другите не толкова трагични събития, — оригиналният комплект, който пусна на Сайта, няколкото, които двамата с — Хамза продадоха, и сега публикуваните предупреждения — вече почти всички бяха използвани. Все още му оставаха няколко — поредица от странни предсказания, които не беше измислил как да използва, но нямаше намерение да обяви — не и ако не се увереше, че могат да помогнат по някакъв начин.

В даден момент датите на всички щяха да изтекат. След това нямаше да знае нищо повече от обикновените хора. С него щеше да е свършено. Оракула щеше да престане — нямаше да е способен — да съществува.

Пътят се извиваше от плажа и продължаваше към вътрешността на сушата под балдахин от палмови листа, които спираха голяма част от слънчевите лъчи и го превръщаха в зелена пещера.

Уил оглеждаше пощенските кутии по алеите на къщите, които стърчаха от двете страни насред тази джунгла. На всяка от тях имаше по някое остроумно име като: „МОРСКИ БРИЗ“ или „БЪРЛОГАТА НА МАРЛИН“.

След малко повече от три километра най-накрая намери адреса, който търсеше. Пощенската кутия на къщата гласеше: „ПРОСТО ПЛАЖНО“.

Чакълестата алея се провираше между дърветата до хубава голяма постройка — бяла на цвят със светлосини кантове, — издигаща се на около шест метра от земята върху дървена основа. В навеса под къщата беше паркиран бял лексус — почти всички автомобили тук бяха бели.

Уил спря колата, слезе от нея и тръгна по стълбите към входната врата. Позвъни. От другата страна на орнаментираното стъкло се появи една фигура и тръгна към него.

Той отстъпи назад. Избърса длани в дънките си. Потеше се. Трябваше да се облече малко по-подходящо за това време, но не беше очаквал във Флорида да е толкова топло. Не и на Коледа.

— Джон, Джон, Джон, Джон — мърмореше си под нос.

Вратата се отвори.

На прага застана една дама. Беше на повече от петдесет, но явно имаше желанието и парите да се грижи за себе си, защото приличаше на поостаряло ехо на млада жена — определено беше възрастна, но не и стара. Косата й беше къса и преобладаващо бяла, само че лицето й изглеждаше прекалено жизнено за този цвят, както при Стив Мартин. Беше я оформила във висока прическа — Уил свързваше този стил с майките от предградията. Всъщност тази жена изглеждаше точно така — като богата майка.

— Джон Бианко — посрещна го тя.

— Здрасти, Кати — отвърна Уил. — Как си?

— Изненадана съм да те видя. Смятах, че имаме сделка. За всички ни ще е по-безопасно, ако поддържаме контакт само онлайн.

— Ще останеш доволна, че съм се отбил.

Кати се усмихна.

— Е, разбира се, Джон. Вече съм.

Жената отстъпи настрани и го покани да влезе.

Антрето водеше до просторна дневна с огромни прозорци, които предлагаха невероятна гледка към плажа и Мексиканския залив. Вентилаторите на тавана, окачени на поне шест метра височина, се въртяха мързеливо. Украсата разчиташе изцяло на ракитата. Всичко беше подбрано с много вкус и изглеждаше скъпо.

Кати посочи едно канапе в центъра на стаята и Уил се разположи на него.

— Искаш ли нещо за пиене?

Той поклати глава. И преди беше пил с Кати Дженкинс, затова предпочиташе да остане трезвен. Можеше да се напие по-късно в хотела, ако имаше желание — а такова определено не липсваше. Щеше да празнува.

— Е, аз ще си налея нещо — каза Кати. — Нали мина обяд?

Тя отиде до малкия бар в единия край на стаята. Взе си голяма чаша, сложи три кубчета лед от минибара и останалото допълни с водка.

Уил се опули насреща й. Кати извади кутия натурален сок от боровинки и я размаха пред него.

— За цвят — рече тя и сипа не повече от една лъжица в чашата си.

Разбърка течността с дълга, тънка лъжица и отпи от коктейла.

— Ах, да, чудесна напитка. — Погледна Уил. — Сигурен ли си, че не искаш нищо?

— Добре съм си, благодаря — отвърна той.

Кати отиде до един от фотьойлите и седна. Кръстоса грациозно крака и приглади памучния си панталон в кремав цвят. Взе си подложка от един кош до масичката за кафе пред дивана и остави питието си на нея.

След като редът беше възстановен, тя погледна Уил и изви перфектно оформената си вежда.

— Е? — прикани го тя.

— Беки ще идва ли?

— Съвсем скоро трябва да е тук. Обади ми се точно преди да пристигнеш. Имало много трафик по пътя от Форт Майърс.

— Нека я изчакаме. Сигурен съм, че ще иска да чуе онова, което имам да ви казвам.

Кати отпи от питието си.

Дамите от Флорида. Жените, които беше „срещнал“ онлайн в Тъмната мрежа след насоката на негов приятел клавирист, разровил се дълбоко из дебрите й в опит да намери екзотични фармацевтични продукти.

Не беше никак трудно — трябваше само да изтегли определен софтуер, уеб браузър, който анонимизира собствените ти сърфирания из интернет и ти позволява да се свържеш със сайтове, скрити от всеизвестните търсачки. Единият беше Тог, а другият 12Р и постоянно се появяваха нови, които обещаваха по-добър достъп до скритите кътчета на мрежата и по-високо ниво на сигурност, когато се озовеш там.

Адресите на сайтовете не бяха стандартно URL — те бяха просто последователност от букви и цифри, почти като код. Ако не знаеш точно къде трябва да отидеш, никога няма да стигнеш. Приятелят клавирист на Уил му даде няколко линка до местата, в които се мотаеха тези „консултанти по сигурността“ — въпросните хора бяха по-скоро престъпници, от онези, които ровеха из „Амазон“, „Експедия“ и други подобни сайтове гиганти за електронна търговия и крадяха номерата на кредитни карти, които след това продаваха за хиляди долари всяка. Или пък търсеха уязвими точки в сигурността на правителствени и корпоративни сайтове, като се надяваха да продадат „стоката“ си за повече пари, обикновено на самата жертва. Или пък предлагаха услугите си за специални проекти — целенасочени атаки по сайтове и мрежи, които клиентите им искаха да бъдат изкарани от играта.

Уил се опита да комуникира с тези хора, но не беше никак лесно. Повечето бяха от Източна Европа и се налагаше да преодолява сериозна езикова бариера, подсилена от липсата на каквото и да било доверие.

Накрая успя да намери индивид, на име Грандамата, който развиваше активна дейност, говореше (пишеше) на перфектен английски и беше съгласен да се срещне с него.

Започнаха преговори. Уил влезе в ролята на Джон Бианко, един от няколкото служители на Оракула — мистериозен човек, който може да предвижда бъдещето. След тези думи нещата едва не приключиха — скептицизмът на Грандамата направо струеше от компютърния екран, сякаш Уил стоеше пред фурна с отворен капак, — но успя да накара Дамите да му повярват по същия начин, по който убеди Хамза. Даде им предсказание, което щеше да се сбъдне през следващите няколко дни, и просто го изчака да мине.

Отказ да повярват, психологическа травма, отричане, приемане и след това дълги преговори, докато накрая не се стигна до споразумение — Кати и партньорката й Беки Шъбман, другата Дама от Флорида, щяха да създадат поредица от протоколи, които да позволят на Оракула да осъществи четири специфични задачи. Те бяха: да сподели няколко предсказания със света, от време на време да добавя нови, да получава имейли и в даден момент да накара всичко да изчезне безследно. Операцията трябваше да е напълно защитена и непробиваема и да не изисква ежедневна поддръжка от страна на Дамите от Флорида, Оракула или някой друг.

След три седмици жените представиха плодовете на своя труд. Системата, създадена от тях, не разчиташе на криенето на сървър в хранилище за данни зад множество пластове сериозно криптиране, на качването на Сайта в някоя юрисдикция по света, осигуряваща безопасността на личните данни, или пък на който и да е от другите стандартни методи за защита на информацията. Всеки от по-горните варианти можеше да бъде хакнат с малко повече време и усилия, което изобщо не беше приемливо.

Вместо това Дамите изпратиха Уил в интернет кафене и му казаха да си изтегли Тор браузър. Чрез него той създаде еднократен фалшив акаунт за безплатна имейл услуга, която използва, за да отвори съответстващ му фалшив акаунт в туитър. Така успя да качи първите предсказания в пейстбин клонинг, който Дамите бяха кодирали сами — приличаше на анонимно новинарско табло, което се виждаше от всички с интернет връзка, но можеше да се обновява само ако разполагаш с криптиращ ключ.

Ключът за този бин се променяше на всеки десет секунди и можеше да бъде установен единствено чрез употребата на алгоритъм, базиран на ключова фраза, която Уил сам беше избрал — първия ред от втория куплет на песента Little Wing на Хендрикс. Тези шестнайсет думи бяха използвани за основа на криптиращия ключ, който беше дълъг около сто символа и постоянно се изменяше — вече толкова се различаваше от оригиналния код, че беше невъзможно да го възстанови по обратния път.

В крайна сметка всичко бе сработило според обещаното. Името на Оракула си остана най-добре пазената тайна в света.

В замяна на добрата си работа Дамите получиха огромна сума пари, но не това беше най-важното. Имаше и бонус — обещание за предсказание, което да спаси живота и на двете.

Уил все още се чувстваше зле заради това. Нямаше никакво предсказание. Не знаеше абсолютно нищо за бъдещето на Дамите от Флорида. Просто трябваше да им предложи награда, която да му осигури пълната им лоялност — такава, каквато никой друг не беше способен да им даде. Останалите можеха да ги примамят с милиарди, за да предадат Сайта, но само на Оракула му беше по силите да им предостави бъдещето.

Когато всичко приключеше и се увереше, че повече няма да има нужда от тях, Уил възнамеряваше да им каже да избягват Албакърки на определена дата. Така щяха да останат в Ню Мексико живи и здрави, а Оракула отново щеше да е познал.

Входната врата се отвори. Беки Шъбман влезе в къщата, придружена от гореща и влажна въздушна експлозия. Тя затвори вратата и отиде право при Уил. Беки винаги вървеше като брулена от вихрушка.

— Джони Би! — възкликна тя и протегна ръка. — Пазиш ли града от лошите?

Уил пое ръката й и веднага беше издърпан от дивана в мечешка прегръдка. Жената го пусна след няколко секунди, след което седна до Кати и погледна наполовина изпития коктейл в ръката й.

— Виждам, че тази сутрин не си губиш времето.

— Желаеш ли питие? — попита домакинята.

— Разбира се, направи ми едно смути — отвърна Беки.

Кати стана, взе водката със себе си и изчезна в кухнята.

— Колко време ще останеш, Джони? — поинтересува се Беки.

— Вероятно само една вечер. Трябва да се връщам.

— Лошо. Имам дъщеря, в която ще се влюбиш.

— Вече ми спомена — отвърна Уил. — Много пъти.

Беки изпръхтя. От кухнята се разнесе воят на блендера.

Жената кръстоса глезени и се отпусна върху възглавниците на дивана.

— Трябва да призная, че последните предсказания, които вашето момче качи на Сайта, много ми харесаха. Предупрежденията. Ще помогнат на доста хора. Сигурна съм, че ще спасят животи. Накараха ме да се гордея, че съм част от организацията.

— Мен също — отговори Уил. — Мен също.

Той не знаеше много за миналото на Дамите от Флорида. Явно се бяха срещнали, когато съпрузите им бяха починали с няколко месеца разлика един от друг. Запознали се в доброволческа група в музея на Форт Майърс и незнайно как, съвсем скоро се оказали партньорки в бизнеса с компютърната сигурност. Уил нямаше представа какво точно върши Беки — повече от очевидно беше, че Кати е техническият гений. През 80-те е била една от малкото жени инженери в лабораторията на „Ксерокс“, ПАРК, работили над изграждането на гръбнака на световната мрежова инфраструктура, голяма част от която стои в основата на днешния интернет. От друга страна, Беки беше класическата вдовица от Лонг Айлънд. Съпруга и майка през по-голямата част от живота си, преместила се във Флорида, след като децата й бяха завършили колеж.

Кати се завърна от кухнята с висока чаша с някаква розова течност. Подаде я на партньорката си и седна до нея. Уил премести поглед от едната към другата жена. Беки Шъбман приличаше на бяла Шърли Хемфил^[1], а Кати Дженкинс винаги му напомняше на Джаки О.^[2].

Дамите въобще не си приличаха. Бяха като разбит стар шевролет пикап и винтидж ферари. Някак обаче вършеха страхотна работа заедно. Кати не вземаше никакви решения, независимо колко дребни, ако преди това не ги беше съгласувала с неподражаемата госпожа Шъбман.

— Добре, Джон — каза Кати. — Тук сме. Защо дойде?

Уил бръкна в джоба си и извади две картички с идентична дълга поредица от цифри, отпечатана на тях. Пресегна се над масичката за кафе и подаде по една на всяка от Дамите. Те ги погледнаха и вдигнаха объркано очи към него.

— Какво е това? — попита Беки.

— Номерата на сметки в банка на Каймановите острови. Всяка от вас има отворена такава там. С по пет милиона долара вътре.

Жените се оцъклиха в синхрон пред Уил.

— За какво, по дяволите? — учуди се Беки. — Вече ни плати.

Той кимна.

— Оракула прочете докладите по сигурността, които изпратихте. Знаем, че някои хора се опитват да получат достъп до Сайта. Правителства, големи корпорации. Само че не са успели. Все още сме в безопасност. Вие двете вършите чудесна работа и си заслужихте бонусите. Весела Коледа!

— Аз съм еврейка. Но благодаря — отвърна Беки и се опули срещу картичката в ръката си.

Кати стана и остави своята на масичката за кафе. Отиде до бара и започна да приготвя ново питие.

— Маслина или лимон, Джон? — попита тя.

Уил въздъхна.

— Лимон.

Кати се върна с пълна догоре чаша с водка мартини, на чието дъно мързеливо се поклащаше резенче лимон. Подаде я на госта си.

— Така значи — отбеляза жената и вдигна своята чаша.

С Уил се чукнаха и отпиха от питиетата си. Неговото беше леденостудено, стипчиво и изключително силно. Първата глътка му дойде добре, а всяка следваща щеше да е още по-приятна.

— Не се оплаквам, Джони, но това ли е единствената причина, поради която дойде тук? Имам предвид, че можеше да ни се обадиш по телефона.

Уил отпи още една глътка. Превъзходно питие.

— Колко пъти в живота си си давала на някого пет милиона долара? — попита той. — Това е задача, която трябва да се свърши очи в очи. Исках да ви видя физиономиите.

Уил остави чашата си на масичката за кафе.

— Но наистина има още нещо. Цялата тази работа с Оракула и Сайта… — Той си пое дълбоко въздух и се почувства някак по-лек дори след изричането само на тези думи — … е към своя край. Исках да обсъдим логистиката лично. Ще има ли някакъв проблем да затворим Сайта, когато моментът настъпи?

Кати и Беки се спогледаха.

— Не — отвърна първата. — Просто е. Можеш да го свалиш по всяко време. Освен това разполагаш с кодовете, с които да пуснеш програмата за изтриване, която написах за теб. Стартираш ли я веднъж, имейл системата ще спре, а тя е единствената твърда точка за контакт. Дори някой да успее да го проследи по някакъв начин, пак няма да стигне до вас, освен ако не се намирате физически на мястото, когато лошите те открият.

— Едва ли — заяви Уил. — Оракула вече няма нужда от него. Значи, няма да бъде оставена никаква следа? Абсолютно нищо?

— Нищо, точно както поиска. Няма начин да го проследят до твоите хора, ако Оракула е следвал правилата. Всичко да е анонимно, със случайни точки за достъп и така нататък?

— Разбира се — отвърна Уил.

— В такъв случай, Джон — намеси се Беки, — за разлика от Кати по време на обучението й в колежа, всичко изглежда непробиваемо.

Жената се ухили и погледна партньорката си, която само сви рамене и вдигна чашата до устните си.

— Е, така си беше — призна Кати.

Беки се обърна към Уил. Усмивката й беше помръкнала.

— Мога ли да те попитам защо планирате да сложите край на всичко? Да не би Оракула да смята… да не би нещо да е на път да се случи?

Уил погледна Дамите от Флорида. И двете видимо се напрегнаха при този въпрос. След всичко, което Оракула беше направил за тях, продължаваха да се страхуват от него.

— Нищо няма да се случи — отвърна той. — Просто е време да прекратим операцията.

— Нали и ние ще се сдобием с предсказанието си? Онова, което Оракула обеща да ни даде?

— Разбира се. В мига, в който Сайтът престане да работи, ще го получите.

Дамите се отпуснаха доволни. Уил вдигна чашата си с Мартини и я пресуши. Стана.

— Само едно ли, Джони? Я стига. Остани още малко — прикани го Беки.

— Благодаря, но трябва да потеглям. Утре имам ранен полет за хващане. Просто ще се разходя по плажа, за да си прочистя главата, преди да се върна във Форт Майърс.

Уил излезе от къщата, като преди това прегърна набързо Беки Шъбман и получи леко кимване от страна на Кати.

Спря се на алеята и си пое дълбоко въздух. Вдъхна — почти вкуси — влажния и солен аромат на океан и зеленина. На живот.