Чарлс Соул
Годината на Оракула (26)

Глава 26

Стафман изпитваше сериозна болка в ръцете, чувстваше сухожилията си изпънати до краен предел. Не искаше нищо повече от това да спре да работи на клавиатурата, да потопи длани в гореща вода и да изпие половин бутилка ибупрофен. Но всеки път, в който вдигнеше пръсти от клавишите, ботнетът му затваряше друга част от електрозахранването по света. Всяко спиране на тока означаваше, че все по-малко компютри работят над пробива в системата на Оракула и че ще се наложи да поддържа по-дълго разпространилия се вирус с агонизиращите си пръсти.

Погледна лентата на състоянието вдясно на монитора. Деветдесет и девет процента.

На Стафман му бяха необходими почти четири часа, за да пробие защитата на Оракула. Въпреки положените усилия, повече от половината от световната карта на монитора му беше почерняла, а останалата част грееше в гневно червено, подобно на въглени, които почти бяха изгорели. Цялото Американско източно крайбрежие беше потънало в мрак, както и цяла Южна Америка, Австралия и части от Африка. Професорът беше успял да опази значителна част от Азия, САЩ и Европа заради голямата им концентрация на компютърна мощ. Загубата на Африка беше неприятна, но лесно прежалима — само в Сан Франциско имаше повече компютри, отколкото на целия континент.

Тренера седеше от лявата му страна. Никой от двамата не беше проговарял от известно време. През първите няколко часа от работата на Стафман тя му осигуряваше помощта си — носеше му вода (макар че десетте секунди, за които я изпи, доведоха до загубата на Бразилия) или му напомняше за свободата, която щеше да получи с всичките заслужени пари, ако намереше името на Оракула. След това обаче просто седна и се загледа във водещата се битка.

Професорът постоянно се сещаше за нови последствия, които вирусът му щеше да причини, независимо че даваше всичко от себе си да не мисли за тях и да се съсредоточи върху настоящата задача.

Изследователски проекти, намиращи се по средата на развитието си, трябваше да започнат от нулата, което щеше да струва бог знае колко време и пари.

Критичните хирургически операции почти винаги бяха провеждани с помощта на компютри и освен ако докторите не бяха изключително добри, хора щяха да умрат на операционните маси, когато машините на болниците заработеха за Стафман.

Правителствата щяха да изгубят голяма част от мониторинговата си мощ, както и способността си да комуникират с военните си части. Някои щяха да предположат, че са подложени на нападение, и щяха да отвърнат.

И така нататък, в стотици различни пермутации. Брилянтният му ум осигуряваше приблизителни стойности на това колко души убиваше с всяко натискане на бутона.

— Готово — оповести Тренера.

Лентата на състоянието на десния монитор беше стигнала до сто процента и бе изчезнала, заменена от команден ред с бавно примигващ курсор.

— Благодаря на Бога — каза Стафман с пресипнал глас.

Той заработи с максималната бързина, на която изморените му пръсти бяха способни, за да нареди на ботнета да върне контрола обратно на оригиналните мрежи. На средния монитор започнаха да се появяват жълти и зелени петна. Първоначално бяха просто точици върху морето от червено, но се разпространяваха стремително под заповедите на професора.

Стафман предпазливо вдигна ръце от клавиатурата. Сви ги много внимателно и тъпата болка се превърна в заслепяваща агония. Той простена.

— Сработи ли? — попита Тренера.

— Моля те, дай ми секунда — отвърна изтощено професорът.

Беше толкова изтормозен, че трябваше да помисли за момент, за да си спомни смисъла на цялото упражнение.

Погледна десния монитор и прелъстителния му примигващ курсор, който обещаваше да му разкрие Тайните на Оракула само ако можеше да пренебрегне за още малко болката в ръцете си. Пое си дълбоко въздух и отново се зае с клавиатурата.

— Да, сработи — потвърди Стафман. — Вътре съм. Нека видим какво точно намерихме.

Пръстите му отново затанцуваха, доста по-бавно от преди, защото се бяха вдървили.

— Хмм — изненада се професорът.

— Хмм?

В гласа на Тренера се усещаше нетърпение.

Стафман извърна поглед от монитора.

— Тук… ах, тук няма нищо, Тренер — отвърна той немощно.

Жената хвана очилата си и ги бутна по-нагоре. След малко свали тънката си ръка и остави очилата да се върнат на предишната си по-долна позиция.

— Обясни — нареди тя със стоманен глас.

Всякакви претенции, че не са господар и роб, бяха изчезнали.

Стафман преглътна.

— Пробих защитата на Оракула. Всеки имейл, който е получил от Сайта, трябва да е тук… предполагах, че ще има и друго. Може би файлове. Информация. Някаква следа. Но… няма нищо. Просто празно пространство. И при това е малко. Около шестнайсет мегабайта, което е направо нелепо. Подобно на…

Професорът рязко млъкна.

— Стафман? — подкани го Тренера. — Да не би да намери нещо?

— Може би — отвърна той и отново заработи трескаво на клавиатурата.

Беше забравил за болката в ръцете си. Накрая се облегна доволно на стола си.

Посочи към монитора.

— Трябва да отидем в Ню Джърси.