Кен Фолет
Полетът на стършела (8)

Седма глава

Харалд си мислеше, че Тигровата пеперуда е най-красивата машина, която е виждал. Приличаше на пеперуда, готова за полет, горното и долното крило се разперваха широко, мъничкият колесник почиваше леко на тревата, а дългата опашка стърчеше назад. Времето бе хубаво, със слаб бриз и малкото самолетче трепереше на вятъра, сякаш нетърпеливо да полети. Имаше само един двигател на носа, който задвижваше голямата, боядисана в кремаво перка. Зад двигателя се намираха два открити кокпита, един пред друг.

Това беше братовчед на разнебитения Стършел, който беше видял в изоставения манастир на Кирстенслот. Двете машини много си приличаха, само че Стършелът бе със закрита кабина с две седалки, поставени една до друга. Все пак той изглеждаше доста окаяно, килнат на една страна върху счупения си колесник, с разкъсано и изцапано с масло платно и раздрана тапицерия. Тигровата пеперуда изглеждаше весела, с ярка нова боя на фюзелажа и слънчеви отблясъци, които играеха по предното стъкло. Опашката й опираше в земята, а носът бе вирнат нагоре, сякаш душеше въздуха.

— Нали виждаш, че крилете са плоски отдолу и извити отгоре — каза брат му, Арне Олуфсен. — Когато самолетът се движи, въздухът над крилото е принуден да се движи по-бързо от този отдолу. — Той се ухили с онази сгряваща усмивка, която караше хората да му прощават всичко. — По причини, които никога няма да разбера, това издига самолета от земята.

— Създава се разлика в налягането — рече Харалд.

— Точно тъй — отвърна сухо Арне.

Випускниците на Янсборг Скуле бяха на целодневно посещение в армейската авиационна школа във Водал. Развеждаха ги Арне и приятелят му Паул Кирке. Армията се надяваше на нови попълнения, защото трудно успяваха да убедят умни млади мъже да се присъединят към въоръжени сили, които всъщност нищо не вършеха. На Хейс, който имаше армейско минало, му се щеше всяка година по един-двама от неговите възпитаници да стават военни. За момчетата това посещение беше приятна почивка от изпитите.

— Шарнирните повърхности на долните криле се наричат елерони — обясни Арне. — Те са свързани с кабели към контролната конзола, която понякога се нарича лост за управление, по причини, които сте твърде млади да разберете. — Пак се усмихна. — Когато лостът се движи наляво, левият елерон се движи нагоре, а десният надолу. Така самолетът се накланя и завива наляво. Наричаме го вираж.

Харалд беше впечатлен, но искаше да влезе и да полети.

— Ще видите, че задната част на опашката също е с шарнири — продължи Арне. — Нарича се опашен стабилизатор и насочва самолета нагоре или надолу. Дърпате лоста назад и стабилизаторът се накланя нагоре, като свежда опашката и самолетът се издига.

Харалд забеляза, че върху опашката също има крило.

— Това за какво е? — попита той и го посочи.

— Това е кормилото, контролира се с двата педала над пода на кокпита. Действа по същия начин като руля на кораб.

— А защо ви трябва кормило? — попита Мадс. — Нали с елероните променяте посоката.

— Добър въпрос! — възкликна Арне. — Показва, че слушаш. Но не можеш ли да се сетиш и сам? Защо ни е притрябвало кормило, когато си имаме елерони?

— На пистата не можеш да използваш елероните — обади се Харалд.

— Защото…?

— Защото крилете ще се ударят в земята.

— Правилно. Използваме кормилото, докато маневрираме на пистата, защото не можем да наклоним крилете, ще се ударят в земята. Използваме го и във въздуха, за да контролираме нежеланите странични движения на самолета, които се наричат отклонение от курса.

След това петнадесетте момчета, дошли на обиколка в авиобазата, изслушаха лекция за възможностите, заплащането и обучението в армията. После обядваха с група млади начинаещи пилоти. Сега всички копнееха за индивидуалния урок по летене, който им бе обещан като гвоздей в програмата. Пет Тигрови пеперуди бяха строени на тревата. Датските военни самолети официално не летяха от началото на окупацията, но имаше и изключения. На авиошколата бе позволено да дава уроци с безмоторници, а за днешното упражнение с Тигровите пеперуди бе издействано специално разрешение. В случай обаче, че на някого му хрумнеше да прелети с Тигрова пеперуда чак до Швеция, два изтребителя „Месершмит“ Ме 109 чакаха на пистата, готови за преследване и стрелба по евентуалните бегълци.

Паул Кирке пое задълженията на Арне.

— Искам да погледнете в кокпита, един по един — рече той. — Стойте на черната линия на долното крило. Не стъпвайте никъде другаде, иначе ще пробиете тъканта и няма да можете да полетите.

Тик Духвиц беше пръв.

— Вляво виждаш сребристия дросел, който контролира оборотите на двигателя, по-надолу е зеленият лост за балансиране, който пък е свързан с пружина, която контролира опашния стабилизатор. Ако балансирането е правилно, самолетът трябва да продължи да лети изравнен дори когато махнете ръка от лоста.

Харалд влезе последен. Беше му много интересно въпреки спомена за арогантността, с която Паул беше отвел Карен Духвиц на разходка с велосипеди.

Щом слезе от самолета, Паул попита:

— Е, какво мислиш?

Харалд сви рамене.

— Изглежда просто.

— Тогава може да летиш пръв — рече Паул с усмивка.

Останалите се засмяха, но Харалд беше доволен.

— А сега всички да се екипират — нареди Паул.

Върнаха се в хангара и облякоха авиаторските костюми — цели гащеризони, които се закопчаваха отпред. Раздадоха им шлемове и очила. За неудоволствие на Харалд, Паул реши да му помага.

— За последно се видяхме в Кирстенслот — рече той, докато нагласяше очилата му.

Харалд кимна рязко, не искаше да си спомня. И все пак не спираше да се чуди какви са отношенията им с Карен. Дали само се виждаха, или имаше и нещо повече? Тя страстно ли го беше целунала и позволи ли му да докосне тялото й? Дали са говорили за брак? Дали спят заедно? Не искаше да мисли за всичко това, но не можеше да се сдържи.

Когато бяха готови, първите петима ученици се върнаха на пистата, всеки придружен от пилот. Харалд се надяваше да лети с брат си, но отново бе избран от Паул. Той като че ли искаше да се опознаят по-добре.

Механик с изцапан с машинно масло гащеризон зареждаше самолета с гориво, застанал на един крак на подсилената ивица. Резервоарът беше в центъра на горното крило, над предната седалка — доста притеснително положение според Харалд. Дали щеше да може да забрави, че над главата му има литри запалимо гориво?

— Първо предполетна проверка — рече Паул. Наведе се към кокпита. — Проверяваме дали магнетите^[1] са изключени и дроселът е затворен. — Погледна към колелата. — Клиновете са на място. — Започна да рита гумите и размърда елероните. — Спомена, че си работил на новата немска база в Санде — рече той небрежно.

— Да.

— Какво точно?

— Обща работа — копах дупки, бърках бетон, носех тухли.

Паул мина към задната част на самолета и провери как се движи стабилизаторът.

— А разбра ли какво е предназначението на това място?

— Не, тогава не. Щом приключихме с грубия строеж, всички датски работници бяха освободени и дойдоха немци. Но съм почти сигурен, че става дума за някаква радиостанция.

— Мисля, че го спомена миналия път. Но как разбра?

— Видях оборудването.

Паул го изгледа остро и Харалд осъзна, че това не е невинен разговор.

— Нима се вижда отвън?

— Не. Базата е оградена и охранявана, а съоръжението е скрито зад дървета, освен откъм морето, а достъпът до тази част на плажа е забранен.

— Тогава как си го видял?

— Бързах да се прибера и за по-пряко минах през базата.

Паул клекна зад кормилото и провери бекила на опашката.

— Е, и какво видя?

— Голяма антена, най-голямата, която съм виждал, може би един квадратен метър, на въртяща се база.

Механикът, който зареждаше самолета с гориво, го прекъсна:

— Готови сме, когато кажете, сър.

— Готов ли си да полетиш? — обърна се Паул към Харалд.

— Отпред или отзад?

— Новаците винаги сядат отзад.

Харалд се качи в кокпита. Трябваше да стъпи върху седалката и после се свлече надолу. Кокпитът беше тесен и той се зачуди как влизат вътре дебели пилоти, после осъзна, че няма дебели пилоти.

Заради вирнатия нос на самолета не виждаше нищо напред, само ясно синьо небе. Трябваше да се наведе настрани, за да види пистата.

Сложи крака на гумените педали и хвана с дясната си ръка лоста за управление. Размърда го пробно настрани и видя, че елероните се движат нагоре-надолу. С лявата ръка докосна дросела и тримера.

На фюзелажа точно до кокпита имаше два малки бутона и той предположи, че са двата превключвателя на магнетите.

Паул се наведе към него, за да нагласи предпазните колани.

— Този самолет е проектиран като учебен, затова лостовете за управление са дублирани — рече той. — Докато аз го управлявам, ти отпусни леко ръце и крака върху лостовете и педалите, за да усетиш как ги движа. Ще ти кажа кога да поемеш.

— А как ще разговаряме?

Паул посочи една разклонена гумена тръбичка, която приличаше на лекарски стетоскоп.

— Това служи подобно на тръбата за разговаряне от разстояние на корабите. — Той показа на Харалд как да свърже краищата със слушалките на шлема си. Другият край на тръбата беше пъхнат в алуминиева тръба, която без съмнение водеше към предната кабина. По друга тръбичка с мундщук се говореше.

Паул се качи на предната седалка. След миг Харалд чу гласа му по тръбата.

— Чуваш ли ме?

— Високо и ясно.

Механикът отстъпи вляво от самолета и започна да крещи въпроси към Паул, който му отговаряше по същия начин.

— Готови ли сте за излитане, сър?

— Готови за излитане.

— Гориво заредено, превключватели изключени, дросел затворен?

— Гориво заредено, превключватели изключени, дросел затворен.

Харалд очакваше механикът да завърти перката, но той се премести от дясната страна на самолета, отвори един капак на фюзелажа и започна да бърника нещо по двигателя — Харалд предположи, че го настройва. После механикът затвори панела и се върна при носа.

— Всмукване, сър — рече той и дръпна едно от витлата на перката надолу. Повтори това три пъти и Харалд предположи, че така се вкарва гориво в цилиндрите.

Механикът посегна към долното крило и натисна двата малки бутона точно до кабината на Харалд.

— Дроселът готов ли е?

Харалд почувства как лостът помръдва напред със сантиметър под дланта му, а после Паул каза:

— Готов е.

— Контакт.

Паул протегна ръка и натисна превключвателите в своя кокпит.

Механикът отвън отново завъртя перката, но този път бързо отстъпи назад. Двигателят заработи и перката се завъртя. Чу се рев и малкият самолет потрепери. Харалд внезапно усети особено осезаемо колко лека и крехка е тази машина и донякъде с ужас си спомни, че не е направена от метал, а от дърво и лен. Вибрациите не бяха като на автомобил, дори като на мотоциклет, който се усещаше по-солиден и стабилен в сравнение със самолета. Сякаш се катериш по младо дръвче и усещаш как вятърът люлее крехките клони.

Харалд чу гласа на Паул в шлема си.

— Трябва да изчакаме двигателят да загрее. Ще отнеме няколко минути.

Харалд се замисли за въпросите на Паул относно базата в Санде. Това със сигурност не беше празно любопитство. Паул го разпитваше с някаква цел. Искаше да разбере каква е стратегическата функция на базата. Защо? Да не би да участваше в тайно съпротивително движение? Какво друго може да е?

Ревът на двигателя стана по-висок и Паул изключи магнетите и ги включи отново — вероятно още една предполетна проверка. После ревът спадна до лениво ръмжене и Паул най-сетне даде знак на механика да махне клиновете от колесника. Харалд усети как самолетът се накланя и поема напред.

Педалите под краката му се раздвижиха, когато Паул използва кормилото, за да насочи самолета по тревата. Завиваха към пистата, която беше маркирана с малки флагчета. Обърнаха се по посока на вятъра и спряха, а Паул каза:

— Още няколко проверки, преди да излетим.

За пръв път на Харалд му хрумна, че това, което предстои, всъщност е опасно. Брат му летеше от години, без да претърпи нито един инцидент, но други пилоти бяха катастрофирали, някои дори загинаха. Каза си, че хората загиват и при катастрофи с коли и мотоциклети, както и в морето — но това не го успокои особено. Наложи си да спре да мисли за опасностите. Нямаше да се паникьоса и да се изложи пред целия клас.

Внезапно лостът на дросела под ръката му се плъзна плавно напред, ревът на двигателя се засили и Тигровата пеперуда нетърпеливо пое по пистата. След няколко секунди лостът за управление се отдалечи от коленете му и той усети как се накланя леко напред, а опашката зад него се издига. Малкият самолет набираше скорост, тракаше и се клатушкаше над тревата. Кръвта на Харалд сякаш се смръзна от вълнение. После лостът се върна назад под ръката му, самолетът подскочи от земята и вече бяха във въздуха.

Беше вълнуващо. Издигаха се стабилно. От едната страна Харалд видя малко селце. В пренаселена Дания нямаше много места, откъдето да не се виждат селца. Паул зави надясно. Щом усети, че се накланя настрани, Харалд едва потисна паническата мисъл, че ще изпадне от кокпита.

За да се успокои, се загледа в уредите. Оборотомерът показваше две хиляди оборота в минута, а скоростта им беше деветдесет и пет километра в час. Бяха достигнали височина от три хиляди метра. Иглата на жироскопа сочеше право нагоре.

Самолетът се изправи и изравни. Лостът на дросела помръдна назад, а ревът на двигателя стана по-нисък, оборотомерът показваше хиляда и деветстотин оборота в минута.

— Държиш ли лоста? — попита Паул.

— Да.

— Провери линията на хоризонта. Вероятно минава през главата ми.

— От ухо до ухо.

— Когато ти предам управлението, искам просто да поддържаш крилете изравнени и хоризонтът все така да минава между ушите ми.

— Добре — отвърна Харалд, беше доста нервен.

— Сега ти управляваш.

Харалд усети как самолетът оживява под ръцете му и всяко негово движение се отразява на полета. Линията на хоризонта падна към раменете на Паул и това означаваше, че носът се е издигнал. Харолд осъзна, че от почти неосъзнатия страх да не се спуснат към земята е дръпнал лоста към себе си. Върна го обратно напред и със задоволство установи, че хоризонтът се издига към ушите на Паул.

Самолетът се килна настрани и зави. Харалд усети, че губи управление и ще паднат.

— Какво става? — извика той.

— Просто порив на вятъра. Коригирай, но не твърде много.

Борейки се с паниката, Харалд дръпна лоста в противоположна на накланянето посока. Самолетът се килна на другата страна, но това поне му даде усещане за контрол и той коригира отново със съвсем леко движение. После видя, че пак се издигат, и свали носа. Трябваше да се концентрира и да реагира и на най-лекото движение на самолета, за да го поддържа в курса. Всяка грешка можеше да ги запрати към земята.

Паул заговори и Харалд се ядоса от тази намеса.

— Много добре се справяш. Започваш да му хващаш цаката.

Харалд знаеше, че му трябват поне година-две практика.

— Сега натисни леко педалите на кормилото с двата крака — рече Паул.

Харалд беше напълно забравил за краката си.

— Добре — отвърна той грубо.

— Виж жироскопа.

Харалд искаше да му каже: „За бога, как едновременно да гледам уредите и да управлявам самолета?“ Но се принуди да откъсне очи от хоризонта за миг и да погледне към панела с инструментите. Иглата още беше в позиция дванадесет часа. Той пак погледна към хоризонта и установи, че е вдигнал носа. Коригира.

— Когато вдигна крака от педалите, ще усетиш, че носът ще се наклони наляво-надясно от турбуленцията. Ако не си сигурен, погледни индикатора. Когато самолетът се накланя наляво, иглата ще се движи надясно, което е знак, че трябва да натиснеш десния педал, за да коригираш.

— Добре.

Харалд не усети никакво движение, но след няколко секунди, когато успя да хвърли поглед към индикатора, видя, че самолетът се накланя настрани. Натисна педала на кормилото с десния крак. Иглата не помръдна. Натисна по-силно. Тя бавно започна да се накланя назад към централна позиция. Харалд вдигна поглед и видя, че леко се спускат. Дръпна лоста назад. Провери пак жироскопа, иглата не помръдваше.

Щеше да изглежда лесно и просто, ако не беше на четири хиляди и петстотин метра над земята.

— А сега опитай вираж — каза Паул.

— О, мамка му.

— Първо погледни наляво, за да провериш дали няма нещо на пътя ти.

Харалд погледна наляво. В далечината видя още една Тигрова пеперуда, вероятно пилотирана от негов съученик. Това му вдъхна кураж.

— Наблизо няма нищо.

— Наклони лоста наляво.

Харалд го направи. Самолетът се наклони наляво и той отново бе обзет от паника, че ще паднат. Но самолетът започна да завива и Харалд почувства въодушевление, защото осъзна, че всъщност той управлява машината.

— При вираж носът леко се свежда — рече Паул. Харалд видя, че самолетът наистина се накланя надолу, и дръпна лоста назад.

— Гледай жироскопа — повтори Паул. — Ще направим нещо като остър завой.

Харалд провери индикатора и видя, че иглата се е преместила надясно. Натисна педала на кормилото с десния си крак. Машината отново реагира бавно.

Самолетът беше завил на деветдесет градуса и Харалд нямаше търпение да го изправи и отново да се почувства в безопасност, но Паул явно четеше мислите му — или пък всички новаци се чувстваха така в подобен момент.

— Продължавай да завиваш, добре се справяш.

Ъгълът на наклона изглеждаше опасно остър, но Харалд продължи да завива и да поддържа носа нагоре, като проверяваше индикатора на няколко секунди. С крайчеца на окото си видя един автобус да се движи по шосето под тях, сякаш нищо особено не се случваше в небето и нямаше опасност ученик от Янсборг да се стовари върху покрива му.

Беше описал почти пълен кръг, когато Паул най-сетне нареди:

— Изправи.

Харалд с облекчение наклони лоста надясно и самолетът се изравни.

— Погледни жироскопа.

Иглата се движеше наляво. Харалд натисна педала с левия си крак.

— Виждаш ли летището?

Отначало не го видя. Под него се простираха безкрайни поля, опъстрени със сгради. Нямаше представа как изглежда летището от въздуха.

Паул му се притече на помощ.

— Редица дълги бели сгради до яркозелено поле. Погледни вляво от перката.

— Да, виждам го.

— Насочи се натам, нека летището остава вляво от носа.

Досега Харалд не се беше замислял за курса, който следваха.

Всичките му усилия отиваха да поддържа самолета стабилен. Сега трябваше да прилага всичко научено и в същото време да се насочи към дома. Все трябваше да се мисли за много неща.

— Издигаш се — напомни му Паул. — Дръпни лоста на дросела с около сантиметър назад и ни свали на три хиляди метра, когато наближим сградите.

Харалд погледна висотомера и установи, че самолетът наистина се е издигнал на шест хиляди метра. При предната проверка беше на четири хиляди и петстотин. Дръпна лоста на дросела и натисна лоста за управлението леко напред.

— Наклони носа още малко надолу — каза Паул.

Харалд почувства, че самолетът се накланя вертикално към земята, но се насили да натисне лоста още напред.

— Добре — похвали го Паул.

Когато се спуснаха на три хиляди метра, летището беше под тях.

— Завий наляво, към другия край на онова езеро, и ни изравни успоредно с пистата — нареди Паул.

Харалд изравни самолета и погледна жироскопа.

Докато се движеше паралелно на края на езерото, дръпна лоста наляво. Този път усещането, че пропада, не беше толкова силно.

— Наблюдавай жироскопа.

Беше го забравил. Коригира веднага с крак и завъртя самолета.

— Дръпни дросела с около един сантиметър.

Харалд дръпна лоста и ревът на мотора рязко се понижи.

— Не толкова много.

Харалд бутна леко напред.

— Наведи носа.

Харалд натисна лоста за управление напред.

— Точно така, но опитай да поддържаш курс към пистата.

Харалд видя, че се е отклонил и се насочва към хангарите.

Изви леко самолета, коригира с кормилото, после го изравни отново с пистата. Но сега пък се оказа, че е твърде високо.

— Оттук поемам аз — обяви Паул.

Харалд бе решил, че Паул ще го напътства при кацането, но явно още не владееше достатъчно добре самолета за това. Почувства се разочарован.

Паул затвори дросела. Ревът на мотора рязко спадна, а Харалд се притесни, че вече със сигурност ще полетят стремително надолу, но всъщност се спуснаха постепенно към пистата. Само секунди преди да я докоснат, Паул отпусна лоста назад. Самолетът сякаш се зарея на няколко сантиметра над земята. Харалд усети как педалите не спират да се движат и осъзна, че Паул работи с кормилото, защото вече бяха твърде близо до пистата, за да сниши крилете. Най-сетне подскочиха леко, когато колесникът и бекилът на опашката докоснаха земята.

Паул излезе от пистата и пое към стоянката. Харалд беше въодушевен. Летенето се оказа дори по-вълнуващо от очакваното. Освен това беше изтощен от силната концентрация. Мислеше, че са летели съвсем кратко, но когато си погледна часовника, с изумление установи, че са били във въздуха четиридесет и пет минути.

Паул изгаси двигателя и слезе от кокпита. Харалд вдигна очилата, свали шлема, разкопча предпазните колани и с мъка се измъкна от седалката. Стъпи на подсилената ивица на крилото и скочи на земята.

— Справи се много добре — рече Паул. — Показа истински талант — също като брат си.

— Съжалявам, че не успях да го приземя.

— Съмнявам се на друго момче дори да са му позволили да опита. Да вървим да се преоблечем.

Когато Харалд свали авиаторския костюм, Паул каза:

— Ела в кабинета ми за минутка — Харалд го последва до врата с надпис „Главен инструктор“ и влезе в малка стая с кантонерка, бюро и два стола.

— Би ли скицирал онова съоръжение, което ми описа? — рече Паул съвсем небрежно, но тялото му изглеждаше сковано от напрежение.

Харалд се беше чудил дали ще повдигне пак този въпрос.

— Разбира се.

— Това е много важно, но сега не мога да ти обясня защо.

— Няма проблеми.

— Седни на бюрото. В чекмеджето има кутия с моливи и хартия. Не бързай. Направи го възможно най-добре.

— Ясно.

— Според теб колко време ще ти трябва?

— Може би петнадесетина минути. Беше тъмно, затова няма да мога да нарисувам подробности. Но си спомням ясно формата.

— Ще те оставя сам, за да не те притеснявам. Ще дойда след петнадесет минути.

Паул излезе и Харалд започна да чертае. Върна се към съботната нощ, в проливния дъжд. Спомни си кръглата бетонна стена, висока около шест стъпки. Антената представляваше мрежа от жици, която приличаше на пружина на легло. Въртящата се база беше зад кръглата стена, а от задната част на антената към една тръба излизаха кабели.

Първо начерта стената с антената над нея. Смътно си спомни, че наблизо имаше една-две подобни по форма постройки, затова скицира бегло и тях. После нарисува съоръжението без стената, за да покаже основата и кабелите. Не беше художник, но успя да изобрази точно машината, може би защото я харесваше.

Когато приключи, обърна листа и направи план на остров Санде, за да отбележи местоположението на базата и забранената част от брега.

Паул се върна след петнадесет минути. Разгледа внимателно скицата и каза:

— Отлично, благодаря ти.

— Няма защо.

Посочи допълнителните постройки, нарисувани от Харалд, и попита:

— Това какво е?

— Не знам. Не ги огледах отблизо. Но реших, че трябва да начертая и тях.

— Правилно. Само още един въпрос. Тази мрежа от жици, която вероятно е антена, плоска ли е или извита?

Харалд се замисли, не можеше да си спомни.

— Не съм сигурен. Съжалявам.

— Няма проблеми — Паул отвори кантонерката. Всички папки бяха надписани, вероятно с имената на бивши и настоящи възпитаници на школата. Той избра една с надпис „Андерсен, Х. К.“. Не беше необичайно име, но Ханс Кристиян Андерсен беше най-известният датски писател и Харалд предположи, че папката е нещо като скривалище. Паул сложи вътре скицата му и върна папката в кантонерката.

— Да отидем при другите — рече той. Тръгна към вратата и спря с ръка на дръжката. — Скицирането на германски военни инсталации е престъпление, технически погледнато. Най-добре не го споменавай пред никого — дори пред Арне.

Харалд беше смаян. Нима брат му не знаеше за това. Дори най-добрият му приятел смяташе, че не му достига кураж.

— Съгласен съм, но при едно условие — рече той.

Паул беше изненадан.

— Условие ли? Какво?

— Ще ми отговориш честно на един въпрос.

— Добре, ще опитам — сви рамене Паул.

— Има съпротивително движение, нали?

— Да — отвърна Паул, изглеждаше съвсем сериозен. След миг добави: — И ти си част от него.