Кен Фолет
Полетът на стършела (24)

Двадесет и трета глава

Немската армия разполагаше с милион коне. Повечето дивизии включваха и рота ветеринари, които се грижеха за болните и ранени животни, търсеха фураж и прибираха избягалите. Такава рота сега беше разквартирувана в Кирстенслот.

Това беше възможно най-лошият късмет за Харалд. Офицерите живееха в замъка, а около стотина мъже се настаниха в разрушения манастир. Старите галерии до църквата, в която се криеше Харалд, се превърнаха във ветеринарница за конете.

Армията беше убедена от господин Духвиц да не използва самата църква. Карен бе умолявала баща си да преговаря за това, като каза, че не иска войниците да унищожат детските й съкровища, складирани там. Господин Духвиц беше изтъкнал пред командващия офицер, капитан Клайс, че заради вехториите в църквата така или иначе не е останало много място. След като хвърли един поглед през прозореца — Харалд го нямаше, предупреден от Карен — Клайс се съгласи да я остави заключена. За компенсация поиска три стаи в замъка за офицерите и всичко беше уредено.

Немците бяха дружелюбни и любезни — и любопитни. Ремонтът на Стършела и без това беше много труден, а сега Харалд трябваше да работи и под носа на войниците.

Той свали гайките, които държаха капсулования водещ мост.

Планираше да разкачи повредения участък и да се промъкне покрай войниците, за да го отнесе в работилницата на фермера Нилсен. Ако Нилсен му позволеше, щеше да го поправи там. Междувременно невредимият трети лост с амортисьора щеше да поддържа тежестта на целия самолет.

Спирачката за колесника вероятно също беше повредена, но Харалд не смяташе да се занимава със спирачки. Те се използваха само за маневриране по пистата, а Карен беше казала, че ще се оправи и без тях.

Докато работеше, Харалд все поглеждаше през прозорците, защото очакваше всеки момент да види физиономията на капитан Клайс или на някой от тях. Клайс имаше голям нос и щръкнала напред брадичка и това му придаваше войнствено изражение. Обаче никой не се появи и след няколко минути Харалд вече държеше V-образната подпора в ръцете си.

Качи се на един сандък да погледне през прозореца. Източният край на църквата беше отчасти скрит от едно кестеново дърво, което по това време имаше много кичеста корона. Като че ли никой не се мяркаше наблизо. Харалд хвърли подпората през прозореца и скочи на земята до нея.

Отвъд дървото видя голямата морава на замъка. На нея войниците бяха опънали четири големи палатки и бяха паркирали машините си — джипове, конски вагони и цистерни с гориво. Неколцина мъже сновяха между палатките, но вече беше следобед и повечето войници бяха по задачи: водеха коне до гарата и обратно, преговаряха с фермери за слама или лекуваха болните коне в Копенхаген и други градове.

Харалд взе подпората и тръгна бързо към гората.

Щом зави зад църквата, видя капитан Клайс.

Капитанът беше едър човек с агресивно излъчване. Стоеше с кръстосани на гърдите ръце и разкрачени крака, докато разговаряше с един сержант. И двамата се обърнаха и погледнаха право към Харалд.

На Харалд буквално му се догади от страх. Нима щяха да го заловят толкова рано? Спря, искаше да се обърне, но осъзна, че бягството ще е особено уличаващо. Поколеба се, после продължи напред, като съзнаваше, че изглежда гузен и че държи част от колесника на самолет. Бяха го спипали на местопрестъплението и единственото, което можеше да направи сега, бе някак да ги заблуди. Опита се да държи подпората съвсем небрежно, сякаш носи тенис ракета или книга.

— Кой си ти? — попита го Клайс на немски.

Харалд преглътна и опита да запази спокойствие.

— Харалд Олуфсен.

— И какво носиш?

— Това ли? — Харалд чуваше ударите на сърцето си. Отчаяно се опита да измисли нещо правдоподобно. — Това е, ами… — Усети, че се изчервява, после беше спасен от внезапно вдъхновение. — Част от косачната част на машината за жътва. — Хрумна му, че необразовано датско момче не би говорило добър немски и се зачуди дали Клайс е достатъчно схватлив да забележи тази аномалия.

— Какво й има на машината? — попита Клайс.

— Ами мина над един камък и се счупи рамата.

Клайс взе подпората от ръцете му. Харалд искрено се надяваше капитанът да няма представа какво гледа. Той се занимаваше с коне и сигурно не беше запознат с частите на колесника на самолет. Харалд затаи дъх и зачака присъдата на Клайс. Той най-сетне му върна подпората.

— Добре, върви.

Харалд тръгна към гората.

Когато се отдалечи достатъчно, спря и се облегна на едно дърво. Беше преживял ужасен миг. Помисли си, че ще повърне, но успя да потисне гаденето.

Окопити се някак. Щеше да има още такива моменти. Трябваше да свиква.

Той продължи. Времето беше топло, но облачно, лятна комбинация, която беше добре позната в Дания, където нито едно място не бе достатъчно далече от морето. Когато наближи фермата, се зачуди колко ли бесен ще е старият Нилсен, задето го беше напуснал без предупреждение още след първия си работен ден.

Откри го в двора, взираше се свирепо в един трактор, от чийто двигател струеше пара.

Нилсен го изгледа враждебно.

— Какво искаш, беглецо?

Това беше лошо начало.

— Извинявай, че си тръгнах без обяснение — каза Харалд. — Извикаха ме внезапно у дома и нямах време да поговоря с теб, преди да замина.

Нилсен не го попита какъв е бил спешният случай.

— Не мога да плащам на ненадеждни работници.

Това обнадежди Харалд. Ако злият стар фермер се интересуваше само от парите, можеше да си ги задържи.

— Не искам да ми плащаш.

Нилсен само изсумтя, но като че ли злобата му понамаля.

— Какво искаш тогава?

Харалд се поколеба. Това беше трудната част. Не искаше да казва на Нилсен твърде много.

— Услуга.

— Каква?

Харалд му показа подпората.

— Искам да използвам работилницата ти, за да поправя част от мотоциклета си.

Нилсен се вгледа в него.

— Господи, голям си куражлия, момче.

Така си е, помисли си Харалд.

— Много е важно — започна да се моли той. — Може с това да ми платите за един ден работа.

— Вероятно. — Нилсен се колебаеше, явно не искаше да му помага никак, но скъперничеството му надделя. — Добре тогава.

Харалд скри въодушевлението си.

— Ако оправиш първо проклетия трактор — добави Нилсен.

Харалд изруга под нос. Не искаше да губи време с трактора на Нилсен, трябваше да оправи самолета бързо. Но май ставаше дума само за прегрял радиатор.

— Добре.

Нилсен тръгна да намери нещо друго, за което да мърмори.

Тракторът скоро спря да пуска пара и Харалд огледа двигателя. Веднага видя, че един маркуч беше прогнил там, където се съединяваше с една тръба, и водата от охладителната система изтичаше. Нямаше шанс да намери резервен маркуч, разбира се, но за щастие този беше достатъчно дълъг, затова можеше да изреже изгнилия край и да го свърже наново. Взе една кофа гореща вода от кухнята на фермата и напълни радиатора — ако пуснеше студена вода през прегрял двигател, щеше да го съсипе. Накрая запали трактора, за да е сигурен, че маркучът е стабилно закрепен. Беше.

Най-сетне отиде в работилницата.

Трябваше му някаква тънка ламарина, за да подсили счупената част на оста. Вече знаеше къде да я намери. На стената имаше четири метални лавици. Свали всичко от най-горната и подреди предметите на долните три. После свали и лавицата. С ножиците за метал на Нилсен той отряза крайчетата на лавицата и ги раздели на четири ивици.

Щеше да ги използва като шплинтове.

Стегна една ивица в менгемето и я удря с чука, докато не я изви така, че да пасне на овала на тръбата. Направи същото с останалите три ивици. После ги завари върху повредените участъци.

Отдръпна се назад, огледа творението си и каза на глас:

— Грозничко, но ще свърши работа.

Когато тръгна през гората към замъка, чуваше шумовете от лагера на войниците: мъже си подвикваха, мотори ревяха, коне цвилеха. Беше ранна вечер и войниците явно бяха приключили задълженията си. Той се зачуди дали ще успее да се вмъкне безпрепятствено в църквата.

Приближи от задната страна на манастира. В северния край на църквата един млад редник се беше облегнал на стената и пушеше. Харалд му кимна и войникът каза на датски:

— Добър ден, аз съм Лео.

Харалд опита да се усмихне.

— Аз съм Харалд, приятно ми е.

— Искаш ли цигара?

— Благодаря, друг път. Много съм гладен.

Харалд заобиколи от другата страна на църквата. Преди време беше намерил един пън и го изтъркаля под прозорците. Сега се качи на него, пъхна подпората през лишения от стъкло прозорец и я хвърли върху сандъка от вътрешната страна. Тя отскочи от него и падна на пода, а Харалд се провря в църквата.

— Здравей! — чу се глас.

Сърцето му замря, после видя Карен. Тя беше до опашката на самолета и работеше нещо по повреденото крило. Харалд вдигна подпората от пода и отиде да й я покаже.

Тогава някой каза на немски:

— Нали уж тук нямаше никого!

Харалд се извъртя рязко. Младият редник, Лео, надничаше през прозореца. Харалд се втренчи в него ужасен, като проклинаше късмета си.

— Това е склад — каза той.

Лео се провря през прозореца и скочи на пода. Харалд погледна крадешком към опашката на самолета. Карен беше изчезнала. Лео се огледа, повече с любопитство, отколкото с подозрение.

Стършелът беше покрит от перката до кабината и крилете му бяха сгънати назад, но фюзелажът се виждаше, а опашката се забелязваше дори от другия край на църквата. Колко ли наблюдателен беше Лео?

За щастие войникът се заинтересува повече от ролс-ройса.

— Хубава кола — каза той. — Твоя ли е?

— За нещастие не — отвърна Харалд. — Мотоциклетът е мой. — Той вдигна подпората от Стършела. — Това е за коша. Опитвам се да го оправя.

— О! — Лео не показа никакъв скептицизъм. — Бих искал да ти помогна, но не разбирам нищо от машини. Разбирам от коне.

— Е, естествено. — Бяха почти на една възраст и Харалд изпита съчувствие към самотния младеж, който беше така далече от дома. Все пак му се искаше Лео да си тръгне, преди да е видял твърде много.

Чу се смразяващ вой на тръба.

— Време е за вечеря — каза Лео.

Слава богу, рече си Харалд.

— Беше ми приятно да си поговорим, Харалд. Надявам се да се видим отново.

— И аз.

Лео се качи на сандъка и се измъкна през прозореца.

— Господи! — възкликна Харалд.

Карен се появи иззад опашката на Стършела, изглеждаше изплашена.

— Това беше много гаден момент.

— Той не подозираше нищо, само искаше да поговори с някого.

— Господ да ни пази от дружелюбни немци — рече тя с усмивка.

— Амин. — Обичаше да я вижда усмихната. Сякаш слънце изгряваше. Гледа лицето й толкова дълго, колкото посмя.

После се обърна към крилото, по което беше работила, и видя, че поправя дупките. Приближи се и застана до нея. Тя беше облечена със стари кадифени панталони — които изглеждаха така, сякаш беше копала в градината с тях — и мъжка риза с навити ръкави.

— Лепя парчета лен върху повредените участъци — обясни Карен. — Когато лепилото изсъхне, ще ги боядисам отгоре, за да ги херметизирам.

— Откъде взе материал, лепило и боя?

— От театъра. Попърхах малко с мигли пред един сценичен.

— Браво на теб. — Явно за нея беше много лесно да накара мъжете да изпълняват желанията й. Той я ревнуваше от този сценичен. — Какво правиш в театъра по цял ден?

— Ами разучавам главната роля в „Силфидите“.

— Ще танцуваш ли на сцената?

— Не. Има две трупи, така че и двете солистки трябва да се разболеят, за да изляза аз.

— Колко жалко. Бих искал да те видя.

— Ако се случи невъзможното, ще ти намеря билет. — Тя отново се съсредоточи върху крилото. — Трябва да се уверим, че няма вътрешни повреди.

— Това означава да огледаме дървените части под тъканта. — Да.

— Е, сега вече имаме материали за поправка на дупките, затова може да изрежем нещо като инспекционен панел в платното и да погледнем вътре.

Тя не изглеждаше сигурна.

— Ами…

Според Харалд ленът трудно щеше да се реже с нож, но той намери един остър секач на рафта с инструментите.

— Къде да срежем?

— Близо до подпорите.

Харалд притисна секача към платното и щом го проби, то се разпра относително лесно. Направи L-образен процеп и го вдигна като капак.

Карен насочи лъча на фенерчето към дупката, после се приближи и надникна вътре. Не бързаше, огледа внимателно, преди да отдръпне глава и да пъхне ръката си. Хвана нещо и го разтърси силно.

— Мисля, че извадихме късмет — каза тя. — Всичко е здраво.

Тя се отдръпна и Харалд зае мястото й. Бръкна вътре, хвана една подпора и започна да я дърпа. Цялото крило се разклати, но подпората не се разхлаби.

Карен беше доволна.

— Напредваме. Ако утре приключа с платното, ти може да монтираш подпората и всичко по рамката ще е готово. Остава да намерим кабели. А имаме още цели осем дни.

— Не съвсем — рече Харалд — Вероятно ще трябва да стигнем в Англия поне двайсет и четири часа преди въздушното нападение, за да имат възможност да се възползват от информацията ни. Това скъсява срока до седем дни. А за да пристигнем на седмия ден, трябва да потеглим предната вечер и да летим през нощта. Всъщност разполагаме най-много с шест дни.

— Тогава ще се наложи да приключа с платното тази нощ. — Тя си погледна часовника. — Най-добре да се появя на вечеря и ще се върна възможно най-скоро.

Тя остави лепилото, изми си ръцете на мивката със сапуна, който беше донесла за Харалд от замъка. Той я гледаше. Винаги му беше мъчно, когато тя си тръгваше. Искаше да е с нея по цял ден, всеки ден. Предполагаше, че точно това чувство кара хората да се женят. Дали искаше да се ожени за Карен? Ама че глупав въпрос. Разбира се, че искаше. Нямаше никакви съмнения. Понякога се опитваше да си представи какви ще са след десет години, преситени един от друг и отегчени, но му се струваше невъзможно. Карен никога нямаше да е отегчителна.

Тя си подсуши ръцете в кърпа.

— За какво си се замислил така?

Той усети, че се изчервява.

— Чудех се какво ли крие бъдещето.

Карен се вгледа право в очите му и той почувства, че чете мислите му; после тя извърна поглед и рече:

— Полетът над Северно море е дълъг. Хиляда километра без никаква суша. Затова трябва да се погрижим старото хвърчило да ги измине.

Приближи се до прозореца и се качи на сандъка.

— Не ме гледай, подобни пози не подхождат на дама.

— Няма, кълна се — каза той през смях.

Карен се издърпа, а той безсрамно наруши обещанието си и през цялото време се взира в задника й. Тя се провря навън и изчезна от поглед.

Харалд пак се върна при Стършела. Намери гайките и болтовете там, където ги беше оставил — на работния тезгях. Клекна до колелото, нагласи подпората на място и започна да завинтва болтовете, които я прикрепяха към фюзелажа и към осите на колелата.

Точно приключваше, когато Карен се върна, много по-скоро от очакваното.

Той се усмихна, доволен, че я вижда, и тогава забеляза, че е притеснена.

— Какво става?

— Майка ти се обади по телефона.

Харалд се вбеси.

— По дяволите! Не трябваше да й казвам къде съм. С кого е говорила?

— С баща ми. Той й казал, че определено не си тук, и тя като че ли му е повярвала.

— Слава богу. — Беше доволен, че не сподели с майка си, че живее в старата църква. — И защо се е обадила?

— Има лоши новини.

— Какви?

— За Арне.

Харалд с гузно сепване осъзна, че през последните няколко дни почти не беше помислял за брат си, който лежеше в затвора.

— Какво е станало?

— Арне… е мъртъв.

Отначало не повярва.

— Мъртъв ли? — повтори той, сякаш не разбираше значението на думата. — Как така ще е мъртъв?

— От полицията казали, че се е самоубил.

— Самоубил? — Имаше чувството, че светът рухва около него, стените на църквата се срутват, дърветата в парка се стоварват на земята, а силен вятър отнася замъка Кирстенслот. — Защо го е направил?

— За да избегне разпит от Гестапо, така е казал командирът му на майка ти.

— Да избегне… — Харалд веднага осъзна какво значи това. — Той се е страхувал, че няма да издържи на мъченията.

Карен кимна.

— Явно.

— Ако беше проговорил, щеше да ме предаде.

Тя мълчеше, нито се съгласяваше, нито му противоречеше.

— Самоубил се е, за да ме защити. — Харалд внезапно усети нужда тя да потвърди заключението му. Хвана я за раменете и изкрещя: — Прав съм, нали? Това е! Направил го е заради мен! Кажи нещо, за бога!

— Мисля, че си прав — прошепна Карен.

Само след миг гневът му преля в мъка, която го удави, и той изгуби контрол. В очите му избиха сълзи и цялото му тяло се разтресе от ридания.

— Господи — нареждаше той, покрил мокрото си лице с длани. — Господи, какъв ужас.

Усети, че Карен го прегръща. Внимателно придърпа главата му към рамото си. Сълзите му попиваха в косата й и се стичаха по шията й. Тя галеше врата му и целуваше мокрото му лице.

— Горкият Арне — каза Харалд със задавен от мъка глас. — Горкият Арне.

— Съжалявам — шепнеше Карен. — Скъпият ми Харалд, толкова съжалявам.