Кен Фолет
Полетът на стършела (23)

Двадесет и втора глава

Хермия беше живяла в Дания три години повече, отколкото в Англия, а внезапно това се оказа за нея чужда страна. Познатите улици на Копенхаген й изглеждаха враждебни и тя усещаше, че не се вписва. Бързаше като беглец по улиците, където се беше разхождала като дете, хванала баща си за ръка, невинна и безгрижна. И не беше само заради контролните пунктове, германските униформи и сиво-зелените мерцедеси. Дори датските полицаи я стряскаха.

Навремето имаше приятели тук, но не се свърза с тях. Не искаше да излага още хора на опасност. Паул беше мъртъв, Йенс вероятно беше арестуван, а тя не знаеше какво се е случило с Арне. Чувстваше се като прокълната.

Беше изтощена и скована след нощното пътуване с ферибота и съсипана от притеснение за Арне. Без да забравя нито за миг, че пълнолунието приближава, тя се насили да продължи с крайна предпазливост.

Домът на Йенс Токсвиг на „Санкт Пол Гаде“ бе една от редицата едноетажни къщи, от които се излизаше право на тротоара. Номер петдесет и три изглеждаше празна. Никой не приближи до вратата, освен пощальона. Предишния ден, когато се обади от Борнхолм, в къщата се намираше поне един полицай, но явно бяха изтеглили охраната.

Тя огледа и съседните. От едната страна имаше порутена къща, в която живееше млада двойка с дете — приличаха на хора, които бяха така погълнати от собствения си живот, че не обръщаха внимание на съседите си. Но в наскоро боядисаната и окичена с красиви перденца къща от другата страна живееше старица, която често поглеждаше през прозореца.

След цели три часа наблюдение Хермия отиде до спретнатата къщичка и почука на вратата.

На прага застана пълна жена с престилка, беше към шестдесетгодишна. Огледа малкото куфарче на Хермия и каза:

— Не купувам нищо на вратата — усмихна се с превъзходство, сякаш отказът й бе белег за висок социален статус.

Хермия се усмихна.

— Казаха ми, че номер петдесет и три се дава под наем.

Отношението на съседката веднага се промени.

— Така ли? — попита тя заинтригувана. — Търсите си жилище, значи?

— Да — жената се оказа точно толкова любопитна, колкото Хермия се надяваше да бъде. И за да я умилостиви още повече, добави: — Ще се омъжвам.

Погледът на жената автоматично се стрелна към лявата й длан и Хермия й показа годежния пръстен.

— Много е хубав. Е, трябва да кажа, че за мен ще е облекчение в съседната къща да живее уважавано семейство, особено след случилото се.

— Случилото се?

Тя сниши глас:

— Това беше гнездо на комунистически шпиони.

— Не! Наистина ли?

Жената скръсти ръце над пристегнатия си с корсет бюст.

— Арестуваха ги миналата сряда, цялата глутница.

Хермия усети ледената тръпка на страха, но се принуди да продължи в същия дух.

— Господи! И колко бяха?

— Не мога да кажа с точност. Наемателят бе младият господин Токсвиг, който никак не приличаше на престъпник, макар че невинаги се държеше уважително с възрастните хора. После при него се нанесе един летец, иначе хубавко момче, ама много мълчаливо; но постоянно влизаха и излизаха всякакви типове, повечето военни.

— И са ги арестували в сряда?

— Точно на тротоара, където в момента шпаньолът на госпожа Шмид е вирнал крак до уличната лампа, имаше стрелба.

Хермия ахна и ръката й полетя към устата.

— О, не!

Старицата кимна, доволна от ефекта, който разказът й произвеждаше, но не подозираше, че говори за любимия на Хермия.

— Цивилен полицай простреля единия от комунистите — и добави напълно ненужно — С пистолет.

Хермия беше така изплашена от наученото, че не можеше да продума. Успя да изрече три думи:

— Кой беше прострелян?

— Ами всъщност не го видях с очите си — рече жената с безкрайно съжаление. — Случило се е, докато бях при сестра си на „Фишерс Гаде“, за да взема една плетка за жилетка. Не е бил самият господин Токсвиг, това мога да кажа със сигурност, защото госпожа Ериксен от магазина видяла мъжа и каза, че не го познавала.

— А… убиха ли го?

— О, не. Според госпожа Ериксен май е бил ранен в крака. Викал е, когато хората от линейката са го вдигнали на носилката.

Хермия беше сигурна, че простреляният е Арне. Като че ли и тя изпита болката от раната. Остана без дъх, беше замаяна. Трябваше да се махне от тази ужасна стара вещица, която разказваше с такова удоволствие за една трагедия.

— Трябва да вървя — рече тя. — Каква ужасна случка. — И се обърна.

— Е, трябваше да се сетя, че скоро ще дадат къщата под наем — каза жената зад гърба й.

Хермия се отдалечи, без да й обръща внимание.

Завиваше случайно по улиците, докато не се озова пред едно кафене, където седна, за да събере мислите си. Чаша гореща имитация на чай й помогна да се съвземе от шока. Трябваше да разбере със сигурност какво се е случило с Арне и къде е той сега. Но първо имаше нужда от място за пренощуване.

Нае стая в евтин хотел близо до крайбрежната. Мястото беше долнопробно, но вратата на стаята й имаше здрава ключалка. Около полунощ един провлачен глас отвън я попита дали би искала питие и тя залости вратата и със стол.

Остана будна до сутринта, чудеше се дали Арне е бил прострелян на „Санкт Пол Гаде“. И ако е бил той, колко зле е пострадал? Ако не, дали го бяха арестували с останалите, или още беше на свобода? Кого да попита? Можеше да се свърже със семейството му, но те вероятно не подозираха за това и само щеше да ги изплаши до смърт, ако спомене за стрелбата. Познаваше много от приятелите му, но единствените, които можеха да знаят нещо, бяха или мъртви, или в ареста, или се криеха.

В ранните часове на утрото й хрумна, че има един човек, който почти със сигурност ще знае дали Арне е арестуван: командващият му офицер.

Още призори тръгна към гарата и се качи на влак за Водал.

Докато влакът пълзеше на юг и спираше във всяко заспало селце, тя мислеше за Дигби. Той сигурно вече беше в Швеция и чакаше нетърпеливо на кея в Калвсбю нея, Арне и филма. Рибарят се беше върнал сам и вероятно му беше казал, че Хермия не се е появила на срещата. Дигби нямаше откъде да знае дали е заловена, или просто нещо я е задържало. Щеше да е притеснен за нея така, както тя беше притеснена за Арне.

Авиошколата изглеждаше опустяла. Самолети нямаше нито на летището, нито в небето. Няколко машини се ремонтираха и в единия от хангарите показваха частите на двигателя на група ученици. Насочиха я към сградата на управата.

Наложи се да каже истинското си име, защото тук имаше хора, които я познаваха. Поиска да се види с командира на базата и добави:

— Кажете му, че съм приятелка на Арне Олуфсен.

Знаеше, че поема риск. Беше се срещала с командира на ескадрила Леадер Ренте и го помнеше като висок, слаб мъж с мустаци. Нямаше представа що за човек е. Ако се окажеше за нацистите, тя щеше сериозно да загази. Той можеше да се обади в полицията и да докладва за англичанка, която задава въпроси. Но Ренте обичаше Арне, както много хора тук, затова Хермия се надяваше, че заради него няма да я предаде. Така или иначе трябваше да опита. Трябваше да разбере какво се е случило.

Ренте я прие веднага и я позна.

— Господи, вие сте годеницата на Арне! Мислех, че сте се върнали в Англия — побърза да затвори вратата след нея; добър знак — щом искаше да останат насаме, значи нямаше да се обади в полицията, или поне не веднага.

Тя реши да не обяснява защо е в Дания. Остави го сам да си вади изводи.

— Опитвам се да открия Арне — каза тя. — Страхувам се, че може би има неприятности.

— По-лошо — отвърна Ренте. — Най-добре седнете.

Хермия остана права.

— Защо? — извика тя. — Защо да сядам? Какво е станало?

— Арестували са го миналата сряда.

— И това ли е всичко?

— Бил е прострелян и ранен, докато се е опитвал да избяга от полицията.

— Значи е бил той.

— Моля?

— Една съседка ми каза, че някакъв човек бил прострелян. Как е?

— Моля ви седнете, мила.

Хермия седна.

— Толкова ли е зле?

— Да — Ренте се поколеба. После заговори тихо и бавно: — Ужасно съжалявам, че трябва да ви кажа това, но се опасявам, че Арне е мъртъв.

Тя извика от мъка. В сърцето си вече знаеше, че е станало така, но възможността да го загуби беше толкова ужасна, че не смееше да мисли за нея. Сега се почувства като прегазена от влак.

— Не. Не е вярно.

— Умрял е в ареста.

— Какво? — направи усилие да го слуша.

— Умрял е в полицейското управление.

В ума й се появи ужасно подозрение.

— Измъчвали ли са го?

— Не мисля. Изглежда, за да не издаде нещо при мъченията, той е отнел сам живота си!

— О, Господи!

— Жертвал се е, за да защити приятелите си, предполагам.

Ренте й изглеждаше размазан и осъзна, че го вижда през сълзите, които се стичаха от очите й. Потърси носната си кърпичка и Ренте й подаде своята. Тя избърса лицето си, но сълзите не спираха.

— Научих току-що — каза Ренте. — Обадих се на родителите му, за да им кажа.

Хермия ги познаваше добре. Трудно се разбираше с непреклонния пастор: той като че ли общуваше с хората единствено като властваше над тях, а на нея подчинението не й се удаваше. Пасторът обичаше синовете си, но изразяваше обичта си чрез налагане на правила. Най-яркият й спомен за майката на Арне беше, че ръцете й бяха все напукани от постоянното миене на чинии, белене на зеленчуци и търкане на пода. Мисълта за тях я разсея от мислите за собствената й загуба и тя изпита силно състрадание. Сигурно бяха съсипани.

— Предполагам, че за вас е било много тежко да съобщите подобна новина — каза тя на Ренте.

— Наистина. Първородният им син.

Това я накара да се замисли за другия им син, Харалд. Той беше светъл, а Арне — тъмен, различаваха се и в други отношения: Харалд беше по-сериозен, някак интелектуален, не притежаваше нехайния чар на Арне, но беше привлекателен по свой собствен начин. Арне беше споменал, че ще пита Харалд как да се промъкне в базата на Санде. Колко ли знаеше брат му? Дали беше замесен?

Умът й се насочи към практическите въпроси, но тя се усещаше някак куха. Шокът, в който се намираше сега, щеше да й помогне да продължи живота си, но тя знаеше, че никога вече няма да е цяла.

— Какво още ви казаха от полицията? — попита тя Ренте.

— Официално заявяват, че е умрял, докато е давал информация, и че „никой друг не е замесен в смъртта му“, което е техният евфемизъм за самоубийство. Но един приятел от Политигаарден ми каза, че Арне го е направил, за да не го предадат на Гестапо.

— А открили ли са нещо у него?

— Какво имате предвид?

— Например фотографии?

Ренте се скова.

— Приятелят ми не спомена нищо подобно, а за вас, а и за мен, е опасно дори да обсъждаме такава вероятност. Госпожице Маунт, аз обичах Арне и заради него бих ви помогнал всякак, но моля ви, не забравяйте, че като офицер съм се клел във вярност към краля, чиито заповеди сега са да сътруднича на окупационните сили. Каквито и да са личните ми възгледи, не мога да подкрепям шпионаж — и ако реша, че някой е замесен в подобна дейност, съм длъжен да докладвам фактите.

Хермия кимна. Това си беше ясно предупреждение.

— Оценявам искреността ви, капитане — тя стана и избърса лицето си. Спомни си, че кърпичката е негова, и каза: — Ще я изпера и ще ви я изпратя.

— Дори не си го помисляйте — той заобиколи бюрото и сложи ръце на раменете й. — Наистина ужасно съжалявам. Моля да приемете най-искрените ми съболезнования.

— Благодаря ви — отвърна Хермия и излезе.

Щом се озова извън сградата, сълзите рукнаха отново. Кърпичката на Ренте съвсем подгизна. Хермия не беше предполагала, че в нея има толкова много течност. Когато тръгна към гарата, всичко се размазваше пред очите й.

Чувството за празнота се завърна, докато обмисляше какво да стори. Мисията, която бе убила Паул и Арне, не беше приключена. Все още трябваше да се сдобие със снимки на радарната инсталация на Санде преди следващото пълнолуние. Но сега имаше и допълнителен мотив: отмъщение. Изпълнението на тази задача щеше да е най-болезнената отплата, която би могла да даде на мъжете, довели Арне до смъртта му. А и вече се беше сдобила с нова сила. Вече не се интересуваше за собствената си сигурност. Беше готова да поеме всякакъв риск. Щеше да върви по улиците на Копенхаген с високо вдигната глава и тежко и горко на всеки, който опиташе да я спре.

Но какво точно трябваше да стори?

Братът на Арне можеше да се окаже ключът. Харалд вероятно щеше да знае дали Арне се е върнал на Санде, преди да го заловят, и сигурно дори щеше да е наясно дали снимките са били у него при ареста. Освен това тя знаеше къде да намери Харалд.

Качи се на влака за Копенхаген. Той се движеше толкова бавно, че стигнаха в града твърде късно, за да продължи пътуването си. Отиде в евтиния хотел, залости вратата срещу романтично настроени пияници и плака, докато не заспа. На сутринта хвана първия влак за предградието Янсборг.

Във вестника, който купи на гарата, имаше заглавие „На половината път до Москва“. Нацистите бяха постигнали изумителен успех. Само за седмица бяха превзели Минск и напредваха към Смоленск, на триста и двадесет километра в територията на Съветите.

Пълнолунието беше след осем дни.

Тя каза на секретаря на училището, че е годеницата на Арне Олуфсен, и веднага я въведоха в кабинета на Хейс. Мъжът, който бе отговорен за образованието на Арне и Харалд, й заприлича на жираф с очила, който се взираше иззад дългия си нос в света отдолу.

— Значи вие сте бъдещата съпруга на Арне — каза той сърдечно. — Много се радвам да се запознаем.

Явно не знаеше нищо за трагедията.

Хермия започна без предисловия:

— Не сте ли чули новините?

— Новини ли? Не съм сигурен, че…

— Арне е мъртъв.

— Боже Господи! — Хейс се стовари тежко на стола.

— Мислех, че знаете.

— Не. Кога е станало?

— Вчера рано сутринта, в полицейското управление на Копенхаген. Отнел е живота си, за да избегне разпит от Гестапо.

— Какъв ужас!

— Това означава ли, че брат му още не знае?

— Нямам представа. Харалд вече не е тук.

Това я изненада.

— Защо?

— Страхувам се, че беше изключен.

— Мислех, че е отличен ученик!

— Да, но направи простъпка.

Хермия нямаше време да обсъжда ученически прегрешения.

— Къде е сега?

— Предполагам в дома на родителите си — Хейс се смръщи. — Защо питате?

— Искам да говоря с него.

Хейс сякаш се замисли.

— За нещо конкретно ли?

Хермия се поколеба. Предпазливостта я караше да не споделя нищо за мисията си с него, но последните му въпроси предполагаха, че вече знае нещо.

— Вероятно у Арне е имало мои вещи, когато са го арестували.

Хейс се престори, че задава съвсем невинен въпрос, но стисна така силно ръба на бюрото, че кокалчетата му побеляха.

— Може ли да попитам какви?

Тя пак се поколеба, но реши да рискува.

— Няколко фотографии.

— О…

— Това говори ли ви нещо?

— Да.

Хермия се зачуди дали Хейс ще й се довери. Той нямаше как да знае дали тя всъщност не е от полицията и само се представя за годеница на Арне.

— Арне умря заради тези снимки — каза тя. — Опитваше се да ги предаде на мен.

Хейс кимна, явно беше взел решение.

— След като беше изключен, една нощ Харалд се върна в училището и проникна във фотографската тъмна стаичка в химическата лаборатория.

Хермия въздъхна от облекчение. Харалд беше проявил филма.

— Видяхте ли снимките?

— Да. Казах на всички, че са били фотографии на млади дами в дръзки пози, но само за заблуда. Бяха снимки на военно съоръжение.

Хермия се въодушеви. Значи снимките бяха направени. Дотук мисията беше успешна. Но къде беше филмът сега? Дали Харалд бе успял да го предаде на Арне? В такъв случай трябваше да е в полицията и саможертвата на Арне беше безсмислена.

— Харалд кога направи това?

— Миналия четвъртък.

— Арестували са Арне в сряда.

— Значи снимките са още у Харалд.

— Да — Хермия се обнадежди. Смъртта на Арне не беше безсмислена. Жизненоважният филм още съществуваше някъде. Изправи се.

— Благодаря ви за помощта.

— На Санде ли отивате?

— Да. Да намеря Харалд.

— Късмет — рече Хейс.