Кен Фолет
Полетът на стършела (18)

Седемнадесета глава

Спокойното селце Янсборг беше зловещо по залез. Селяните като че ли си лягаха рано и улиците опустяваха, а къщите притъмняваха и притихваха. Харалд имаше чувството, че се движи през място, където се е случило нещо страховито, и той единствен не знае какво е то.

Паркира мотоциклета пред гарата. Не изглеждаше чак толкова подозрително, колкото се бе опасявал, защото точно до него имаше един опел „Олимпия“ кабриолет, над който стърчеше странна дървена конструкция, подобна на навес, която приютяваше огромен контейнер за гориво.

Остави мотоциклета и тръгна пеша към училището в сгъстяващия се мрак.

След бягството от пазачите на Санде той се върна в леглото и спа дълбоко до обяд. Майка му го събуди, нахрани го обилно със студено свинско и картофи, пъхна пари в джоба му и го умолява да й каже къде живее. Обезоръжен от обичта й и от неочакваното омекваме на баща си, той й призна, че е отседнал в Кирстенслот. Обаче не спомена старата църква, за да не я тревожи, че спи при такива условия, и я остави с впечатлението, че е гост в голямата къща.

После отново се отправи на изток, към другия край на Дания. Сега, вечерта на следващия ден, наближаваше старото си училище.

Беше решил да прояви филма, преди да го отнесе в Копенхаген на Арне, който се криеше в къщата на Йенс Токсвиг в квартал Нюбодер. Искаше да е сигурен, че снимките са се получили и на лентата има ясни изображения. Понякога фотоапаратите не работеха добре или пък фотографите правеха грешки. Не искаше Арне да рискува живота си и да тръгне за Англия с филм, на който няма нищо. В училището имаше тъмна стаичка с всички необходими за проявяването химикали. Тик Духвиц беше секретар на Фотографския клуб и разполагаше с ключ за лабораторията.

Харалд не тръгна към главната порта, а прекоси съседната ферма и влезе в училището откъм конюшните. Беше десет часът. По-малките момчета вече си бяха легнали, а тези от средния курс се готвеха за сън. Само най-големите още се мотаеха наоколо, но повечето сигурно бяха в стаите си. Утре беше дипломирането и вероятно си събираха багажа.

Докато се промъкваше покрай познатите сгради, Харалд устоя на изкушението да се прокрадва покрай стените и да тича през откритите пространства. Ако вървеше естествено и уверено, щеше да прилича на тръгнал към стаята си ученик. Беше странно колко трудно е да се преструва на такъв, какъвто всъщност беше само преди десетина дни.

Не срещна никого по пътя си до Червената къща, където бяха стаите на Тик и Мадс. Нямаше как да се скрие, докато се качваше по стълбите към горния етаж: ако срещнеше някого, той щеше да го разпознае веднага. Но отново извади късмет. Горният коридор беше пуст и мина бързо покрай стаите на възпитателя господин Мюлер. Отвори тихо вратата на Тик и пристъпи вътре.

Тик седеше на куфара си и се опитваше да го затвори.

— Ти! — възкликна той. — Боже Господи!

Харалд седна до него и му помогна да щракне ключалките.

— Нямаш търпение да се прибереш у дома?

— Де тоз късмет — отвърна Тик. — Изпращат ме в изгнание в Орхус. През лятото ще работя в един клон на семейната банка. Това ми е наказанието, задето бях в джаз клуба с теб.

— О… — Харалд беше очаквал Тик да се прибере в Кирстенслот, но сега реши, че не е нужно да споменава, че живее там.

— Какво правиш тук? — попита Тик, когато най-сетне затвориха куфара.

— Имам нужда от помощ.

Тик се ухили.

— Какво става?

Харалд извади малката ролка тридесет и пет милиметров филм от джоба на панталоните си.

— Искам да проявя това.

— Защо не го занесе в студио?

— Защото ще ме арестуват.

Усмивката на Тик посърна и той стана сериозен.

— Въвлякъл си се в заговор срещу нацистите.

— Нещо такова.

— Значи си в опасност.

— Да.

Някой почука на вратата.

Харалд се хвърли на пода и се завря бързо под леглото.

— Да? — обади се Тик.

Харалд чу как вратата се отваря и после гласа на Мюлер каза:

— Духвиц, моля, изгаси осветлението.

— Да, господине.

— Лека нощ.

— Лека нощ, господине.

Вратата се затвори и Харалд се измъкна изпод леглото. Вслушваха се в стъпките на Мюлер по коридора, докато пожелаваше лека нощ на всяко момче. Чуха и как се върна в апартамента си, а после затвори вратата. Знаеха, че няма да се появи пак до сутринта, освен ако не се случи нещо необичайно.

— Още ли имаш ключ от тъмната стаичка? — прошепна Харалд.

— Да, но първо трябва да влезем в лабораториите — сградата на лабораториите се заключваше нощем.

— Можем да строшим някой прозорец отзад.

— Когато видят стъклата, ще разберат, че някой е влизал.

— Какво ти пука? Нали утре си тръгваш!

— Е, добре.

Събуха се и се запромъкваха по коридора. Слязоха тихо по стълбите и обуха обувките си, когато стигнаха до вратата. Излязоха навън.

Вече минаваше единадесет, нощта се беше спуснала. Обикновено по това време навън не се мяркаше никой, затова трябваше да се погрижат да не ги забележат от прозорците. За щастие тази нощ нямаше луна. Отдалечиха се бързо от Червената къща, тревата заглушаваше стъпките им. Когато стигнаха до църквата, Харалд се озърна назад и видя светлина в една от стаите на големите ученици. Някаква фигура се приближи до прозореца. След миг Харалд и Тик вече бяха завили зад църквата.

— Мисля, че някой ни видя — прошепна Харалд. — В Червената къща светеше.

— Всички стаи на персонала са от другата страна — изтъкна Тик. — Така че сигурно е било някое от момчетата. Няма за какво да се притесняваш.

Харалд се надяваше да е прав.

Заобиколиха библиотеката и наближиха сградата с лабораториите от задната страна. Макар и нова, тя беше проектирана така, че да подхожда на околните постройки, затова имаше стени от червени тухли и прозорци с панти и с по шест стъкла.

Харалд свали едната си обувка и почука по стъклото с тока. Изглеждаше доста здраво.

— А когато играеш футбол, стъклата са толкова крехки — измърмори той. Пъхна ръка в обувката и удари силно с нея по стъклото. То се счупи с трясък, силен като тръбен зов. Двете момчета застинаха, смаяни от шума; но тишината се спусна отново и нищо не се случи. В близките сгради нямаше никого — в църквата, в библиотеката и във физкултурния салон — и когато сърцето му се укроти, Харалд осъзна, че никой не е чул трясъка.

Отчупи с тока на обувката стърчащите по рамката стъкла и те изпопадаха върху една лабораторна маса. Той провря ръка и отключи прозореца. После посегна с обувката, за да не се пореже, и измете стъклата настрани. Накрая се покатери вътре.

Тик го последва и затвориха прозореца.

Намираха се в лабораторията по химия. Стипчивите миризми на киселини и амоняк подразниха ноздрите на Харалд. Беше много тъмно, но той познаваше стаята и стигна до вратата, без да се блъсне в нищо. Излезе в коридора и откри вратата на фотографската лаборатория.

Щом се озоваха вътре, Тик заключи и пусна осветлението. Харалд осъзна, че след като тук не проникваше никаква външна светлина, значи и тази вътре не можеше да проникне навън.

Тик нави ръкави и се хвана за работа. Пусна топлата вода, после зарови из стъклениците на лавицата. Измери температурата на водата в мивката и добави още гореща вода, докато не постигна желаната. Харалд разбираше принципа, но никога не го беше правил, затова се налагаше да се довери на приятеля си.

Ами ако нещо се объркаше — ако блендата не беше работила добре или филмът беше повреден, или пък образът беше неясен? Снимките щяха да са безполезни. Дали щеше да има кураж да опита отново? Трябваше да се върне в Санде, да прескочи пак онази ограда в тъмното, да се промъкне до инсталацията, да изчака изгрева, да направи още снимки, после да опита да избяга по светло… всичко отначало. Не беше сигурен дали ще събере сили за това.

Когато всичко беше готово, Тик нагласи таймера и изключи осветлението. Харалд седна и зачака търпеливо в мрака, а Тик разви филма и започна да проявява снимките — ако имаше такива. Обясни, че първо потапя лентата в пирогалол, който щял да реагира със сребърните соли, за да формира изображението. Седнаха и зачакаха часовникът да иззвъни, после Тик проми филма с оцетна киселина, за да спре реакцията. Накрая го потопи във фиксаж, за да фиксира образа.

Най-сетне каза:

— Това беше.

Харалд стаи дъх.

Тик включи осветлението. Няколко секунди Харалд беше като замаян, не виждаше нищо. Когато зрението му привикна, той се вгледа в дългата сивкава лента в ръцете на Тик. Беше рискувал живота си за това. Тик я вдигна към светлината. Отначало Харалд не видя никакви образи и се изплаши, че ще трябва да направи всичко отново. После си спомни, че гледа негатив, на който черното е бяло, а бялото — черно, и започна да различава формите. Видя негативното изображение на голямата правоъгълна антена, която беше привлякла вниманието му преди четири седмици.

Беше успял.

Огледа изображенията и разпозна всяко от тях: въртящата се основа, снопът кабели, решетката, заснета от различни ъгли, по-малките машини с наклонените антени и накрая последната снимка — общ изглед на трите съоръжения, сниман почти на ръба на паниката.

— Излезли са! — рече той триумфално. — Страхотни са!

Тик изглеждаше пребледнял.

— Какви са тези снимки? — попита той със страх.

— Някаква нова машина, която немците са изобретили, за да засичат приближаващи самолети.

— Ще ми се да не бях питал. Осъзнаваш ли какво е наказанието за това, което си сторил?

— Просто снимах.

— А аз проявих филма. Господи, може да ме обесят.

— Нали ти казах, че работата е сериозна.

— Да, но не го осъзнавах напълно.

— Съжалявам.

Тик нави филма и го сложи в цилиндрична кутийка.

— Ето, вземи го — каза той. — Аз се връщам в леглото, за да забравя всичко това.

Харалд сложи кутийката в джоба на панталоните си.

И тогава чуха гласове.

Тик изстена.

Харалд се вцепени и се заслуша. Първо не можа да различи думите, но после разбра, че гласовете идват от вътрешността на сградата. Тогава чу характерния глас на Хейс:

— Тук явно няма никого.

— Те определено дойдоха насам, сър — отвърна някакво момче.

Харалд се смръщи към Тик.

— Кой…?

— Прилича на Волдемар Бор — прошепна Тик.

— Разбира се — изпъшка Харалд. Бор беше училищният нацист. Сигурно той ги беше видял през прозореца. Какъв лош късмет — всяко друго момче щеше да си затваря устата.

След това се чу и трети глас:

— Вижте, едно от стъклата на този прозорец е счупено — Беше господин Мюлер. — Трябва да са влезли оттук, които и да са.

— Сигурен съм, че единият беше Харалд Олуфсен — каза Бор. Звучеше много доволен от себе си.

— Да се махаме от тъмната стаичка — каза Харалд на Тик. — Може да не разберат, че сме проявявали филм. — Изключи светлината, превъртя ключа в ключалката и отвори вратата.

Всички лампи бяха светнати и Хейс стоеше точно пред тях.

— О, по дяволите! — прошепна Харалд.

Хейс беше с риза без яка — явно го бяха вдигнали от леглото — и се взираше в него иззад дългия си нос.

— Значи си ти, Олуфсен.

— Да, сър.

Зад Хейс се появиха Бор и Мюлер.

— Вече не си ученик в това училище, както добре знаеш — продължи Хейс. — Мой дълг е да се обадя в полицията, за да те арестуват за проникване с взлом.

Харалд се скова от паника. Ако полицаите откриеха филма в джоба му, с него беше свършено.

— А, и Духвиц е с теб, трябваше да се досетя — добави Хейс, щом зърна Тик зад гърба му. — Но какво правите тук, за бога?

Харалд трябваше някак да го убеди да не се обажда в полицията, но не можеше да му обясни нищо пред Бор.

— Сър, може ли да поговорим насаме?

Хейс се поколеба.

Харалд реши, ако Хейс откаже и все пак извика полиция, да не се предава лесно. Щеше да бяга. Но докъде щеше да стигне?

— Моля ви, сър — настоя той. — Дайте ми шанс да обясня.

— Е, добре — отвърна неохотно Хейс. — Бор, върни се в леглото. Ти също, Духвиц. Господин Мюлер, вероятно ще е най-добре да ги придружите до стаите им. — Тримата се отдалечиха.

Хейс влезе в лабораторията по химия, настани се на един стол и извади лулата си.

— Добре, Олуфсен. Какво става този път?

Харалд се чудеше какво да му каже. Не можа да се сети за правдоподобна лъжа, а се страхуваше, че истината е по-невероятна от всичко, което би могъл да измисли. Затова накрая просто извади от джоба си кутийката с филма и я подаде на Хейс.

Хейс извади филма, разви го и го вдигна към светлината.

— Прилича на някакво модерно радиосъоръжение — каза той. — Военно ли е?

— Да, сър.

— Знаеш ли какво прави?

— Мисля, че проследява самолети посредством радиовълни.

— О, значи така го правят. „Луфтвафе“ твърдят, че свалят британските бомбардировачи като мухи. Това обяснява всичко.

— Смятам, че следят и бомбардировача, и изтребителя, изпратен да го прехване, за да може диспечерът да насочва прецизно пилота.

Хейс го погледна над очилата.

— Господи! Осъзнаваш ли колко важно е това?

— Мисля, че да.

— Има само един начин британците да помогнат на руснаците — като принудят Хитлер да връща самолети от Русия, за да защитава Германия от въздушни нападения.

Хейс беше бивш военен и военното мислене бе естествено за него.

— Не съм сигурен, че разбирам какво искате да кажете — каза Харалд.

— Ами тази стратегия няма да проработи, докато немците са в състояние да свалят бомбардировачите толкова лесно. Но ако британците разберат как го правят, могат да измислят контрамерки — Хейс се огледа. — Някъде тук трябва да има един алманах.

Харалд не разбираше защо му е притрябвал алманах, но знаеше къде е.

— В кабинета по физика.

— Иди го донеси — Хейс остави филма на лабораторната маса и запали лулата си, а Харалд излезе от стаята, намери алманаха на лавицата с книги и го донесе. Хейс прелисти страниците. — Следващото пълнолуние е на осми юли. Обзалагам се, че на осми юли през нощта ще има голямо въздушно нападение. След дванадесет дни. Ще успееш ли да занесеш този филм в Англия дотогава?

— Това е работа на друг.

— Желая му успех. Олуфсен, осъзнаваш ли в каква огромна опасност си?

— Да.

— Шпионажът се наказва със смърт.

— Знам.

— Винаги си бил куражлия, признавам ти го — той му подаде филма. — Имаш ли нужда от нещо? Храна, пари, бензин?

— Не, благодаря.

Хейс се изправи.

— Ще те изпратя.

Излязоха през главния вход. Нощният въздух охлаждаше потта по челото на Харалд. Вървяха рамо до рамо по алеята към портата.

— Не знам какво ще кажа на Мюлер — каза Хейс.

— Може ли да предложа нещо?

— Разбира се.

— Кажете му, че сме проявявали мръсни снимки.

— Добра идея. Всички ще повярват на това.

Стигнаха до портала и Хейс му стисна ръката.

— За бога, момче, пази се.

— Ще се пазя.

— И късмет!

— Довиждане.

Харалд тръгна към селото. Когато стигна до завоя на шосето, се обърна и видя, че Хейс още стои до портала и гледа след него. Помаха му и Хейс помаха в отговор. Харалд продължи по пътя си.

* * *

Пропълзя под един храст и спа до зазоряване, после си взе мотора и потегли към Копенхаген.

Чувстваше се добре, докато лъкатушеше из предградията на утринната светлина. Беше срещнал доста опасности, но в крайна сметка изпълни обещанието си. Щеше да предаде филма с радост и да впечатли Арне. А тогава неговата работа приключваше и Арне щеше да има грижата да отнесе снимките в Англия.

След срещата с брат си щеше да се върне в Кирстенслот. За да моли фермера Нилсен да му върне работата. Беше работил само ден, преди да изчезне до края на седмицата. Нилсен щеше да е бесен — но може би се нуждаеше от услугите му толкова отчаяно, че да го наеме отново.

А ако останеше в Кирстенслот, щеше да вижда Карен. Нямаше търпение. Тя не се интересуваше от него в романтично отношение и никога нямаше да се интересува, но като че ли го харесваше. Той пък беше доволен и само да разговаря с нея. А една целувка беше толкова невероятна, че дори не смееше да мечтае за това.

Насочи се към Нюбодер. Арне му беше дал адреса на Йенс Токсвиг. „Санкт Пол Гаде“ беше тясна улица с малки еднотипни къщи. Нямаха градинки отпред: от вратите се излизаше право на тротоара. Харалд паркира мотоциклета пред номер петдесет и три и почука.

Отвори му униформен полицай и той се вцепени. Къде беше Арне? Нима го бяха арестували…

— Какво искаш, момче? — попита равнодушно полицаят. Беше на средна възраст, със сив мустак и сержантски нашивки на ръкава.

Харалд получи вдъхновение. Без да скрива паниката си, която беше съвсем истинска, той попита:

— Къде е докторът, трябва да дойде веднага, тя ражда!

Полицаят се усмихна. Образът на ужасения бъдещ баща бе непресъхващ извор за комедиантите.

— Тук няма доктор, момче.

— Как така, трябва да има!

— Успокой се, синко. Имало е бебета, преди да се появят докторите. Е, кой адрес търсиш?

— Доктор Торсен, „Фишер Гаде“ петдесет и три, трябва да е тук!

— Номерът е верен, но бъркаш улицата. Тази е „Санкт Пол“, „Фишер“ е една пресечка на юг.

— О, господи, объркал съм улицата! — Харалд се обърна и скочи на мотора си. — Благодаря! — Отвори регулатора на парата и потегли.

— Това ми е работата — отвърна полицаят.

Харалд стигна до края на улицата и зави зад ъгъла.

Много хитро, рече си, но какво щеше да прави сега.