Кен Фолет
Полетът на стършела (29)

Двадесет и осма глава

Петер Флеминг стоеше на кея в Морлунде и гледаше как последният ферибот за деня идва от Санде. Чакаше една мистериозна жена.

Остана разочарован, макар и не изненадан, че Харалд не се появи на погребението на брат си. Петер беше огледал внимателно всички опечалени. Повечето бяха от острова и той ги познаваше от дете. Но го интересуваха другите. След службата, докато пиеха чай в къщата на пастора, той заговори всички непознати. Бяха дошли двама съученици на Арне, приятели от армията, приятели от Копенхаген и директорът на Янсборг Скуле. Петер отмяташе имената им от списъка, който му даде полицаят на ферибота. И забеляза, че остава едно име: госпожица Агнес Рикс.

Когато се върна на пристанището, попита полицая дали Агнес Рикс не се е върнала обратно.

— Още не — отвърна мъжът. — Щях да я запомня. Доста е надарена. — Ухили се и вирна шепи пред гърдите си, за да илюстрира мисълта си.

Петер отиде до хотела на баща си и научи, че Агнес Рикс не се е регистрирала там.

Това го заинтригува. Коя беше госпожица Рикс и какви ги вършеше? Инстинктът му подсказваше, че има някаква връзка с Арне Олуфсен. Вероятно просто му се искаше да е така. Не му бе останала друга следа.

Беше твърде подозрително да се мотае по кея на Санде, затова прекоси до континента, където щеше да се слее с множеството на голямото търговско пристанище. Обаче госпожица Рикс не се появи. Сега, докато фериботът чакаше утрото на пристана, Петер си почиваше в хотел „Ойстерпорт“.

В малка будка във фоайето имаше телефон и той се обади в дома на Тилде Ясперсен, в Копенхаген.

— Харалд появи ли се на погребението? — попита тя веднага.

— Не.

— По дяволите!

— Проверих всички опечалени. Нищо. Но пък изскочи друга следа, някоя си госпожица Агнес Рикс. При теб какво става?

— Цял ден говорих по телефона с полицейски управления из цялата страна. Накарах ги да проверят всички съученици на Харалд. Трябва да докладват утре.

— Ти напусна насред задача — смени внезапно темата Петер.

— Това не беше нормална задача, нали? — явно се беше подготвила.

— Защо да не е?

— Заведе ме там, за да спиш с мен.

Петер стисна зъби. Беше нарушил собствения си професионализъм, за да прави секс с нея, и сега не можеше да я упреква.

— Това ли ти е извинението? — попита той гневно.

— Не е извинение.

— Каза, че не ти харесва как съм разпитал Олуфсен. Това не е причина един полицай да си тръгне.

— Не съм избягала от задачата. Просто не исках да спя с мъж, който е способен на това.

— Само изпълнявах дълга си!

Гласът й се промени:

— Не съвсем.

— Какво искаш да кажеш?

— Ако беше така суров с тях само за да си свършиш работата, няма проблем. Бих уважила това. Но на теб ти харесваше. Ти измъчваше пастора и тормозеше жена му, и се наслаждаваше на мъката им. Не мога да легна с такъв мъж.

Петер затвори.

Будува почти цяла нощ, мислеше за Тилде. Докато лежеше и й се ядосваше, си представяше как я зашлевява. Искаше да иде в апартамента й, да я изкара по нощница от леглото и да я накаже. Във фантазиите му тя молеше за милост, но той не обръщаше внимание на сълзите й. В борбата нощницата й се разкъсваше, той се възбуждаше и я изнасилваше. Тилде пищеше и се бореше с него, но той я притискаше към пода. След това тя молеше за прошка със сълзи в очите, но той си тръгваше, без да продума.

Накрая заспа.

На сутринта отиде на пристана да посрещне първия ферибот от Санде. Взираше се с надежда в претъпкания параход, който навлизаше в пристанището. Агнес Рикс беше последният му шанс. Не знаеше какво ще направи, ако се окажеше невинна.

Слязоха няколко пътници. Петер смяташе да попита полицая дали госпожица Рикс е сред тях, но нямаше нужда. Веднага я забеляза сред мъжете с работни дрехи, които бързаха за първата смяна в консервната фабрика — висока жена със слънчеви очила и шал на главата. Когато приближи, той я позна. Видя черните кичури, подаващи се изпод шала, но я издаде големият извит нос. Тя вървеше уверено, с мъжка походка и той си спомни, че това му беше направило впечатление, когато я видя преди две години.

Това беше Хермия Маунт.

Изглеждаше по-слаба и по-стара от жената, която Арне Олуфсен беше представил като своя годеница през тридесет и девета година.

— Предателска кучка, спипах те — каза Петер с огромно задоволство.

За да не го разпознае, той си сложи очила с тежки рамки и дръпна шапката си така, че да скрие отличителната си червена коса. После я последва към гарата, където тя си купи билет за Копенхаген.

След дълго чакане се качиха на стария, бавен и задвижван с въглища влак, който прекосяваше Дания от запад на изток, като спираше на гарите във всеки вмирисан на водорасли курорт и във всяко малко градче. Петер седна във вагона на първа класа, но не го свърташе от нетърпение. Хермия беше в съседния вагон, в трета класа. Не можеше да му се измъкне, докато бяха във влака, но от друга страна, той нямаше да постигне никакъв прогрес, докато тя не слезеше.

Следобедът преваляше, когато влакът навлезе в Нюборг, на централния остров Фюн. Оттук трябваше да се прехвърлят на ферибот към Шеланд, най-големия остров, където щяха да се качат на друг влак за Копенхаген.

Петер беше чувал слухове за амбициозен план да заменят ферибота с огромен мост, дълъг деветнадесет километра. Традиционалистите харесваха многобройните датски фериботи, казваха, че тяхното бавно движение отговаря на датското отношение към живота, но Петер искаше да ги разкарат всичките. Имаше твърде много работа; предпочиташе мостовете.

Докато чакаше ферибота, намери телефон и се обади на Тилде в Политигаарден.

Тя беше хладно професионална.

— Не съм открила Харалд, но имам следа.

— Добре!

— Два пъти през последния месец посетил Кирстенслот, дома на семейство Духвиц.

— Евреите?

— Да. Местният полицай си го спомня. Каза, че Харалд карал мотор с парен двигател. Но се кълне, че не е там сега.

— Провери пак. Иди там лично.

— Това мисля да направя.

Искаше да поговори с нея за това, което му бе казала предния ден. Наистина ли не можеше да спи отново с него? Но не измисли начин да повдигне темата, затова продължи да говори за случая.

— Открих госпожица Рикс. Тя е Хермия Маунт, годеницата на Олуфсен.

— Англичанката?

— Да.

— Добри новини!

— Така е — беше доволен, че Тилде не е изгубила ентусиазма си по случая. — Сега е тръгнала към Копенхаген и аз я следя.

— Има ли вероятност да те разпознае?

— Да.

— Ако се опита да се изплъзне от теб, не е ли по-добре да посрещна влака?

— По-добре иди в Кирстенслот.

— Може да свърша и двете неща. Ти къде си?

— Нюборг.

— Поне на два часа път.

— Повече. Този влак е много бавен.

— Мога да ида до Кирстенслот, да подуша към един час там, и ще се видим на гарата.

— Добре — отвърна той. — Направи го.