Аби Глайнс
Твърде далеч: Завинаги (36)

Блеър

Миналата година оставих мама да спи до късно, защото повръща цяла нощ и не се наспа добре. Бях станала рано, направих любимата й закуска — гофрети с ягоди и бита сметана. После запалих лампичките на коледното дърво. Знаех, че това ще бъде последната ми Коледа с нея. Бях се постарала всичко да е перфектно.

Когато мама влезе в хола, камината беше запалена, чорапчетата пълни, коледната музика се носеше из къщата. Тя се смя и плака и ме прегръща толкова силно. После седнахме да закусваме и отворихме подаръците. Исках да й купя толкова много неща, но парите бяха много малко. Затова, използвайки творческите си умения, й бях направила скрапбук — съдържащ спомени от нашето детство, моето и на Вал. Погребах мама с този скрапбук в ръцете й.

Тази година направих всичко по силите си, за да бъде горда с мен. Понякога, когато пускаха нейната любима коледна песен, исках да се свия като ембрион и да плача, но миналата година тя ме накара да й обещая нещо. Мама знаеше, че е последната й Коледа, и ме принуди да обещая, че следващата Коледа ще празнувам и за двете ни. И аз се постарах. Наистина.

Отворих очи преди изгрев и се измъкнах от леглото, без да будя Ръш. Исках да остана малко сама. Исках да си спомня. Знаех, че ако мама можеше да ме види сега, би била толкова горда и щастлива. Бях омъжена за човека, когото обичам, щях да ставам майка, и бях простила на баща ми.

Взех си чаша с кафе, седнах на дивана с лице към елхата и подпъхнах крака под дупето си. Точно така би искала да ме види мама.

Не избърсах сълзите от лицето си, защото не бяха само сълзи от тъга. Някои от тях бяха щастливи. Някои бяха сълзи на благодарност за красивите спомени.

Наслаждавах се на тишината и гледах как слънцето пъпли към хоризонта. Знаех, че Ръш ще иска да съм в леглото, когато се събуди. Реших да си изпия кафето, да си измия зъбите и да се промъкна обратно при него. Имах желание тази Коледа да е красива, да е спокойна и щастлива за него, защото беше нашата първа Коледа заедно и така щяхме да празнуваме всяка следваща година.

— Много е неприятно да се събудиш на Коледа без любимия си коледен подарък до теб — плътният му глас ме стресна.

Обърнах се и го видях да влиза в стаята. Беше обул долнище на анцуг и нищо повече. Косата му беше рошава, а очите полузатворени.

— Съжалявам, щях да се мушна в леглото, след като дочакам изгрева — казах, докато той се настаняваше на дивана до мен и ме придърпваше към себе си.

— Щях да стана да го гледам с теб, ако беше казала — прошепна, опирайки брадичката си в главата ми. Бях сигурна, че каквото и да го накарах да направи, нямаше да се поколебае.

— Знам — отговорих.

Ръш прокара длан по ръката ми, сякаш да ме успокои.

— Искала си да бъдеш за мъничко сама?

Беше въпрос, но веднага усетих, че е разбрал. Нямаше нужда да му пояснявам детайлите. Вече знаеше.

— Да.

— Искаш ли да те оставя още малко сама?

— Не — отговорих и се усмихнах.

— Добре, защото нямаше да можеш да се отървеш лесно от мен.

Засмях се и облегнах глава на гърдите му.

— Утрото е красиво.

— Да, наистина. Мога ли вече да ти дам единия от подаръците? — попита и ме целуна под ухото.

— Налага ли се да се събличаме за целта? — подкачих го лекичко.

— Ами… не… но ако искаш да се съблечеш бейби, винаги съм готов, знаеш.

Бях изненадана от отговора му. Обърнах се и го погледнах в очите.

— Искаш да кажеш, че сега трябва да си разменим подаръците? — попитах озадачено. Бях се надявала първо да се любим.

— Не точно да ги отваряме… Ела, трябва да ти покажа! — И ме задърпа след себе си.

Не очаквах такъв развой на коледната сутрин, но го оставих да ме води по стълбите. Може би все пак ме бе повел нагоре, за да правим секс?

Ръш спря пред вратата на стаята, която преди бях избрала за себе си. Не бях влизала, откакто Харлоу спа тук на сватбата. Вратата беше затворена и той ме подкани да я отворя. Вече бях напълно объркана.

Направих крачка напред, завъртях топката и първото нещо, което видях, беше огромно бебешко легло от черешово дърво в средата на стаята, над което висеше сложно измайсторена въртележка с морски фигурки.

Ръш влезе и включи осветлението, но… всъщност такова нямаше… Вместо това въртележката светна, завъртя се и започна да свири нежна музика. Но не беше приспивна песен. Това беше песента, която Ръш ми бе изпял на сватбата. Цялата въртележка беше в светлинки чак до тавана. Покрих устата си с длан и гледах с изумление и възхищение. Светлините танцуваха с фигурките в ритъма на нашата песен.

В ъгъла имаше красив люлеещ се стол с ръчно тъкано одеяло, преметнато през облегалката му. Маса за преповиване и преобличане, още едно малко подвижно легло за през деня. Стените бяха боядисани в перфектно синьо и се сливаха с цвета на морето и небето, които изпълваха цялата гледка през прозореца, заемащ от край до край предната стена. Стоях като няма, а като се опитах да кажа нещо, успях само да проплача и да се хвърля на врата на Ръш, който ме обгърна с ръцете си. Заплаках.

Беше съвършено. И го беше направил сам. Беше направил най-красивата стая за нашия син.

— Надявам се това да са сълзи от щастие, защото, честно казано, се притеснявах, че ще се ядосаш. Бети спомена, че ще искаш да направиш стаята сама, а аз не се бях замислил — прошепна притеснено.

Бети не знаеше нищо. Бети може би щеше да иска да си направи стаята сама, но аз знаех колко много време и планиране са били необходими и той бе сътворил всичко това за мен. Сърцето ми се раздуваше от щастие. Щеше да се пръсне.

— О, Ръш… толкова е красиво. И на него ще му хареса. Обожавам тази стая — казах, сложих длани на лицето му и го придърпах за целувка.

Красива детска стая, приличаща на извадена от луксозно списание, може да подлуди хормоните на една жена?

Кой да предположи?

 

 

Три месеца по-късно…

Аз бях южняшко момиче. По всичко ми личеше. Колкото и да ми хареса времето, прекарано в Ню Йорк, бях щастлива да се върна у дома и да знам, че където и да мина, мога да намеря студен чай. И на Ръш му домъчня за Розмари. Бях повече от сигурна.

Бяхме разопаковали багажа и донесли всички дрехи и играчки, които бяхме купили за бебето, макар че още не бяхме измислили име. Оставихме всичко в детската стая. Беше толкова забавно да подредим дрешките, да ги закачим, да наредим завивките и одеялцата… малките обувки. Май бяхме прекалили с покупката на дрехи.

Грант мина да вземе Ръш, за да поиграят голф, а аз реших да се отбия да се видя с приятелите си. И без това у дома нямаше нищо за ядене, а умирах от глад. Прецених, че с един куршум мога да уцеля два заека — хем да отида да се видя с Джими, хем да се нахраня в ресторанта в клуба.

Взех ключовете и тръгнах към колата си… или джипа си… или каквото там беше. Не бях я карала още. Ръш я беше паркирал пред къщата и сега оставаше само да я подкарам.

Знаех единствено, че това е идеята на мерцедес за удобен автомобил. Бях благодарна, че не ми купи миниван. Очевидно това беше най-безопасната за момента кола. Ръш ми разясни всичко за нея и после каза, че ако не ми харесва, мога да я върна и да си взема каквото искам.

Както и да го гледаш, мерцедесът си е мерцедес, но нямаше защо да се надувам заради факта че карам такава кола. Разбира се, бях щастлива, но първо трябваше да разбера как да я запаля. Погледнах към ключа, който той ми беше оставил заедно с някакви указания. От мен се очакваше само да пъхна това нещо в портмонето си и да го нося със себе си, а то със сигурност НЕ беше ключ.

Ако нещото беше някъде по мен, вратата трябваше да се отвори автоматично веднага щом я докосна. После трябваше да сложа крак на спирачката и да натисна копчето ON до волана и така се предполагаше, че колата ще е готова да тръгне. Много лесно било…

Да бе…

Направих всичко според инструкциите, качих се в колата, което беше трудно с този огромен корем. Закопчах си колана и успях да я запаля без ключ — също много странно преживяване. Не посмях да пипам нищо по таблото. Изглеждаше като табло на самолет. Нищо не разбирах.

Отворих чантата си и сложих пистолета под седалката. Напоследък изобщо не го носех, понеже винаги бях с Ръш, но сега бях сама в много скъпа кола, с бебето в корема и исках да знам, че имам някаква защита.

Когато бебето се родеше и поотраснеше, трябваше да намеря безопасно място за този пистолет. Не исках да го намери по случайност. Щеше да се наложи да поговоря с Ръш за това.

Оказа се доста лесно да стигна до клуба. Колата сама се изключи само с натискането на бутона, заключих с нещото, което Ръш наричаше „ключ“, и влязох вътре. Точно се отправях към кухнята, когато Джими излезе оттам и ме видя. По лицето му плъзна бавна усмивка.

— Я виж каква секси мама. Дори с корем, който е по-голям от надуваема плажна топка, изглеждаш съблазнителна. Отивай в кухнята и ме чакай. Идвам след секунда.

Носеше само две чаши вода, така че наистина нямаше да се бави. Отворих вратата на кухнята и влязох. Някои от готвачите ме поздравиха възторжено, а аз им помахах и се опитах да си спомня имената на всички.

— Моля те, кажи ми, че вече окончателно се връщаш тук. Няма да обикаляш повече по света, нали? Така ми липсваше! — мрънкаше Джими и ме прегръщаше.

— Нямам планове да ходя където и да било. Не и в скоро време.

— За бога, Блеър, коремът ти е огромен. Кога трябва да излиза това бебе? — попита Джими и потърка корема ми. — Ей, малкият, не можеш вечно да стоиш там. Време е да излизаш вече. Майка ти е дребничка, не може да те носи повече.

Вратата на кухнята се отвори рязко и видях ново лице. Тя беше с дълга кестенява коса и изключително грациозна фигура. Наблюдаваше как Джими говори на корема ми и се усмихваше с любопитство.

— Здравей — казах, когато погледът й се откъсна от корема ми и ме погледна.

Имаше изумителни очи. Откъде я беше намерил Уудс? И дали я беше назначил заради външния й вид, защото, както всички знаем, подобни неща не минават незабелязани от Уудс.

— Здравей — отговори тя със силен южняшки акцент, което също ме изненада. Момичето не беше тукашно.

Джими се изправи и й се усмихна. Харесваше я. Това беше добър знак.

— Радвам се, че се върна, момиче. Вчера без теб тук всичко се омаза — каза той и после ме погледна. — Дела, това е Блеър, моята най-добра приятелка, която избяга и ме изостави заради друг мъж. И не я виня, защото момчето има супер секси задник, сладък и съблазнителен. Блеър, това е Дела. Тя може би, а може би не чука шефа.

Не можех да не се усмихна. Да, Уудс със сигурност й бе хвърлил око.

— Джими! — скастрих го, когато забелязах почервенялото лице на момичето, но от начина, по който го гледаше, разбрах, че и тя му се кара често.

Това момиче все повече ми харесваше. Може би щяхме дори да се сприятелим?

— Уудс, нали? За него говориш? — попитах с усмивка, защото знаех, че няма начин момичето да се е забъркало с Уудс старши.

— Разбира се, че Уудс. Момичето има вкус. Няма да тръгне да чука дъртия — отговори Джими и завъртя очи.

— Ще спреш ли да използваш тая дума „чукам“? — попита момичето, все още почервеняло от неудобство.

Исках да я успокоя и да облекча смущението й, защото Джими само правеше нещата по-зле.

— На Джими не му влиза в работата да ми казва такива неща, но така и така вече раздуха новината, мога само да ти заявя, че Уудс е страхотен мъж. Ако наистина го… чукаш, значи, си избрала подходящия мъж за тази работа.

— Благодаря — отвърна тя с усмивка.

Надявах се Уудс да изпитва някакви чувства към това момиче, а не само да я чука. Имах усещането, че Бети също ще я хареса.

— Ако това бебе не се роди тази седмица, можем да обядваме заедно — предложих.

Щях да се обадя на Бети и да я изведем с нас. Момичето погледна корема ми и според мен си мислеше, че е много малко вероятно да изляза от вратата, преди да родя това бебе, какво остава да изчакам края на седмицата. И вероятно беше права. Не биваше да градя такива дългосрочни планове.

— Добре, звучи страхотно — каза учтиво тя.

Нямах търпение да разкажа на Ръш. Може би нямаше да е зле да ги поканим с Уудс на вечеря. Щеше да е много забавно.

— Дела Слоун! — Гневен глас ме сепна и вдигнах поглед към вратата, където стоеше ядосан полицай.

— Да, сър — отвърна тя.

Лицето й побеля и веднага се огледах да потърся с поглед Уудс. Къде беше винаги когато ти потрябва? По времето, в което работех тук, всеки път се появяваше в най-неподходящия момент. Сега щеше да е добре да изникне отнякъде.

— Трябва да дойдете с мен, госпожице Слоун — излая полицаят, докато държеше вратата отворена и я чакаше да го последва. — Госпожице Слоун, ако не дойдете по собствено желание, ще трябва да прекрача заповедта на господин Керингтън да не ви арестувам в клуба и без колебание ще ви сложа белезниците още тук.

Какво каза този? Арест? Керингтън? Уудс не би направил такова нещо. Ако имаше намерение да го стори, би дошъл и би я погледнал в очите, лично би взел участие в това. Освен това умеех добре да преценявам хората. Същото важеше и за Джими. И двамата я харесвахме. Нещо тук не беше наред.

— Защо я арестувате? Убеден съм, че Уудс не знае нищо за това — каза Джими и застана пред Дела да я брани. Тя изглеждаше така, сякаш всеки миг ще припадне.

— Господин Керингтън е наясно. От него имам инструкции да я придружа навън до паркинга и там да я арестувам. Ако окаже съпротива, ще арестувам нея и всеки, попречил ми да си свърша работата.

Уудс не знаеше. Нещо не беше наред. Не вярвах на този човек.

— Не се тревожи Джими — каза тя и мина пред него, а аз безпомощно наблюдавах, докато Дела върви към вратата.

— Трябва да намериш Уудс — каза Джими. — Не му вярвам на този. Мисля, че баща му е замесен тук. Сигурен съм дори.

Бях напълно съгласна с Джими.

— Нямам телефона на Уудс — казах с глуповато изражение. — Преди време Ръш все ревнуваше и се наложи да го изтрия. — Признах и го погледнах виновно.

Джими се усмихна, поклати глава, взе телефона от ръцете ми и набра номера на Уудс, който очевидно знаеше наизуст.

— Обади му се. Ако не отговори, отиди да го търсиш. Аз не мога да изляза. Сега оставам сам за цялата смяна и трябва да си стегна задника.

Кимнах и тръгнах към паркинга, където полицаят буташе Дела в колата с повече сила, отколкото човек би приел за нормално. Телефонът на Уудс ме прехвърли направо на гласова поща. Позвъних пак, но резултатът беше същият. Побягнах към коридора или по-точно се заклатих като патка към офиса му, почуках силно — нищо. Опитах да отворя — беше заключено.

Мамка му!

Излязох навън и набрах номера на Ръш. Той щеше да знае какво да правим, а и може би имаше идея къде да търсим Уудс. Точно когато кракът ми стъпи върху покритата с камъни алея, усетих силна контракция и обилна вода по краката си. Застинах.

Водите ми бяха изтекли.