Аби Глайнс
Твърде далеч: Завинаги (23)

Ръш

Джорджиана пътуваше за Лос Анджелис и щеше да остане с Нан и да я настани в клиниката, която лекарят предложи. Майка ни вероятно щеше да избере не най-добрата, а най-луксозната и скъпата, но аз вече бях направил избора вместо нея — клиниката беше най-надеждната и щеше да помогне на Нан да се справи с психическите си проблеми. Нещо не беше наред, нещо ненормално се случваше в обърканото й съзнание и тя имаше нужда от помощ. Майка ми щеше да се интересува предимно от външния вид на клиниката и от това да запази репутацията си на богата и модерна жена, отколкото от здравето и бъдещето на дъщеря си, но аз не можех да продължавам да вървя след нея като след малко бебе. Имах семейство, за което трябваше да се грижа, очаквах дете. Не можех да продължавам да нося сам цялата отговорност за сестра си.

Когато Нан се събуди, поговорихме малко, казах й, че майка ни идва, и после тя пак заспа. След това се върнах в хотела да взема телефона си. Блеър се беше обаждала няколко пъти. Харлоу също. Бях си позволил да я разтревожа и не знаех как някога ще мога да се реванширам. Отворих първото съобщение от Блеър.

Харлоу ме доведе в болницата. Имах контракции. Направиха ми ултразвук и сега съм в една стая, където съм вързана за монитора, за да наблюдават бебето.

Стомахът ми се сви на топка. Бебето. О, боже! Тичах към асансьора, докато отварях следващото съобщение.

Къде си?

Трябваше веднага да разбера дали е добре.

Добре ли си?

Мамка му! Питаше ме дали съм добре, а аз исках да знам дали тя е добре.

И толкова. Нито ред повече. Отворих първото съобщение от Харлоу.

Блеър има контракции и кърви. Доведох я до болницата и в момента я наблюдават, за да са сигурни, че всичко е наред. Обади ми се, ще ти обясня къде сме.

Това е било преди осем часа. МАМКА МУ! Нямаше повече съобщения от Харлоу. Ето защо се бе опитвала да ми се обади!

НИКОГА ПОВЕЧЕ! НИКОГА, НИКОГА ПОВЕЧЕ! МАМКА МУ! Тази вечер прибирам Блеър у дома!

Последното съобщение на Блеър беше отпреди пет часа. Къде, по дяволите, беше сега? Набрах я и веднага се включи гласова поща. В болницата ли беше? Не, не, не можеше да е приета там. Трябваше да е наред, всичко трябваше да бъде наред. Позвъних на Харлоу.

— Ало?

— Ръш е. Как е Блеър? Къде е? Телефонът не беше в мен. Господи, кажи ми, че е добре. Моля те — крещях, докато бягах от хотела към колата си.

— Добре е. Мисля, че повече се тревожи за теб и е малко… засегната — отговори Харлоу.

На гърлото ми застана буца. Не можех да преглътна.

— Пътувам към нас. Моля те, кажи й, че идвам. Нан изпи огромни количества болкоуспокояващи и бях в болницата, докато й промият стомаха и я стабилизират — обясних набързо.

Не исках Блеър да ми се сърди, но още по-малко исках да я боли, да се чувства пренебрегната.

— О, съжалявам. — Това беше целият коментар на Харлоу.

— Моля те, кажи й, че идвам. Сега й кажи! — настоях пак.

— Тя не слезе за вечеря. Почуках на вратата й да й занеса да хапне, но тя не отговори. Не искам да влизам, може да спи, а не бива да я будя. Денят й беше труден.

Не се хранеше! Не отваряше вратата? И тогава ме вцепени ужасът, че нещо може да се е случило, че може да я намеря в състоянието, в което открих Нан.

— Моля те, иди отвори вратата и провери. Просто виж дали е наред — умолявах я.

— Добре — отвърна Харлоу след известно колебание.

Затворих, метнах телефона на съседната седалка и подкарах колата по „Сънсет Драйв“ с бясна скорост.

Когато отворих вратата на къщата и видях Харлоу и баща ми, застанали един до друг във фоайето, замръзнах на място.

— Какво? — попитах. Страхувах се дори да се движа.

— Заминала е. Куфарите й ги няма, дрехите й ги няма. Не е в никоя друга стая. Проверих вече навсякъде — отговори Харлоу.

Поклатих глава, не исках да повярвам.

— Заминала? Не може да е заминала. Къде ще отиде?

— Вероятно някъде, където няма да й се налага да търпи лайната, сервирани от Нан и годеника й, който търчи по задника на сестра си всяка възможна секунда и не й вдига телефона. Така предполагам аз. Ти си един тъп ебалник, сине. Точно като мен — каза Дийн с отвращение и тръгна нанякъде.

— Трябваше да му кажа. Хвана ме как притичвам от стая в стая, за да проверявам вътре — прошепна Харлоу.

— Оставила ли е бележка? — попитах, докато пак набирах номера й, но за пореден път чух гласа, който ми предлагаше да оставя съобщение.

Харлоу поклати глава.

Минах покрай нея, взех стълбите по две наведнъж и хукнах към стаята. Този ден се превърна от трагедия в тотална катастрофа. Отворих рязко вратата. Тишината, която ме посрещна, подкоси и разтрепери краката ми.

Все още можех да видя малката вдлъбнатина в леглото, където бе лежала по-рано днес. Харлоу беше права. Нямаше я. Всяка следа от Блеър бе заличена.

Имала е нужда от мен. Бебето ни е имало нужда от мен. А аз пак бях с Нан. Заслужавах да ме напусне.

Затворих вратата, облегнах се на нея, гърбът ми се плъзна надолу, паднах на пода и заплаках. Страхът да не загубя Нан беше ужасен, но страхът да не изгубя Блеър и бебето ни беше непоносим. Не заслужавах жена като Блеър. Бях й обещал, че винаги ще съм до нея, но моето семейство се опитваше с все сили да ме издърпа далеч от нея. Крайно време беше да сложа край на това.

А ако беше прекалено късно?

Поклатих глава, избърсах лицето си. Щях да я моля, да падна на колене, да лазя, щях да направя всичко, което ми кажеше, само и само да се върне при мен.

И след това вече никога нямаше да я напусна.

Заради никого на света.